Страхът от властта на големите компании, чийто стремеж към печалба ги кара да се обединяват, да кроят стратегии, чрез които да печелят на гърба на потребителите и за сметка на служителите си, служи като основен аргумент за създаване на антимонополното законодателство. Като следствие от него се роят различни държавни структури, комисии и подкомисии, чиято "благородна" задача е да защитават лоялната конкуренция на пазара. Така се насажда идеята, че ако светът бъде оставен да се ръководи от капиталистически корпорации, те ще го погълнат със своите корпоративни и материални интереси и ще подчинят потребителите на своите цели, ще ги направят заложници на марки и брандове така, както милиони потребители вече "робуват" на модни тенденции и марки.

В тази постановка намесата на държавата изглежда не само обоснована, но и желателна. В действителност обаче тези заплахи нямат основание. Единствената сила на корпорациите в условията на свободен пазар произтича от успеха, с който те задоволяват потребностите и желанията на клиентите. Конкурентният натиск от евентуалното навлизане на нови играчи на пазара и създаване на алтернативни продукти кара фирмите да инвестират в нови технологии, да бъдат креативни в опитите си да задоволят потребностите на хората на по-ниски и достъпни цени. Марките и имиджът на фирмите не са израз на силата им, а напротив - те са изворът на тяхната слабост. Защото общественият образ, който създават компаниите сред потребителите, предопределя до голяма степен техния успех. Именно това ги дисциплинира да бъдат почтени и лоялни както към клиентите си, така и към своите служители. Частните предприемачи правят грешки, разбира се, но не могат да излъжат пазара и за дълго време да се задържат на водещи позиции.

Не така стоят нещата с държавата. Правителството чрез различни свои представителни организации и структури си служи със сила и принуда и се намесва в живота на хората и в хода на бизнеса. Това представлява истинската заплаха за конкуренцията. Наличието на субективни решения, които се взимат от бюрократите в полза на дадени компании, и привилегиите, които се дават на частни фирми, раждат изкуствени монополни структури, които не се подчиняват на законите на търсенето и предлагането.

Как да се борим срещу монополите? Конкуренцията е естественият регулатор, който уравновесява интересите на потребителите и доставчиците и представлява ефикасен механизъм срещу монополизиране на пазара. Наличието на конкуренция не се мери чрез броя на фирмите, които оперират на даден сегмент на пазара, а чрез наличието на свобода на договарянето и навлизането на пазара. В условията на свободен пазар, без бариери, рестрикции и привилегии от държавата, преследването на личния интерес по необходимост кара предприемачите да правят това, което е най-изгодно за клиентите им.

Свободата на договарянето и обединяването между фирми води до реална конкуренция, а не до монополизиране на пазара, защото във всеки момент доставчиците на даден продукт или услуга са "застрашени" от навлизането на друг играч на пазара или предоставяне на алтернативно решение. Вертикалното интегриране, което е следствие от свободно договаряне между играчите, води до икономии от мащаба и намаляване на сделковите и други видове разходи и до по-ниски цени. Дори дъмпингът представлява по същество ценова маркетингова стратегия и е част от съревнованието между фирмите, от което печелят най-вече потребителите. Ако дадена фирма се установи на пазара и нормата й на печалба е над средното равнище, тя ще бъде последвана бързо от други компании, които ще навлязат на пазара. Без подкрепата на държавата и получаване на привилегии, ексклузивни права за опериране на пазара, лицензи и т.н. фирмите не могат да се защитят ефективно от конкуренцията. Дори само потенциалната конкуренция, възможността от поява на нови играчи кара фирмите да бъдат "с една крачка" пред конкурентите си и да търсят начини да се харесат на потребителите.

Как ЕС "защитава" потребителите? Този въпрос все по-често бива задаван, особено след изказванията на различни представители на правителството относно опасения за "спекулации" на търговци и производители с цените непосредствено преди членството на страната към ЕС. Не е изненадващо, че в Европейската комисия има цяла дирекция с няколко поддирекции, които се "грижат" за конкуренцията на общия европейски пазар и трябва да се разглеждат като стожер на свободата на пазара. Логиката обаче ни показва, че има разминаване между поставените цели и задачи и начина на реализирането им. Смущаващо и лицемерно звучат механизмите, чрез които ЕК се стреми да защитава потребителите и устоите на пазарната икономика - чрез намеса, контрол, забрани и субективизъм, които внушават идеята, че монополизирането на пазара е неизменен и присъщ резултат от функционирането на свободната икономика. А то е обратното - монополът и рентиерството са неизменна последица от намесата на държавата в икономиката и изземване на функциите на частния сектор, преразпределяне и пренасочване на капитала в икономиката от едни начинания в други.

- Антитръстово законодателство - то обхваща две основни правила, заложени в договора от Маастрихт за създаване на ЕС: (1) забранено е договаряне между две и повече фирми, чрез което се ограничава конкуренцията, и (2) фирми с доминиращо положение на пазара не могат да злоупотребяват с властта си - например нямат право да налагат цени, които целят изтласкване на другите играчи от пазара.

- Сливания между фирмите - тази сфера също подлежи на стриктно регулиране и наблюдение от страна на национални органи и от структурите на ЕС. Редица сделки за сливания между фирми могат да бъдат забранени от ЕК, ако компаниите, които се обединяват, са основни конкуренти или бъдещата корпорация придобие доминиращи пазарната позиции по силата на сделката.

- Картели - фирми, които нелегално и тайно се споразумеят да водят такива производствени и ценови стратегии като фиксиране или увеличение на цените или ограничаване на предлагането. Според законодателството на ЕС фирмите подлежат на глоба в размер до 10% от техния оборот, ако бъдат разкрити подобни нелегални практики.

- Либерализация - ЕС предвижда в своите директиви и регламенти либерализирането на следните сектори от икономиката във всяка страна - членка на съюза - транспорт, енергетика, телекомуникации и пощенски услуги. Либерализацията не означава приватизация на държавните монополисти, а създаване на правна възможност да навлязат други играчи на пазара. Поведението на фирмите в споменатите сектори се регулира чрез комисии на държавно ниво и на ниво ЕК.

- Контрол върху държавните помощи - ЕК не позволява селективната държавна намеса в икономиката и се обявява като цяло против подпомагането на индустрии и компании, което изкривява пазара и конкуренцията между различните играчи в ЕС. В редица случаи обаче ЕК признава за необходимост даването на помощи от страна на държавата като условие за успешното развитие на даден сектор от икономиката. Не трябва да забравяме, че помощите като цяло са интегрирани в политиката на ЕС като основен инструмент за поддържане на жизнения стандарт на земеделските производители и интегрирането и приближаването на по-слабо развитите страни членки към развитите икономики.

Едни от основните опоненти на антимонополното законодателство са Алан Грийнспан (бивш председател на Федералния резерв на САЩ) и Милтън Фридман (нобелов лауреат по икономика). Те защитават тезата, че изкуствените монополи могат да се родят само от намесата на държавата чрез получаване на субсидии, помощи или друг вид привилегии. Алан Грийнспан прави следното заключение по повод приемането на антитръстовия закон в САЩ, известен като закона на Шърман: "Никой не би могъл да изчисли цената, платена от всички нас за този закон, който, освен че направи използването на капитала по-малко ефективно, задържа стандарта ни на живот на по-ниско равнище, отколкото иначе би могъл да бъде."

*Авторът е от Института за пазарна икономика