- Това е доста сложен въпрос. Визията на външния министър Ахмет Давутоглу и на премиера Реджеп Тайип Ердоган, който винаги е играл много активна роля в тази област, се разви към повече направления през годините, включително едно, наречен "неоосманско", в което Балканите играят централна роля.

Едно от тях, което бих нарекъл "Ислямска политическа солидарност", засягаше ислямските страни от Близкия изток и Северна Африка и беше свързано с появата на един блок от правителства, водени от "Про-ПСР" образувания в региона, от Тунис до Египет (но с по-малко успех в Либия). Този подход, обаче сега изглежда е в сериозна беда и държавният преврат в Египет определено може да постави в криза цялата платформа.

- За разлика от това, което се случи в Египет, на "Таксим" не е имало искане за смяна на режима и най-вече нямаше желание за военна намеса. От тази гледна точка Турция предприе решителни стъпки напред, ефективно изключвайки армията от политическата динамика - голяма разлика между Турция и Египет днес.

Това, което обединява двата площада, е фактът, че те бяха активирани от вътрешната динамика в процеса на капиталистическата глобализация, което обаче, имаше много различни ефекти в двете страни. В Турция това доведе до безпрецедентен растеж и въпреки увеличаващата се пропаст между богати и бедни - до едно широко разпространено подобрение в условията на живот. Точно обратното се случи в Египет, където протестът беше предизвикана от срива на местната икономика, с граждани, принудени да се редят на опашка за стоки от първа необходимост.

- Със сигурност има елемент на предизвикателство към културния модел на "брака" между икономическия неолиберализъм и социални консерватизъм, предложен от ПСР. Не само тези, които са останали откъснати от икономическия растеж, протестират. Растящата средна класа, например, до голяма степен се възползва от растежа през последното десетилетие, но не могат да се почувстват представени от консервативната социалната политика, прокарвана от Ердоган.

Вярно е, че ПСР значително разшири социални услуги като здравеопазване и образование, което се цени от цялото турското общество. И все пак новите социални услуги - универсални и централизирани - все повече се използват като инструмент за контрол и налагане на определен културен и социален модел. Училищата са по-добре оборудвани от всякога, но нараства броят на часовете по религията, които понякога дори не са избираеми, а задължителни. Това важи също така и за системата на здравеопазването, която събира много информация за гражданите: налице са случаи, в които жени, които са искали да направят аборт, се оказаха лице в лице със семейството си, предупредено от длъжностни лица.

- Може би не в краткосрочен план, тъй като в момента сме свидетели на лов на вещици от страна на правителството срещу онези, които протестираха, в опит да се разделят "демократично легитимният" протест от този, който, според правителството, може да го използва за недемократични и дори терористични цели.

По-младото поколение, което окупира "Таксим", често е наричано "пост-политическо", безразлично към партийните динамики в настоящата им форма. След протестите обаче стотици хиляди хора бяха в състояние да изпитат, често за първи път, стойността на прякото действие и участие. Това "училище за политика на улицата" е процес, който продължава във форумите, където се развиват нови форми на дебат и се разглеждат въпроси като ролята на кюрдите в Турция или свободата на изразяване на сексуалната идентичност. Този процес задълбава в тази нова форма на колективно политическо съзнание.

Оттук до незабавни политически резултати със сигурност има да се извърви дълъг път, но мисля, че протестите промениха много хора в личен план, което доведе до това сегашното младо поколение да живее в по-политическо измерение и даде нови сили на онези, които вече са активни, но смятаха, че Турция е обречена да следват пътя на Ердоган към авторитаризма.

- Със сигурност сегашната опозиция може да предложи много малко на тези, които протестират, като Републиканската народна партия все още в дълбоко разделена между социалдемократическо крило и друго старомодно, кемалистко, националистическо и ксенофобско, и в момента е блокирана от вътрешния сблъсък между тези две фракции. Протестите на "Гези" могат да помогнат на реформаторското крило да поеме контрола над партията, но това нито е много вероятно, нито е немислимо, че партията ще приключи с разделяне.

За радикализацията – не мисля, че има непосредствена опасност. Турция има дълга история на радикални и насилствени политически отговори, но ми се струва, че хората от "Таксим" не разполагат с никакви интерес към този вид решение.

- Във всички консервативни политически проекти женското тяло се превръща в една от основните цели на политическа инициатива. Дори и в Турция, в центъра на консервативния дискурс на Ердоган е идеята за семейството, като стълб на обществото, и жената, като стълб на семейството. Това се появява в неговите твърдения за жените като "майки с деца" (най-малко три), дебатът за абортите, и противозачатъчните след секс.

Вярвам, че протестиращите на "Таксим" бяха напълно наясно с тази настройка, нещо, което се потвърждава от последния гей-парад в Истанбул, който събра 50 000 души - 30 000 повече от миналата година. Сега е по-ясно, че опитът да се ограничи ролята на жените и тялото и маргинализирането на "сексуално различните" са свързани с едни и същи политики за социален консерватизъм.

- На Балканите имаше демонстрации на подкрепа за Ердоган в Албания, Македония и Босна. В Албания и Македония организаторите бяха явни довереници на правителството в Анкара. В Босна положението е по-сложно, тъй като демонстрации бяха организирани от Партията на демократичното действие (ПДД), която не е точно довереник на ПСР. В този случай, като се има предвид политическата ориентация и дългосрочни отношения с партията на турското правителство, по-скоро мисля, че мюсюлманският елит в новата ППД по-скоро инстинктивно се почувства близък до ПСР и затова и почувства необходимостта да подкрепи Ердоган.

Демонстрациите на Балканите определено представляваха интересен елемент, който според мен показва границите на външната политика на ПСР в региона. Реакциите на последните няколко седмици наистина показаха, че мрежите за подкрепа на Балканите сега се ограничени до общности, групи и лица с ясна мюсюлманска идентичност, но без да стигнат до останалата част от обществото в областта.

Това, както и отдавна се твърди, е най-очевидната слабост на турската външна политика на Балканите – за да има реален ефект, трябва да се достигне до мнозинството, което обаче на Балканите не е мюсюлманско.