Защита от изтезания – какво показва съдебната практика в ЕС
Статията е част от проектa "На фокус - Основните права в ЕС", изпълняван от "Дневник" с експертната помощ на фондация "Български адвокати за праватa на човека" (БАПЧ) и с финансовата подкрепа на посолството на Кралство Нидерландия.
Никой не може да бъде подложен на изтезания, на нечовешко или унизително отношение или наказание, се казва в чл. 4 от Европейската харта на основните права. Въпреки че подобни термини звучат зловещо и донякъде непонятно в 21 век, особено за страните членки на ЕС, забраната бива нарушавана, и то системно. Ако говорим за България, то много често нарушенията идват от страна на тези, които са задължени на гарантират спазването на човешките права – органите на реда.
До днес Европейският съд по правата на човека в Страсбург е установил незачитане на забраната за изтезания, нечовешко и унизително отнасяне в сравнително висок брой дела срещу България – приблизително 40. Те са свързани най-вече с прекомерна употреба на сила или с малтретиране от страна на полицията,в някои случаи приключили със смърт на задържаните, и с условията в местата за лишаване от свобода.
От делата срещу България става ясно и че много често насилниците остават безнаказани и разследванията страдат от множество недостатъци. Това представлява отделно от самото малтретиране нарушение на забраната за изтезания, нечовешко и унизително отнасяне. Провеждането на ефективно разследване, способно да открие и накаже отговорните – независимо дали са длъжностни или частни лица – е процедурният аспект на тази забрана. То е и едно от задълженията на властите за предприемане на действия – т.нар. "позитивни" задължения, които забраната включва наред с "негативното" им задължение да се въздържат от действия, представляващи изтезания, нечовешко и унизително отнасяне.
Съвсем скорошно решение на ЕСПЧ е пример за това и първото срещу страната, по което Съдът окачествява констатираното малтретиране като най-тежката от трите забранени форми – "изтезание".
Делото е по жалба на близките на Христо Бекирски, които твърдят, че смъртта му е причинена от многобройните наранявания, получени от него на 30 август 1996 г. при опит за бягство от следствения арест, от малтретиране след това и от липсата на адекватна медицинска помощ.
Бекирски е възпрян от опита за бягство с употреба на сила, по отношение на която Съдът не намира нарушение. След това обаче е бил подложен на системно малтретиране в периода до 6 септември. На 8 септември той издъхва в болница, след като една седмица в ареста не са му осигурени адекватни медицински грижи. За изтезанията, на които е бил подлаган, свидетелстват както показанията на други задържани, така и медицинските данни, че освен нараняванията, получени на 30 август, са му били нанесени и нови, в течение на по-дълъг период, с разнообразни предмети.
Интересното в случая е, че извършителят или извършителите са останали неидентифицирани, въпреки че жертвата е била през цялото време под контрола на служителите в ареста. Съдът отбелязва, че няма данни да са направени справки с книгата за посещения, нито дежурните служители да са били разпитани, за да се установи дали външни лица не са подлагали жертвата на малтретиране.
Куриозна е и позицията на българския съд, според който "след инцидента на 30 август и до прехвърлянето на Бекирски в болница на 6 септември е възможно неидентифицирани лица да са му нанесли ред допълнителни наранявания, но липсват недвусмислени доказателства за това".
За изводите на Съда е изиграл роля и фактът, че въпреки изричните му искания българската държава не му е изпратила следственото дело, без никакъв логичен мотив за това.
"Такава липса на съдействие от ответната държава при предоставяне на доказателства от жизнено значение за надлежното разглеждане на оплакването е достатъчна за Съда, за да заключи, че властите не са доказали изпълнението на задължението си да проведат ефективно и безпристрастно разследване на смъртта на г-н Бекирски", посочва ЕСПЧ в заключенията си по делото.
Делото Бекирски е илюстрация и за това, че лишените от свободата си са в уязвимо положение и властите имат задължение да опазят живота и здравето им и да дадат обяснение за всяко едно нараняване, което те са претърпели. Съдът констатира, че в случая властите на са го изпълнили и затова държавата носи отговорност. Чл. 3 е бил нарушен и поради липсата на адекватни медицински грижи, тъй като след инцидента на Бекирски не са осигурени нито лечение в ареста, нито отвеждане в специализирано лечебно заведение.
Само два примера за констатирани нарушения на забраната за изтезания, нечовешко и унизително отнасяне поради ненужна употреба на сила при арест – и отново липса на ефикасно разследване – са делата Кръстанов (без да е оказал каквато и да било физическа съпротива, получил втора степен инвалидност в резултат на побой от представители на специализирани служби на МВР с маскирани лица при акция за арест в кафене, посещавано от търсените заподозрени, с някой от които бил объркан) и Цеков, което е илюстрация и за още едно неизпълнено позитивно задължение на държавата – да създаде уредба на употребата на сила и огнестрелно оръжие от служителите на реда, осигуряваща адекватна защита на физическата цялост на лицата. Наистина, както и Бекирски, тези случаи са от преди повече от 10 години, но и правната уредба на използването на огнестрелно оръжие от полицията остава непроменена години
Защитата, която забраната за изтезания дава на гражданите, не се изчерпва само с възпирането и разследването на полицейското насилие
В практиката си Съдът в Страсбург постановява, че сред позитивните задължения на властите е и да приемат и прилагат законови мерки, ограничаващи опасността от упражняване на насилие от страна на частни лица в случаи като изнасилване или домашен тормоз. Такъв е случаят с делото М.Ч. срещу България, която се е оплакала, че българското законодателство и съдебна практика не осигуряват ефективна защита срещу изнасилване и сексуална злоупотреба.
Жалбоподателката твърди, че е била изнасилена от двама мъже, останали ненаказани, тъй като не било установено тя да е принудена към полов акт – нямало достатъчно доказателства за демонстрирано нежелание от нейна страна и за отправени заплахи или упражнено насилие от страна на мъжете. Както отбелязва и Съдът по правата на човека, това противоречи на стабилната тенденция в последните десетилетия в Европа като определящ фактор за наличието на изнасилване да се приема липсата на съгласие, а не употребата на сила. Психологически доказан факт е, че под влияние на страх и други фактори жертвите на изнасилване често не оказват съпротива. В тази светлина Съдът приема, че позитивните задължения на държавите-членки по членове 3 и 8 от Конвенцията трябва да се разглеждат като изискващи криминализирането и ефективното наказателно преследване на всеки полов акт при липса на съгласие, включително и при отсъствието на физическа съпротива от страна на жертвата.
Нарушение на чл. 8 (личен и семеен живот) Съдът е намерил и по делото Бевакуа и С. с/у България, тъй като действащото към момента на събитията българско право не им е осигурило адекватна защита срещу домашно насилие и разбирането на властите, че в подобни случаи се касае за "лични въпроси", е несъвместимо с позитивните им задължения да осигурят упражняването на правата на жалбоподателките. Близки са заключенията на Съда и по делото Опуз срещу Турция,в което обаче той разглежда домашното насилие вече в светлината на забраната за изтезания, нечовешко и унизително отнасяне. Жалбоподателката по делото и майка й били жертва на постоянно и сериозно насилие от страна на съпруга й, което в крайна сметка довело до смъртта на майката. Те многократно подавали жалби за деянията му, но в много случаи впоследствие ги оттегляли, както жертвите на домашно насилие правят много често - поради страх от по-нататъшно насилие, в интерес на децата и др. подобни съображения. Независимо, че жалбите са били оттегляни, според Съда държавата е знаела за наличието на сериозно престъпление от страна на насилника, но не е предприела действия, поради което е нарушила позитивните си задължения по чл. 3 от Конвенцията.
Трафикът на хора – робството на XXI век
За разлика от забраната за принудителен труд и държане в робство, които са регламентирани още с Европейската конвенция за правата на човека, забраната за трафик на хора намира изрично място в Хартата на основните права в ЕС. С разширяването на Сьюза, както и с постоянното еволюиране на организираната престъпност, трафикът на хора с цел сексуална или друга експлоатация става все по-сериозен и често срещан проблем.
По думите на бившия комисар по правосъдието г-н Жак Баро, "когато говорим за трафик на хора, говорим за жени и момичета, превърнати в жертви на съвременно робство, говорим за бити и малтретирани деца, принудени да просят и да крадат, за млади хора, заставени да работят при ужасяващи условия при мизерно заплащане".
Но в практиката си Съдът в Страсбург е извел защитата срещу трафик и от Конвенцията, която винаги е тълкувал в светлината на съвременните условия и други актове на европейското и международно право. По делото Ранцев срещу Кипър и Русия той разглежда експлоатацията и смъртта на дъщерята на жалбоподателя - рускиня, работила в кипърско кабаре с предоставена й от Кипър виза за кабаретна актриса. Осъзнавайки необходимостта от създаване на съдебна практика в областта на експлоатацията и трафика на хора, Съдът не приема искането на кипърското правителство делото да бъде заличено от списъка въз основа на направена от него едностранна декларация, с която признава, че Кипър е нарушил Конвенцията, и се съгласява да заплати обезщетение.
Установява нарушения от страна на Кипър заради липса на адекватни правни и административни механизми за борба с трафика и заради бездействие на полицията за защита на момичето, и от страна на Русия, тъй като не е провела разследване за това как и от кого е била наета за работата .
Факт е обаче, че по-добри решения на проблема с трафика на хора тепърва предстои да се търсят и на политическо, и на законово равнище. Той е болезнен за България, която, според последния доклад на Държавния департамент на САЩ за трафика на хора, е източник и, макар и в по-малка степен, транзитна страна и дестинация на жени и деца, обект на трафик с цел принудителна проституция, както и на мъже, жени и деца, подложени на принудителен труд. Решението на ЕСПЧ очаква и жалба, свързана с твърдяното отвличане на българско ромско момиче в Италия: Миланова и други срещу Италия и България.
В отговор на нарастващата опасност, европейското законодателство еволюира постоянно, като скоро се очаква и влизането в сила на директива срещу трафика на хора. Не трябва да се подценява обаче и постоянното развитие на практиките на организираната престъпност, които пряко застрашават живота и достойнството на хиляди потенциални жертви на трафик.