Когато етажите гонят дърветата
Забелязала съм, че децата – поне в България, - щом започнат да си служат с цветни моливи или пастели и ги помолиш да ти нарисуват нещо, те бързо-бързо очертават къщичка на най-много 2 етажа, с островърх покрив и почти винаги с дърво до нея, по-високо и най-често зелено.... Ученичетата в Америка обикновено чертаят кубове или паралелепипеди в различни цветове и с много прозорчета, когато изобразяват своя град или квартал – виждала съм такива детски рисунки в училища отвъд океана.
От няколко години гледам как едни високи паралелепипеди се опитват да надраснат дърветата в близката до дома ми гора. Някои дори имитират цвета на стволовете им и намекват за клони с източените си напред тъмни сенници над прозорците.
Метафората е забавна, ако не беше тъжна.
Така ми казаха съседите на един многоетажен нов блок, извисил се в подножието на гористия хълм, наричан някога Корубаглар... Показаха ми и мястото отсреща, където между по-стари и по-нови къщи и блокчета нагоре по улица " Арх. Йордан Миланов" скоро щял да щръкне седеметажен зъб. Открай време Лозенец, един от най-красивите квартали на София, е привличал хората с усет за природа и потребност от нея.
"Местността Курубаглар, която се намира между Витоша и София, е една от най-прочутите местности в турските, арабските и персийските земи", пише още през 17 век османският пътешественик Евлия Челеби, посветил на България значителна част от третия том на своя 10-томен "Пътепис". Независимо дали името на хълма означавало "лозя в гората" или "сухите лозя", той е бил естествен резерват на разнообразни дървесни видове. "Ако през пролетта човек влезе в тези лозя, главата му се замайва от чудесните миризми, но най-много преобладава ароматът на цвета на вишните." Турски сараи имитирали римските извънградски вили, но и населението на прашното село се ориентирало към хълма за разходки с бохчи и музики. По-късно, изящните литографии на Феликс Каниц, австроунгарси изследовател, археолог и художник, запечатват почти загадъчния релеф, дърветата и хората дори на този южен подстъп към София. А Йозеф Обербауер, австрийският инженер и художник, избрал България за своя втора родина, ни е оставил рисунки на някогашния мост над Перловската река, докъдето е свършвал градът (тогава вече столица!) в подножието на Корубаглар.
Балканските бури от началото на 20 век направили хълма истинска утеха за разочарованията, но и място за вдъхновение на поети, писатели, художници, журналисти, които отначало се срещали и се разхождали, но постепенно се и заселили там. Никой не посегнал на съществуващите вече край "гората с лозята" малки вилички на търговци и занаятчии, които и градинки с цветя и зеленчук гледали край гората. Дядо Петко Славейков дори купил десет декара от нея, с вековни дървета и изворче между тях, та събратята му по слово морни души да лекуват сред природния дар. Там се разхождал и Вазов, идвали и Алеко Константинов, Тодор Влайков, Александър Божинов и, разбира се, Мара Белчева, поетесата-вдъхновителка на Пенчо Славейков. Горският хлад често уталожвал яростта на спорове и съперничества из софийските кафенета. За безимотни творци, а и за някои ветерани от войните или техните осиротели семейства държавата отредила със закон малки парцели на ниски цени с условието да си построят скромен дом. Така бил създаден обликът на квартала, наречен за по-ясно и кратко Лозенец.
Макар и бедна, бохемата била близка до утвърдени вече български архитекти с дипломи от Париж, Виена, Прага и Берлин, които с внушителните си красиви обществени сгради бързо превръщали София от село на кръстопът в привлекателен със зеленината и светлината си европейски град. Така тандемът архитекти Иван Васильов и Димитър Цолов пресъздали върху не една фамилна къща в оформящия се краен квартал елементи и акценти от своите проекти за Българската народна банка, за Университетската библиотека и за сегашния Театър на армията – и до днес арки и сводести прозорци удивляват, пренесени сякаш в умален мащаб от центъра на София. Други, по-малко известни техни колеги са построили къщите на Елин Пелин, на актрисата Адриана Будевска (впоследствие купена от семейството на Валери Петров), на знаменитите актьори Коста и Кица Стоянови, основоположници на театралната традиция в България, на големия театрал Кръстю Сарафов, на журналисти и книгоиздатели . Затова една от уличките се е казвала "Журналист" (сега "Елин Пелин"), а покрай няколкото с имена на горска флора и фауна се спуска живописната "Арх. Йордан Миланов" – почит към един от създателите на българската архитектурна школа, завършил във Виена.
Колко ли би бил огорчен, ако можеше да види разностилието по "своята" улица и то на няколко крачки от изящния шедьовър на един негов по-млад колега, арх. Георги Овчаров, който през 1926 г. е проектирал уникалната къща на също толкова неподражаемия български интелектуалец Сирак Скитник – писател, художник, културолог. Тя прилича на малък готически замък, рицарски и романтичен, с елементи и от сецесиона, и от неоготиката, подчертани от облицовката от видими тухли (има още само няколко такива в София и из страната). Защото точно там, където уличката с природно име "Борова гора" излиза през трамвайната линия на улицата в памет на архитекта Миланов, изникна пред изумените ни погледи за рекордно кратко време този пост-пост-пост модерен екперимент, имитиращ архитекта Овчаров с бриковия цвят на някои стени, а гората – с дълбокото тъмносиво и с ъгловатите издадени сенници-корнизи, досущ отсечени клони.
Но вместо да се впише в хармония с природата наоколо, този нов "съкварталец" сякаш я предизвиква на дуел... Така го усещат хората, които ще съжителстват с него. Защото, ако Лозенец мами с природата си, на какво ще заприлича , щом на мястото на къщи, строени с мисъл и смирение от създателите на модерната българска архитектура, се появят стени от многоетажно разностилие, каквито вече на много места преграждат дори морето от гористите хълмове на сушата.
Такъв масив от до 9-етажни сгради се вклини преди години между кокетните къщи на съседната ми улица, като разруши две или три от тях със стенобитни машини (гледах и слушах какво правят топузите им). А иначе, кварталното каре уж е обявено за исторически резерват, пазещ спомени за забележителни българи, и за ново строителство има много точни предписания – като за отношение към жив организъм с характерен облик, атмосфера, дух, самочувствие, а в случая и ухание...на гора. Обещанието за възстановяване или социализиране на разрушените къщи се изпарява във въздуха като струя дим, все по-висока, колкото повече растат във височина новите сгради...
Интересно, че някъде е намерено и по-хуманно разрешение на този конфликт - вписаните в околния архитектурен контур многоетажни сгради на площад "Журналист", със заоблен силует, отдръпнати сякаш назад, за да оставят пространство и на хората... Природа, дом и човек могат да зазвучат като трио, ако се вслушват един в друг. Защото животът в дисонанси е уморителен и неустойчив.
Снимките са на Александър Геров. Консултант - арх. Евгени Гацов