Без сватбено пътешествие, със забрана да напуска страната, без задграничен паспорт...В такава ситуация се оказва български гражданин, пожелал да прекара медения си месец в чужбина, който обаче притежава фирма, натрупала задължения над 5000 лв. към данъчните. До края на 2009 г. такива ситуации възникват много често, независимо дали задлъжнелите българи искат да пътуват в страна членка на ЕС, или да преминат границата на трета страна. През декември миналата година, обаче, чрез решение на Върховния административен съд на България беше защитено едно от основните права на българите като граждани на ЕС – да пътуват и пребивават свободно на територията на други страни членки, независимо от кредитните им задължения.

Правото на движение е регламентирано в Договора от Лисабон, като чл. 20, т.''а'' гласи, че гражданите на Съюза имат ''правото да се движат и пребивават свободно на територията на държавите-членки''. Впоследствие в чл. 21 се споменава, че това право подлежи на ограничения, които са нужни за спазване на европейското законодателство. С други думи, националните власти могат да прилагат някои мерки, с които да попречат на свободното придвижване на европейските граждани, но това не означава, че те имат пълна свобода да действат по своя преценка.

Това става ясно от чл. 27 на Директива 2004/38/ЕО за свободното движение на гражданите на ЕС и техните семейства, според който то може да бъде ограничено единствено поради съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве. Директивата напълно изключва икономическите цели или наличието на престъпно минало като смислени аргументи за забраната за свободно движение. Освен това, властите са задължени да се основават на личното поведение на лицето, което трябва да представлява реална достатъчно сериозна заплаха за обществото. Каквито и да е по-дребни провинения не могат да бъдат причина за забрана за напускане на дадена страна, или за принудително експулсиране.

Заложеното в тези мерки е в пълен синхрон с чл. 2 на Протокол 4 на Европейската конвенция за правата на човека, по която България е страна от 1992 г. Той разрешава свободното движение и пребиваване на територията на всички 47 страни от Съвета на Европа, ако разбира се не съществува риск за националната или обществена сигурност, или е необходимо поддържането на обществения ред, предотвратяване на престъпления, защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

През 1976 г. французинът Пиер Бушеро, който от една година живее и работи във Великобритания, е осъден за незаконно притежание на наркотици. Тогава британският съд решава да препоръча на изпълнителните власти да експулсират французина от страната заради противозаконното му поведение, но преди това се допитва до Съда на ЕС дали има това право. Той се интересува също така дали изобщо съдебните препоръки към изпълнителните власти са в обхвата на националните мерки, за които европейската директива за свободата на движение поставя специални ограничения.

Според Съда в Люксембург, всички национални власти, включително и съдебната, са длъжни да спазват европейските норми и да не засягат свободата на движение на гражданите на ЕС. Освен това, съдът подчертава, че за да бъде експулсиран един гражданин заради криминалното му минало, то той трябва да е създал достатъчно сериозни заплахи за обществения ред. Очевидно, притежанието на наркотици не може да се счита за достатъчно силен аргумент, каквато например би могла да бъде терористичната дейност.

Също толкова толерантен в тълкуването си е европейският съд и по отношение на случая на Роланд Рутили, италианец, на когото е отказано разрешение за пребиваване във Франция. По принцип, според директивата за свободно движение и пребиваване, националните власти могат да изискват от гражданите на други страни членки да им представят подобно разрешително, ако пребивават в страната повече от 3 месеца. Във всички страни изискванията са различни, но обикновено документите се издават от местната администрация при представяне на адресна регистрация, договор за работа, документ от училище или университет и др.

На Рутили обаче му е отказано такова разрешително, защото има забрана за пребиваване в няколко френски области. Първоначално италианецът е трябвало да бъде депортиран, но впоследствие местните власти на 4 области, в една от които живее и семейството му, издават заповед за недопускането му на тяхната територията. По този начин държавата му отказва и разрешително за пребиваване на национално равнище, заради което той я съди. По повод на мерките, които Франция е предприела, Съдът в Люксембург е категоричен, че те са непропорционални и диксриминационни. На никой европейски гражданин не трябва да му бъде отказван свободен достъп нито на национално, нито на местно равнище, освен ако същите мерки не са предвидени и за собствените граждани на въпросната страна, подчертава съдът.

Най-традиционната законова мярка е забраната за напускане на страната за длъжници на парично задължение в големи размери (над 5000 лв.) към данъчните органи или към български физически, юридически или чуждестранни лица, регламенирана в Закона за българските лични документи.

Заради строгостта на тази забрана, хиляди български граждани не успяват да излязат извън границите на страната заради задълженията си. Ситуацията обаче започва да се променя, не и без заслугите на Съда в Страсбург, на европейските закони, а отскоро – и на ВАС.

За първи път срещу законовата забрана за напускане на България заради несъбрани вземания се произнесе Европейския съд по правата на човека в Страсбург по делото Ринер. Янка Ринер, българска гражданка, която от 1986 г. има и австрийско гражданство, била съсобственик във фирма, регистрирана в Австрия, а освен това се занимавала и с внос на кафе в България като физическо лице.

През 1992 г. започва сагата за г-жа Ринер, когато става ясно, че тя дължи на НАП еквивалента на над 1 млн. долара в "стари" български лева. До 1995 г. данъчните успяват да запорират част от имуществото на жената, но то не покрива и половината от дълга, поради което й е наложена забрана да напуска България и й е отнет австрийският паспорт. Дори и след периода 1996-1997 г., когато левът се обезцени рязко, дължимата сума остава над 160 000 долара, а Янка Ринер по никакъв начин не може да пътува при семейството си. Тя многократно обжалва решението пред българските съдилища, както и пред тогавашната Европейска комисия по правата на човека, но опитите й са неуспешни.

И така, до 2004 г., когато забраната за пътуване е вдигната, не за друго, а поради изтичане на абсолютната давност на събирането на данъчното задължение. Проблемът е отнесен към Съдът по правата на човека, като Ринер съди България за нарушение на членовете от конвенцията, гарантиращи свободата на придвижване, правото на ефективни правни средства за защита и правото на зачитане на личния и семейния живот. 

През 2006 г. Съдът се произнесе по делото и намери мярката за непропорционална, тъй като е приложена за дълъг период от време и не отговаря на преследваната цел - да осигури плащането на задължението. Факт е, че от 1993 г. данъчните не правят никакви опити да си върнат дълга. "В противоречие с твърденията на ответното правителство, периодичното потвърждаване на забраната за пътуване не се е основавало нито на анализ на поведението на жалбоподателката, нито на информация относно нейните средства, нито на някакви конкретни индикации, че ако й бъде позволено да напусне страната, ще намалеят шансовете за събиране на сумата. Не е бил обсъждан фактът, че жалбоподателката има семейство в чужбина", посочва съдът, присъждайки обезщетение в общ размер от 10 хил. Евро, което българската държава да плати на г-жа Ринер.

От присъединяването си към ЕС обаче българската държава е длъжна да прилага разпоредбите на европейското законодателство, което забранява ограниченията за движение с икономически доводи. А отказът от съобразяване със законите на ЕС води до по-сериозни последствия, включително осъждане на държавата от Съда в Страсбург.

Въпреки това, не са малко българските граждани, които не успяват да посетят други държави членки на ЕС, защото не са си платили кредита. Причината е, че България не е транспонирала директивата за свободното движение в срока до 1 януари 2007 г., нейно задължение при присъединяването.

Транспонирана или не, тя има директен ефект, и държавните власти не могат да се оправдават с това, че не са си свършили работата да хармонизират законодателството, показва практиката на Съда на ЕС. Така на 14 декември 2009 г.ВАС се произнесе, че забраната за г-н Николай Паунов, длъжник към банка, да пътува в ЕС, е незаконна. Съдът се позовава на директния ефект на нетранспонираната директива, като това е прецедент в българската съдебна практика. В момента се очаква и отговорът на Съда в Люксембург по преюдициално запитване за подобен проблем, изпратено от български съд.

Затова, адвокати от фондация "Български адвокати за правата на човека" са оптимисти, че скоро забраната за движение на задлъжнели български граждани към страните от ЕС окончателно ще спре да бъде прилагана. Остава обаче въпросът дали и ограничението за пътуване към трети страни е ефективна мярка, която не е в нарушение на основно човешко право.

Българското право налага пречки за свободното придвижване не само на гражданите, носители на финансови задължения. Според чл. 75 от закона за българските документи, наред с поставените под запрещение, както и с осъдените за престъпления, ограничения се налагат и на непълнолетните и малолетните. За да напусне едно дете страната, трябва и двамата му родители да са подписали нотариално заверена декларация, че са съгласни с това. Освен това и двамата трябва да присъстват при издаването на задграничния му паспорт.

На пръв поглед, това са административни формалности, но не малко се делата, възникнали именно заради тези изисквания. Често се случва единият родител да е извън страната, и да не може да бъде открит, за да представи своя подпис. Още по-типична е ситуацията, в която двамата родители са в обтегнати отношения, и единият отказва да подпише, независимо от нуждите и ползите за детето.

Липсващото съгласие на другия родител може да бъде заместено от влязло в сила съдебно решение по предявен иск с правно основание чл. 72 от семейния кодекс. Ясно е обаче, че това отнема и време, и средства, особено ако говорим за планувана екскурзия в чужбина. По-голям обаче е проблемът, когато детето се нуждае от спешно лечение в чужбина, и по една или друга причина, писмено съгласие от двамата родители не може да бъде осигурено. Тогава единственият изход е да се чака решението на съда, бавен и тромав процес, който, умишлено или не, се явява пречка пред необходимостта от свободно придвижване. Такива ограничения на правото на свободно придвижване на децата противоречи на Конвенцията за правата на детето, която изисква държавите да осигурят правото на детето да поддържа лични отношения и с двамата си родители, които живеят в различни държави, както и да зачитат правото на детето и на родителите му да напускат която и да е страна.