Виновен до доказване на противното
Статията е част от проектa "На фокус - Основните права в ЕС", изпълняван от "Дневник" с експертната помощ на фондация "Български адвокати за праватa на човека" (БАПЧ) и с финансовата подкрепа на посолството на Кралство Нидерландия.
*Статията е създадена с консултация на фондация "Български адвокати за правата на човека".
"По европейското право задържането е изключение, но по българското право е правило." Така през 1998 г. съдия от Софийския градски съд мотивира решението си да остави обвиняем в ареста, независимо от защитата на адвокат Йорданка Вандова*, която се позовава на все по-силната тенденция в европейски съдебни системи да се избягва лишаването от свобода и да се гарантира участието на обвиняемите в наказателния процес чрез други по-леки мерки. Според нея 12 години по-късно практиката на полицейската и съдебната власт в България си остава непроменена, като често хората са държани необосновано дълго в арестите, без да бъде предоставена съответна на закона и Европейската конвенция за правата на човека мотивация за лишаването им от едно от основните им човешки права – правото на свобода и сигурност. Доказателство за това e и големият брой на делата, по които България е осъждана от Европейския съд по правата на човека в Страсбург заради незаконно задържане.
Докъде стига свободата?
Огромна част от практиката на Съда в Страсбург е по чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека, който защитава правото на свобода и сигурност. Товa право не е абсолютно, като в чл. 5, т. 1 изрично са изброени ситуациите, в които арестът или лишаването от свобода са допустими, а точки от 2 до 5 гарантират средствата за защита срещу произволно нарушаване на правото на свобода. Именно в този аспект на чл. 5 се крие правото на сигурност, което е неограничено и се изразява в забраната за полицейски и съдебен произвол, независимо от обстоятелствата.
"Всеки има право на свобода и сигурност", гласи и чл. 6 на Хартата на основните права на ЕС. В нея обаче правото само е споменато, без подробно описание на ограниченията и аспектите му.
За изпълнението на тези цели Конвенцията логично препраща към националното право, от което идват и много от проблемите на България. От множеството решения на ЕСПЧ срещу страната става ясно, че нито българските закони, нито полицейските и правораздавателните органи действат в синхрон с философията на чл. 5, в основата на който стои презумпцията за невинност.
Напротив, излиза, че в страната господства разбирането, че всеки е виновен до доказване на противното, което прави възможно задържаните да бъдат захвърляни с дни, месеци или години в ареста без необходимата защита, докато властите търсят доказателства или просто бездействат. Тези полицейски практики намират широка подкрепа в някои закони, в които случайно отсъстват конкретни условия за извършване на арест.
Например чл. 30 от Конституцията постановява: "В изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт. В срок от 24 часа от задържането органът на съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност." В новият закон за МВР от 2006 г. обаче, не се предвижда уведомяването на съда, а случаите на допустимо задържане са формулирани твърде общо и разтегливо. Така се стига до ситуацията, в която в ареста могат да се окажат както заподозрени в тежки престъпления, кражби и злоупотреби, така и ученици, които са си забравили личните документи при разходка в парка. В същото време е възможно срещу никой от тях да не съществуват доказателства, че са извършили престъпление.
Друг абсурден момент, който може да стане причина за поредното осъдително решение срещу България в Страсбург, е чл. 63, ал. 4 от Закона за МВР, който предвижда, че задържаният има право да обжалва пред съда законността на задържането си и съдът се произнася по жалбата незабавно. Не е предвидена обаче процедура, по която това да се осъществи. Така на практика не съществува възможност за незабавно произнасяне на съд по законността на 24-часовото полицейско задържане - арестуваният няма как и къде нито да напише, нито да подаде жалбата си и няма достъп до адвокат или до близките си почти през цялото време. В същото време по делото Къ-Еф с/у Германия, Р. от 27.11.1997 г. съдът намира, че задържане от 45 минути повече след 12-часовия максимум е в нарушение на правото на свобода и сигурност.
Очевидно основният проблем се корени в огромните разминавания между разбирането на правото на свобода от българските власти, от една страна, и от Съдът в Страсбург, от друга. Така например
В България да наречеш министър 'топ идиот' в рамките на мирен протест се счита за хулиганство
което заслужава 72-часово задържане под стража. ЕСПЧ обаче достигна до друго заключение по делото на г-н Канжов, който през 2000 г. беше задържан, защото си позволи да събира подписи срещу тогавашния министър на правосъдието Теодосий Симеонов и да разпъне плакати, на които го квалифицира по въпросния начин. Според съда обидата срещу министъра е престъпление от частен характер, а полицията може да задържа само при данни за извършено престъпление от общ характер. Нещо повече, обвинението в хулиганство също не прави задържането законно, защото никакви хулигански действия не са били конкретизирани нито в заповедта за първоначално задържане, нито в постановлението за задържане до 72 часа, нито в решението за повдигане на обвинение или в обвинителния акт, смята Европейският съд по правата на човека. Така г-н Канжов успешно осъди българската държава за 4000 евро обезщетение и още 2000 евро за покриване на разходите по делото – средства, които в крайна сметка тежат на данъкоплатците.
Това революционно решение е само един от десетките случаи, по които Съдът в Страсбург намира неправомерни нарушения на правото на свобода от страна на българските власти. Още при първото дело срещу България в Страсбург, заведено през 1992 г. от бившия премиер Андрей Луканов за незаконно задържане, България отнася солидна глоба от 40 000 франка. Освен това делото се прочува в правните среди с куриозната позиция на правителството, че "не носи отговорност за действията на независимата съдебна власт". Още по-абсурдна е реакцията на съдебната власт в лицето на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев, според когото решенията на ЕСПЧ не са задължителни за България и тя не трябва да плаща обезщетение на близките на Луканов, независимо че е страна по Конвенцията.
Тотално неразбиране на смисъла на правото на свобода е често срещаната практика, при която първо полицията задържа заподозрения за 24 часа, а след това прокурор издава постановление за задържане на лицето за срок до 72 часа. Обичайното разбиране е, че тези 72 часа започват да се броят след изтичането на 24-те часа полицейско задържане.
Това тълкуване обаче е невярно - задържането с прокурорско постановление не е мярка за неотклонение. Смисълът му е в разумен срок лицето да бъде изправено пред съдия, който да определи съдбата му, докато тече евентуално досъдебно производство или процес. Затова е напълно неоснователно заподозрените да лежат по 3-4 дни в ареста, без никой да ги потърси, при положение че могат веднага да бъдат заведени при дежурен съдия. Дори и ако престъплението е било извършено в различен окръг, задържаният може да бъде изправен пред съдия на следващия ден, а не след 72 часа.
Всичко това означава единствено, че задържането не е извършено с целта на закона, а само с репресивна цел или за да се съберат доказателства, с които да бъде обосновано обвинението, категорична е адвокат Вандова.
Живот в ареста
Много повече обаче са случаите, в които България е осъждана заради недопустимо дългия период на предварителното задържане, което нарушава чл.5, ал.3. Той гарантира необходимостта от гледане на делото в разумен срок, или освобождаване на обвиняемия преди започването на делото в съда. Почти по всяка жалба, по която е направено оплакване за прекомерно задържане под стража, Съдът намира несъответствие със заложеното в Конвенцията.
Още през 1968 г. съдията от Европейския съд Зекия се произнася по делото "Вемхоф", че самият акт на задържане нарушава презумпцията за невинност и в този смисъл е абсурдно обвиненият да бъде задържан за три години и да се твърди, че той се ползва от това разбиране. Оттогава до днес ЕСПЧ доразвива тази концепция, като вече не приема сериозността на обвинението за достатъчен аргумент един човек да лежи с години в ареста, без да има достъп до съд и каквато и да е представа за бъдещето си.
Затова по делото "Бочев" от 2008 г. Съдът в Страсбург отново осъжда България, че е държала заподозрения 7 години и 5 месеца в ареста, преди да бъде осъден, независимо че той е бил обвинен в грабеж, придружен с убийство на полицай и с опит за убийство на друг полицай. Въпреки че Бочев е признат за виновен, съдът не намира, че за такъв дълъг срок важи доводът, че престъплението е от изключителна важност. В други дела като "Митев" от 2004 и "Е.М.К." от 2005 г. Съдът по правата на човека намира, че обвиняемите са били задържани неоправдано дълго, и то защото властите не са си свършили работата да задвижат делата им по-бързо. В много от случаите пък съдът открива, че в България органите на реда дори не са сметнали за нужно да докажат, че има опасност лицата да се укрият или да възпрепятстват хода на делото, и въпреки това са ги държали в ареста с години.
Подобни изводи на ЕСПЧ стават причина България да въведе максимално допустимите срокове на задържане в етапа на досъдебното производство от 1 до 2 години. С този мотив освен с липсата на неоспорими доказателства Софийският апелативен съд пусна сочения за лидер на "Октопод" Алексей Петров под домашен арест. Все пак остава въпросът защо беше необходимо Петров да бъде държан в ареста повече от 8 месеца на държавна издръжка, при положение че следствието не е събрало необходимите доказателства, за да му състави обвинение, нито пък доказало опасността от това той да се укрие.
Факт е, че масовото задържане под стража в България има сериозни финансови аспекти, които очевидно не тревожат управляващите. За това говори и заложеното увеличение на бюджета на МВР с 5.6% във финансовата рамка за 2011 г. за сметка на парите за култура и образование.
Разходите за оставените в ареста не са малки и се поемат от държавата. Тя трябва да плаща и обезщетения, ако обвинените получат оправдателна присъда, макар че обичайните компенсации от 2-3 хил. лв. надали могат да изплатят моралните щети, които един човек понася, стоейки отделен с години от близките си и околния свят. Българските данъкоплатци поемат и обезщетенията и разходите по многобройните дела в Страсбург, в които съдът многократно констатира нарушение на правото на свобода и сигурност.
''Моята практика е, че в много малко случаи се налага хората да бъдат задържани, дори и да получат ефективна присъда'', категорична е адвокат Йорданка Вандова. Тя е уверена, че продължават и ще продължат да се водят дела срещу България в Страсбург, защото практиката е хората да бъдат държани в арестите прекалено дълго независимо от честите решения срещу страната.
*Адвокат Йорданка Вандова е адвокат в САК. Работи и във фондация "Български адвокати за правата на човека" и е лектор по приложението на Европейската конвенция за правата на човека. Има много спечелени дела пред Европейския съд в Страсбург.