Конвоят от автомобили се насочва към крайната си цел през облак прах. Регистрационните номера са от всички краища на Европа – Норвегия, Швейцария, Германия и Словения. Пътуването до мината при Омарска като че е продължило безкрайно.

Посетителите са предимно босненски бежанци и техните наследници – те се връщат да почетат деня, в който е закрит затворническият лагер тук. През 1992 г. в него са държани между 3000 и 6000 души.

Стотици затворници, преминали през Омарска, загиват или остават в неизвестност. Години по-късно оцелелите говорят за военни престъпления пред съда в Хага - описват мъчения, изнасилвания, осакатявания, гладна смърт и безразборни побои като част от затворническия живот.

Тези жестокости датират от началото на разпада на Югославия, който остава в историята като най-кървавия конфликт на европейска земя след Втората световна война. Бивши затворници и активисти говорят за Омарска като за съвременен концентрационен лагер. Задържаните там са били предимно цивилни – жертви на кампании за етническо прочистване, а не заловени бойци.

Омарска обаче рядко си спомня мрачното си минало. Посетителите на официалното възпоменание на 6 август 2013 г. не биха могли да проникнат до това място през повечето дни от годината. А дори и да дойдат, те няма да намерят тук следи от ужасите от 1992 г. В Омарска не съществува мемориал за хората, страдали тук.

Оцелелите от лагера в Омарска са подели кампания за построяването на постоянен мемориал при мината. Но местното правителство, което е под контрола на босненските сърби, отхвърля исканията им.

Спорът предизвика критиката на представителите на европейските институции, които съвместно със Съединените щати наблюдават прилагането на мирния договор в Босна. Противоречията възмутиха и международния гигант в производството на стомана ArcelorMittal, който в момента експлоатира мината при Омарска.

И компанията, и чуждестранните представители настояват въпросът да намери решение. Според тях отговорността да се постигне съгласие в крайна сметка е на бошняците.

Резултатът от всичко това е един нерешим спор за паметниците, който отразява и наследените от войната разделения.

Конфликтът в Босна завърши с практическото разделение на страната на две области с висока степен на автономия – босненско-сръбската и босненско-хърватската. И двете са издигнали паметници в памет на своите жертви на територията, която контролират, и отхвърлят исканията на своите врагове в отминалата война за такива – обикновено на местата на някогашни затвори.

Мината "Омарска" се намира на около 20 километра от Приедор - административният център на региона, в който преди е живеела процъфтяваща босненско-мюсюлманска общност.

При възпоменанието през август роми просяци се събират при портите на мината така, както някога са се събирали около джамиите на града.

Според оценки на полицията тази година на церемонията присъстват около 500 души. Посетителите оставят колите си и изминават пеша постланата с чакъл пътека към мястото. Основната гледка е на ръждива на цвят барака, известна като "хангара". През 1992 г. тук са държани хиляди затворници, наблъскани в лятната горещина.

Първата спирка на посетителите е до бяла, подобна на хамбар постройка. Охраната на лагера я е използвала за провеждане на мъчения. Според описанията, които оцелели правят по-късно пред трибунала в Хага, пред т.нар. бял дом са се издигали планини от трупове.

По случай днешното възпоменание стаята е пълна с бели балони, надути с хелий. На техните връвчици са окачени хартиени листчета с имената на жертвите от Омарска.

Посетителите се движат през помещението, като че стъпват по яйчни черупки. Те внимателно оглеждат листчетата, от време на време забелязват познато име и се викат един друг.

Извън "белия дом" слънцето пече немилостиво. Тълпата се придържа близо до сянката на сградата. Някои носят слънчеви чадъри, за да се предпазят от лятната горещина, други си веят с каквото имат под ръка. По-младите посетители правят снимки със смартфони и таблети. По-възрастните жени плачат в забрадките си.

През 1992 г. затворниците са били разпитвани на горния етаж на столовата, където сега работниците в мината се хранят. Днес водещите натам стълби се охраняват от пазач. Сама в коридора зад него стои жена и неутешимо ридае.

В 11 часа сутринта тълпата се събира в двора за официалната част на възпоменанието. От високоговорителите се разнася мъжки глас, който произнася имената на някогашните затворници.

Един от тях, който разговаря с друг мъж, млъква в средата на разговора. "Казаха името на брат ми", обяснява.

Дипломати от ЕС и САЩ правят обръщение към събралите се хора. "Не можем да поправим злините от миналото, но можем да направим координирани усилия, за да осигурим помирението и приключването на тази част от историята", казва Николас Хил, заместник управляващ мисията на американското посолство в Сараево.

Белите балони, напълнени с хелий, са пуснати във въздуха и тълпата започва да се разпръсва. Журналисти наобикалят американския дипломат. Мъж ме стиска за ръката и казва: "Попитай го защо не ни помогнат да построим мемориал тук! Кажи му, че сме загубили доверие в тях. Не само ние – бившите затворници, но и обикновените хора вече не ги харесват."

Въпросът е преведен на г-н Хил. "Абсолютно разбирам чувствата им, отговаря той. Ще обсъдим въпроса."

Хората, които искат да издигнат мемориал при Омарска, са се опитвали да привлекат за подкрепа ArcelorMittal и "международната общност" – представители на европейски страни и на Съединените щати, които често са били посредници в следвоенна Босна. Отговорът им обаче е бил разочароващ.

Международните служители твърдят, че правят всичко по силите си да намерят решение на въпроса. Мери Ан Хенеси, която оглавява офиса на Съвета на Европа в Босна, казва, че влиянието на нейната институция е ограничено – тя не може да "наложи нищо" с принуда.

Валентин Инжко, върховен представител за Босна и най-старшия чуждестранен служител в страната, каза на Балканската мрежа за разследващи репортажи (БМРР), че ще продължи да подканя местния кмет в Приегор да търси решение на спора.

Представители на ArcelorMittal казват, че подкрепят каквото и да е решение на спора, стига с него да са съгласни всички страни. Компанията обаче обяснява, че не може еднолично да разреши строителството на паметник при Омарска. "Такова разрешение може да се дава само от местните власти и въпросът опира единствено до това те да вземат решение", казва компанията в отговор, изпратен по имейла до БМРР.

Кметът на Приедор Марко Павич не откликна на молбата на Балканската мрежа за коментар.

Бивши босненско-сръбски пленници пък посочват, че мемориал при Омарска не може да бъде издигнат, докато не бъде разрешено издигането на аналогичен паметник за техните жертви при сградата "Виктор Бубань" в Сараево, където бошняците са държали своите затворници.

Сега постройката е предоставена на съда и от време на време става сцена на дела за военни престъпления. Мъжете, държани тук в претъпкания, лишен от хигиенни стандарти затвор, смятат, че и тяхното задържане е било престъпление. Пазачите са обвинявани, че са нанасяли побой на затворниците и са ги използвали насилствено за работна ръка.

Сградата е на кратко разстояние с кола от центъра на града, с розово-оранжева фасада и е подходяща по-скоро за студентско общежитие, отколкото за седалище на държавна институция. Из нея не може да се открие никаква следа, че някога тя е била място на страдания.

Душан Шеховач, председател на асоциацията на сараевските сърби, казва, че исканията да се издигне на това място мемориал неизменно са контрирани с твърдения за извършени от сърбите военни престъпления.

Бившият полицай Небойша Савич, който също е бил затворник в сградата, казва, че и двете страни трябва да имат правото да оставят спомен за своите страдания. "Никой не може да построи мемориал в Омарска, ако аз нямам право да направя същото в Сараево, казва той. Да, звучи като едно време, но някаква реципрочност все пак е нужна."

Босненските кампании за мемориали на затворници може да изглеждат като пореден елемент от следвоенното уреждане на отношенията, което запечата разделенията от войната. Но вероятността те да сполучат – дори там, където политическата система е в малко по-добра форма - не е голяма.

В Северна Ирландия един добил голяма публичност проект за преправяне на злополучния затвор Maze (в превод – "Лабиринт") също се провали. Той е строен от британското правителство през 1971 г., когато недоволството сред католическото малцинство ескалира до кръвопролитен бунт, поведен от Ирландската републиканска армия. През следващите три десетилетия "Лабиринт" е затвор както за активисти на ИРА, така и за членове на поредица лоялистки паравоенни групировки от протестантското мнозинство.

Затворът спира да действа през 2000 г. след сключването на примирие и мирен договор, които доведоха до участието на политическото крило на ИРА във властта.

Отначало кампанията мястото да се превърне в "център на мира и помирението" беше подкрепяна от политици и от двете страни – и от протестантските лоялисти, и от католическите републиканци. Адвокатите на това преправяне сочеха, че то ще помогне на местната икономика да се съвземе след десетилетия, преживени в конфликт.

През февруари 2012 идеята дори си осигури одобрението на ЕС, който пое ангажимент да допринесе с 21 милиона евро в общия бюджет, възлизащ на 350 милиона евро.

През август тази година обаче водещи лоялистки политици оттеглиха подкрепата си за проекта. Скоро след това ги последва и ЕС. Засега планът за център на мира в бившия затвор изглежда да е в задънена улица.

Противоречията около проекта отразяват разделението, което е останало в обществото въпреки договора за подялба на властта.

Хардлайнери сред протестантите се опасяват, че новият център ще бъде третиран от католиците като мемориал на бивши членове на ИРА, лежали в затвора тук. Най-легендарната фигура сред тях е Боби Санс - лидер на група мъже, които загиват в "Лабиринт", след като обявяват гладна стачка. Сандс и неговите другари са считани за мъченици от републиканците.

Ноел Лардж, бивш боец на лоялистите, казва, че новият проект не случайно е позициониран на мястото, където Боби Сандс е намерил смъртта си. "И вие, и ние знаем, че това ще е мемориал на стачкуващите", каза той за Балканската мрежа, когато се срещнахме в Белфаст по-рано тази година.

Лардж също е бил затворник в "Лабиринт", прекарал е тук 16 години. "Бях лошо момче", казва той в отговор на въпросите за миналото му. Според него никоя страна не би трябвало да получи правото да обяви затвора за свое наследство.

Бившият републикански затворник Падрайк Макотър, изглежда, потвърждава страховете на Лардж. Той отхвърля идеята за център на помирението и казва, че каквото и да се прави с "Лабиринт", той трябва да е възпоменание за хората, които са лежали в него.

Близо до Омарска е Кератерм – още едно място, където босненските сръбски войски създават затворнически лагер.

Най-малко 1000 души са държани в ужасяващи условия тук. Подобно на Омарска, и тук повечето затворници са били бошняци, както и известен брой етнически хървати.

В една-единствена нощ през юли 1992 г в лагера са разстреляни над 100 затворници – събитие, което в трибунала в Хага е наричано "Клането в стая три".

Преди войната затворническият лагер е бил фабрика за керамика. Когато го посетих в края на юли, фабриката вече я нямаше, но мястото още се използваше. То беше разделено на по-малки помещения, заети от частни фирми в бизнеса с подовите настилки и обкова за врати и прозорци.

На края на тревната площ, обърнат към пътя, се издигаше скромен паметник - бял камък с надпис, който съобщаваше, че "невинни граждани" на Приедор са били затворници на това място.

Чуваше се лай на куче. Вятърът подухваше. Звукът на поялник се разнасяше от някоя от работилниците. Жена без зъби се приближи към нас с цигара в ръка. Попита имаме ли разрешение да снимаме. Казахме й, че сме журналисти. Тя ни снима с телефона си.

В покрайнините на Приедор се намира село Търнополье. През 1992 г импровизираният затвор тук побира между четири и седем хиляди затворници – най-вече бошняци мюсюлмани, изкарани от домовете им.

Затворниците са хранени зле и подлагани на чести побои. Съществуването на лагера е разкрито от екип британски журналисти. Репортажите им, подкрепени от телевизионни кадри на болезнено слаби затворници, предизвикаха възмущение по света. Лагерът беше затворен през ноември 1992 г.

Бившия селски салон, където се намираше затворът, сега е изоставен. В средата му стои стара игрална маса. Името на комунистическия диктатор на Югославия Йосип Броз Тито още може да бъде разчетено на стената в полуизтрит лозунг.

Бившите затворници от Търнополье са искали от местните власти да издигнат паметник на мястото, но желанието им е отхвърлено. Единственият мемориал в града е на босненските сръбски войници, убити във войната.

Селският салон гледа към гол терен, част от който днес е приспособена за футболно игрище. В следобеда, в който се озовавам там, местният отбор ФК "Търнополье" се подготвя за игра. Костюмите на тима са в синьо и жълто – цветовете на босненския флаг след войната.

Ервин Блазевич е прекарал два месеца като тийнейджър затворник в Търнополье. След като е освободен, той е служил като войник в бошняшката армия и дори е надзиравал пленници.

Ако можеше да изживее живота си отново, той казва, че при всички случаи би избрал по-скоро да е затворник, отколкото надзирател – защото сега щеше да има по-чиста съвест.

Въпреки това той не иска да бъде описван като "бивш затворник", което според него е нещо като отличие за понесена жертва. Вместо това предпочита да го наричат активист за мир – заради работата му в малка благотворителна институция до Приедор.

Блазевич критикува някои от усилията за строене на възпоменателни паметници като хаотични, но не одобрява и първосигналното противене срещу издигането им.

Най-критичен е Блазевич към лидерите на всички страни в спора, които според него използват въпроса за политическа изгода. Неодобрението му, изглежда, е споделяно и от Савич - боснески сръбски полицай, който е държан в бараките "Виктор Бубань". Въпреки че се ядосва на отсъствието на паметник около сградата, той казва, че така или иначе никога не би се върнал там: "Нямам намерение да полагам цветя там. Каквото съм преживял, го нося в душата си. Не съм склонен да политизирам този въпрос. Не искам някой да злоупотребява с мен."