- България преминава през сложна политическа ситуация, характеризирана едновременно от предстоящото влизане в ЕС и известно изчерпване на политическото предлагане, свързано с разочарование на избирателите от политическата класа. На пръв поглед тази политическа обстановка би могла да изглежда парадоксална: редно би било да се очаква решението на Европейската комисия да потвърди членството на България в ЕС от 1 януари 2007, да допринесе за подобряване на политическия климат и за прилив на оптимизъм в обществото. А всъщност изглежда, че за големи слоеве от населението като че ли никоя (дори и добра) новина не може да бъде чута и интерпретирана като положителна. Като своеобразна "автоимунизация" срещу оптимизма. Ако Брюксел беше решил да отложи членството с една година, много избиратели щяха да си кажат: "Ето, виждате ли, и това ако не е доказателство че не ни искат..." Когато стана ясна датата на влизането, много българи успяха да пречупят новината през призмата на песимизма: "Те така и няма да ни приемат като партньори на равна нога..." и още "В най-добрия случай нищо няма да се промени, защото свободното придвижване на работна ръка не е постигнато" или пък "Ами ако влизането в ЕС предизвика у нас последици като в Унгария две години по-късно?". Това, което липсва в момента в България, е може би възможността за поглед в едно бъдеще, което да не е нито чудотворно, нито непременно катастрофално, просто да може да се гледа към отворено бъдеще.

- Резултатите до голяма степен съвпаднаха с очакванията - ниска избирателна активност, като досегашният президент Георги Първанов потвърди, че се ползва със значителна подкрепа, включително извън симпатизантите на социалистическата партия. За страна като България, където политическите фигури се износват бързо и трудно затвърждават подкрепата си, резултатът заслужава да се отбележи. В същото време избирателите, разочаровани от сегашната социално-икономическа обстановка, или се въздържаха, или пуснаха протестен вот (Волен Сидеров).

- Могат да се отделят няколко фактора, които да я обяснят. Първо, българската десница се структурира (поне до 1997-а) на базата на опозиция срещу комунистите. Когато противопоставянето червени срещу сини престана да е валидно със същата сила - с изчерпването на рисковете от връщане на комунизма - десницата не успя да намери нови притегателни полюси. Или по-скоро и това е вторият фактор тя постепенно изгуби монопола над проекта си за общество: правова държава с пазарна икономика, стремяща се към евроатлантическа интеграция. Този проект бе присвоен от НДСВ след идването му на власт през 2001-ва, а от 2005-а се следва от коалицията, водена от социалиста Сергей Станишев. Така с лишаване от ясен противник българската десница се лиши и от специфичен политически проект. Оформянето на ДСБ на Иван Костов със стремеж да заеме нишата на консервативна, умерено националистическа десница можеше да стане отправната точка за изясняване на десния политически спектър. Тя в известен смисъл оставяше свободно едно либерално пространство, по-привързано към политически либерализъм отколкото към икономическия неолиберализъм. Но на практика СДС не успя да се пренасочи, а и при всички случаи не бе сигурно дали либералната карта щеше да му позволи да го направи.

Трето, българската десница като че ли остава в плен на следната дилема: как да афишира неолиберални убеждения, без да изгуби широка подкрепа в общество с ускорена социална диференциация през последните 15 години, в което стремежът към солидна социална политика и известен егалитаризъм са много изявени. С други думи, как да се хареса на онази голяма част от електората, за която няма особени надежди, че в кратък или даже средносрочен план ще се възползва от пазарна икономика, свалила и последните дрехи на държавата на благоденствието.

И накрая, консолидацията на българската десница е още по-деликатна и поради появяването на партии, "хващащи всичко", за да се изградят и съответно да окупират основната част от политическия спектър - подобен беше подходът на НДСВ през 2001-ва, а сега би могъл да стане този и на ГЕРБ. Успехът на риториките, претендиращи, че са над/отвъд политическите партии (представяни като делители на общата воля и благото на народа), прави много по-болезнено структурирането на политическо поле между ляво и дясно.

- Струва ми се, че пробивът на Волен Сидеров трябва да се разглежда, от една страна, в контекста на президентските избори и, от друга - като виждана липса на реална алтернатива вдясно. По дефиниция президентските избори са особено персонализирани и това е от полза за политици с много изявен профил като Волен Сидеров. Така че резултатите му не могат да се определят като индикация за евентуалната подкрепа за партията "Атака". Нека припомним, че в миналото България вече е имала популистки кандидати (вярно, от друг тип) с неочаквани резултати: Жорж Ганчев на изборите през 1992-ра и Богомил Бонев през 2001-ва. Резултатът на Сидеров се разбира и в светлината на разделението на българската десница: продължителността на преговорите за определяне на обща кандидатура, обстоятелството, че Неделчо Беронов бе малко известен на широката публика преди изборите, много ограниченото обновление в предизборната риторика на десницата накараха избирателите да почувстват, че реално няма достоверна алтернатива на Георги Първанов. Част от тях предпочете да не отиде до урните (което механично увеличи изборната тежест на Сидеров). Онези, които искаха да адресират послание за недоволство от политическата класа, гласуваха за лидера на "Атака".

Зад тези нюанси вотът за Сидеров се обяснява с много големите разочарования от посткомунизма. За определени поколения 1989-а е носела надежда за нов, по-добър живот. А за големи слоеве от населението предимствата на новата свобода на словото бързо бяха надмогнати от новите социални несправедливости, както и недоверие към всякаква идеология. Отритването на корумпирани елити, апелът за възстановяване на реда, създаването на противопоставяне между "тях" (обогатилите се и престъпниците) и "нас" (пренебрегнатите и предадени хора), заклеймяването на големите хищнически сили - всичко това е в протестната риторика и в други посткомунистически държави, като Румъния например с партията на Вадим Тудор.

По-обезпокоително несъмнено е, че Сидеров лансира теми - вменяване на вина на ромите и все по-често на турците за всички злини на България, също и антисемитизъм, които рискуват да останат в наличност за всеки бъдещ популизъм, чиято цел е да громи положението в момента. Другата загриженост е свързана с възможността за радикализиране на целия политически спектър. Подобна грешка направиха френските левица и десница, когато през 2002-ра сами възприеха риториката за несигурност и имиграция. Вместо да успеят да привлекат част от електората на Жан-Мари льо Пен, това допринесе за по-нататъшно легитимиране на интерпретацията на кризата във Франция чрез имигрантска и ксенофобска лексика.

- Шокът, който предизвика в обществото присъствието на втори тур на президентски избори на ксенофобски и популистки политик, би довел до известни прилики между България и Франция. В известно отношение той е носител на подобна диагноза за днешната криза в политиката и обществото. Във Франция, както и в България, сегменти от обществото имат чувството, че "всички политици са еднакви"; представят си, че реформите, които им се предлагат и които за Франция, до голяма степен предстоят - само ще им влошат качеството на живота. Не можейки да намерят смисъл, устои в днешния свят, те се обръщат към опростени обяснения на злините от всекидневието. Въпреки това условията и формите на нарастване ксенофобията във Франция и България несъмнено са своеобразни. Франция се сблъсква с необходимост да се справи с нужната реформа на националното си и държавно устройство (вярата в универсална и републиканска френска гражданска идентичност); тя трябва да се научи да се справя с културната пъстрота, дълго време смятана за разтворима във френската демокрация и нация. Предстои й също преоценка на колониалното й минало - болезнено наследство. И накрая тя трябва да преосмисли мястото си на международната сцена и в Европа, да приеме да стане сила от средна величина. България не е изправена пред подобни залози.

- Изборите в България дойдоха в момента, когато на Унгария - дълго време смятана за отличника на посткомунистическа Европа - се гледа като на преминаваща през сериозна политическа криза. В Полша подкрепата за популистки формации също се засили. При тези условия изкушението сред коментаторите е да впишат Сидеров в по-широка тенденция на нарастване на популизма сред новите членки на съюза. А ако има подобна тенденция, то тя е европейска, а не източноевропейска. Достатъчно е да се погледне политическият спектър на Белгия, Холандия, Дания или Франция. Там проблемите са свързани с глобализацията на световната икономика, разпадането на държавата на благоденствието, справянето с културната пъстрота. Всички европейски страни ще трябва да намерят отговори и те могат да го сторят само заедно.

*преподавател в Института по политически науки в Париж