Видео: Свободното движение в ЕС
Видеото е част от проектa "На фокус - Основните права в ЕС", изпълняван от "Дневник" с експертната помощ на Фондация Български адвокати за правата на човека и с финансовата подкрепа на Посолството на Кралство Нидерландия. То представя доколко българските граждани са запознати с основните права в ЕС, и по-специално с правото за свободно движение.
Свободата на движение е едно от основните права на Европейския съюз (ЕС). След приемането на Лисабонския договор на 1 декември 2009 г., то стана част от европейското законодателство като член 45 от Хартата на основните права на ЕС.
Правото на свободно движение на хора е една от четирите основни свободи в ЕС, наред със свободното движение на стоки, услуги и капитали.
В началото, когато държавите от Европейските общности са обединение за изграждане на единен пазар, правото на свободно движение се разбира най-вече като право на работници и лица със свободни професии да живеят и да работят в друга държава-членка.
| Чл. 45 Свободно движение и пребиваване Всеки гражданин на Съюза има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки. |
| Чл. 12 Свобода на събранията и сдруженията Всеки има право на свобода на мирни събрания и на свободно сдружаване, на всяко равнище, по-специално в областите на политическото, профсъюзното или гражданското сдружаване, включително правото да образува и членува в професионални съюзи за защита на своите интереси. |
| Чл. 28 Право на колективни преговори и действия В съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики работниците и работодателите, или съответните им организации, имат правото да преговарят и да сключват колективни договори на съответните равнища, както и да предприемат колективни действия за защита на техните интереси, включително стачка, в случай на конфликт на интереси. |
С Договора за Европейски съюз от 1992 г. се въвежда терминът "европейско гражданство", който затвърждава правото на свободно движение не само в икономически, а и в политически аспект.
Лисабонският договор, приет на 1 декември 2009 г., включва Хартата на основните права на ЕС, което я прави част от законодателството на ЕС.
Правото на свободно движение и пребиваване е определено в член 49 от Хартата. То гарантира свободното, безвизово придвижване на европейски граждани във всички държави-членки.
Нарушаването на правото на свободно движение се приема като нарушаване на фундаментален принцип на ЕС. При сигнал за нарушение от страна на някоя държава-членка Европейската комисия е тази, която решава дали да сезира Съда на ЕС за случая.
Възможно е право да бъде нарушено, заради друго право, защитено от Хартата. Актуален и дискутиран пример за това е стачката на фермерите в Гърция, при която бяха блокирани границите на държавата. Тогава стотици българи не успяха свободно да се придвижват, защото гръцките фермери от своя страна упражняваха правото си на сдружаване и правото на стачка, признато съответно в член 12 и 28 от Хартата на основните права на ЕС.
За коментар по казуса се обърнахме към адвокат Александър Корнезов, който е реферандер в Съда не ЕС (пълният текст на коментара можете да прочетете в карето долу). Според него конкретният казус е много деликатен, тъй като гръцката блокада от една страна възпрепятства свободното движение, но от друга позволява на фермерите да упражнят правото си на сдружаване и стачка. За да се установи нарушение обаче, то трябва да бъде насочено към гръцката държава и то в случай, че тя неправомерно е бездействала по прекратяването на блокадата.
Стачка или блокада обаче може да бъде прекратена само, ако е противозаконна. Ако гръцките фермери правомерно са упражнявали правото си на стачка, то обвинението не може да бъде насочено към Гърция. Би могъл да се заведе иск срещу конкретните участници, който да се реши на плоскостта на гръцкото право. В такъв случай казусът излиза от приложното поле на правото на ЕС, тъй като "принципът на свободно движение се прилага единствено по отношение на мерки, чиито автор е държавата".
| Коментар на адвокат Александър Корнезов, реферандер в Съда на ЕС. Магистър по право на ЕС (College of Europe), д-р на юридическите науки. Преподавател по право на ЕС в British Law Centre - Cambridge University/University of Warsaw и УНСС: Във връзка с неотдавнашната блокада на българо-гръцката граница, организирана от гръцки фермери, се поставя въпросът дали правото на ЕС предоставя средства за защита на потърпевшите български предприятия. Такава защита може да се търси по две направления. На първо място, може да бъде заведен иск пред Съда на ЕС за установяване на неизпълнение на задълженията на държава-членка, в случая Гърция. Такъв иск може да бъде заведен от Комисията или от друга държава-членка. В практиката в 99% от случаите ищец е Комисията. Случаите, в които ищец е друга държава-членка, са изключително редки и на тях се гледа като на екзотични прецеденти. Това така, тъй като ЕС се гради на принципа на взаимното доверие и сътрудничество между държави-членки, които споделят общи ценности. Поради това държавите-членки по принцип избягват да се съдят една друга, въпреки че формално такава възможност съществува. Иначе казано, завеждането на подобен иск от България срещу Гърция следва да се разглежда като последна възможност, когато друго разрешение на проблема е невъзможно. При всички положения обаче, България първо трябва да се обърне към Европейската Комисия. Идеята е Комисията да играе ролята на буфер между държавите-членки с цел да се избегне междудържавно напрежение в рамките на ЕС. Комисията разполага с 3 месеца да приеме мотивирано становище по проблема и ако Гърция не се съобрази с него, Комисията може сама да отнесе въпроса до Съда на ЕС. Ако Комисията не издаде мотивирано становище в този 3-месечен срок, едва тогава България може да сезира Съда на ЕС с иск срещу Гърция. Преди изтичането на този срок искът би бил недопустим. По същество казусът с блокадата на границата е много деликатен. От една страна, блокадата очевидно възпрепятства свободното движение на стоки и услуги в ЕС. Проблемът е, че за да се установи такова нарушение, блокадата трябва да бъде вменена на гръцката държава, а не само на определена група фермери. Това може да стане, ако се докаже, че гръцката държава неправомерно е бездействала, вместо да прекрати блокадата. Такова неправомерно бездействие би било налице, ако блокадата е била противозаконна. Въпросът за противоправността на блокадата обаче е проблематичен в светлината на правото на сдружаване и правото на стачка, признати съответно в член 12 и 28 от Хартата на основните права на ЕС. Ако се приеме, че гръцките фермери правомерно са упражнявали правото си на стачка, то отговорността за блокадата няма да може да бъде вменена на гръцката държава. Дори и подобно дело да бъде спечелено обаче, потърпевшите български предприятия няма да получат обезщетение. Искът е установителен по своята природа и Съдът на ЕС не може да присъди обезщетение. На второ място, потърпевшите български предприятия могат да заведат пред компетентния гръцки съд иск за обезщетение на причинените им вреди. Този иск може да е насочен както срещу гръцката държава, така и срещу конкретните участници в блокадата. В рамките на това производство може да се иска да бъда отправено преюдициално запитване до Съда на ЕС с предмет установяването на нарушение от страна на гръцката държава на свободното движение на стоки и услуги в ЕС. Доколкото такъв иск обаче е заведен срещу конкретните участници в блокадата, той ще трябва да се реши единствено на плоскостта на гръцкото право. Това е така, тъй като отговорността за вреди, причинени от граждани, по принцип излиза извън приложното поле на правото на ЕС, а принципът на свободното движение на стоки и услуги се прилага единствено по отношение на мерки, чиито автор е държавата. |