Родената в България Юлия Кръстева е известна в световните хуманитарни среди като писател, антрополог, лингвист, семиотик, литературен критик. През 1965 г. емигрира във Франция. От 1974 г. преподава в парижкия университет "Дени Дидро", лектор е в Колумбийския университет в Ню Йорк. През 1979 г. се насочва към психоанализата. Сред най-известните й книги са "Черно слънце - депресия и меланхолия", "Любовни истории", "Езикът - този непознат", "В началото бе любовта", "Чужденци на самите себе си" и "Новите болести на духа". Съпруга е на известния френски писател Филип Солерс, основател на групата "Тел Кел". Има един син. Г-жа Кръстева е в България по покана на Френския културен институт и Софийския университет "Св. Климент Охридски", който я удостои с титлата "доктор хонорис кауза".

Какво е за вас завръщането?

- Завръщанията ми в България през последните години са свързани с много трагични обстоятелства. Бях на посещение тук с президента Франсоа Митеран през януари 1989 година. Имах чувството, че съм в страна, в която нещо ще се случи. Берлинската стена падна през ноември. Едва ли много хора са си представяли през януари подобна възможност за рухването на комунизма в Източна Европа. Ние видяхме в България една бунтуваща се младеж, която оспорваше старите ценности, весела младеж, хора, които задават извънредно нахални въпроси на Тодор Живков. Това посещение беше много живо за мен. След време се върнах, защото баща ми почина. С ужас разбрах, че той е трябвало да постъпи в болница за дребна операция. По онова време в страната някои лекари са правили експерименти върху стари хора. Баща ми почина вследствие на такъв експеримент, който не е бил овладян навреме. Върнах се и с помощта на френското посолство намерих начин да го погреба. Той беше вярващ човек, православен, но ми казаха , че не може да има гроб ,защото няма достатъчно място в гробищата. Малкото останали места се пазели за комунисти - атеисти . Простосмъртните вярващи се кремирали, за да става по-бързо, да няма религиозна церемония. И тъй като човешкото същество се интересува от парите, аз предложих да платя един гроб в долари или франкове. Отговорът беше:"Много добре, но трябва първо вие да умрете, за да ви погребат в този гроб. Едва след това ще положим там и баща ви. Вие все пак сте по-известна от него. А гробове се дават само на известни хора." Години след това завръщане не исках да чувам изобщо за България, независимо от смяната на режими, промените, които настъпиха. Толкова бях наранена. Опитах се да се освободя от това мрачно чувство, като написах една книга, озаглавена "Старецът и вълците". Сега си мислех, че нещата ще бъдат лъчезарни. Това е опит за едно поправяне на миналото. Приех с радост предложението от СУ "Св. Климент Охридски" да дойда в България, за да получа титлата "доктор хонорис кауза". С майка се готвехме да участваме в това честване, още повече защото то съвпадаше с 24 май, деня на Кирил и Методий. Празник, за който съм запазила ослепителен спомен. Той съвпадна и с посещението на папата, с когото трябваше да се срещнем на четири очи. Майка ми също се радваше, че ще се види с Негово светейшество. Уви, няколко дни преди отпътуването ми тя получи скоротечен менингит, който не можа да бъде овладян. Аз се върнах, за да я погреба. Така че отново преживявам едно трагично завръщане. Но същевременно си казвам, че остават живите. Трябва да се опитваме с остатъка от силите си да им предадем опита, който сме натрупали.

С годините научихте ли се да подреждате и степенувате спомените си?

- Не съвсем. Защото човек понякога затъва в тях. Но може би се опитвам да им предам някакъв смисъл, като ги свързвам с това, което в психоанализата се нарича свободната асоциация. Когато си спомням Несебър и Созопол например, където ходехме със семейството като деца всяка сутрин, преди да се изтегнем на пясъка, ние поздравявахме Слънцето. Изпълнявахме някакви упражнения в будистки стил. Баща ми завеща този ритуал на мен и сестра ми. Само като се сетя какво правя аз с моя син, този спомен преминава в едно друго време, друго пространство. Работих много върху текстове от френската литература. И един голям писател, най-големият романист на 20-и век - Марсел Пруст, казва: "Писането е преминаване на една субстанция в друга." Това е религиозно понятие. Пруст, който не беше вярващ, аз също, смята, че с писането минаваме от един спомен към друг, от миналото към настоящето, от младото тяло към зрялото.

Научихте ли се да живеете по-устойчиво в настоящето?

- Човек не може да бъде устойчив, ако не държи връзка със своята крехкост. Тя ни помага много по-лесно да се разтворим в изпитанието на живота. Психоанализата ми позволява да остана крехка и уязвима. Така се преобразявам всеки път. Има една басня от Лафонтен за дъба и тръстиката - "Дъбът е устойчив, но когато има буря, тя го изкоренява, докато тръстиката се огъва, но оцелява". Ако преминем от Лафонтен към Блез Паскал, разбираме, че "човекът е една мислеща тръстика".

По какъв начин политиката ви влияе?

- Имам доста широка концепция за политиката. Смятам например, че политиката не е само стопанисването и ръководенето на паричната единица - франка или лева, нито фактът, че България може да бъде приета в НАТО или Европейския съюз. Смятам, че част от политиката са и културните въпроси, които вълнуват хората, способността всички да живеят в политическия свят така, че интимният им живот да хармонизира с политическия.

Разум или чувства влагате повече в обществените си изяви?

- И двете. Психоанилитикът не може да отдели разума от импулсите, от чувствата. Имам впечатление, че има два вида хора с недъзи. Едните, които имат разумно слово. То често пъти е банално, стереотипно и напълно откъснато от техните страсти и чувства. След известно време тези хора ви стават досадни и се разболяват. От друга страна, има хора, които преливат от чувства, но не умеят да ги изразят, които се сърдят на обществото. Смятат, че то е виновно, не ги разбира, не намират адекватен начин да общуват с обществото. Истината е между двете групи. И хората на изкуството, и обикновеният човек са чувствителни към това разделяне на мисълта от чувството. Опитват се да намерят мост между тях. Това е може би най-истинското положение на душевно равновесие.

Кога идва умората?

- Никога. Смятам, че съм от онези хора, които, ако не работят, няма какво да правят. И слава богу, засега се държа, защото работя по теми и с хора, които ми харесват. Имам този късмет да съм намерила област на действие, която е и удоволствие.

Как се зареждате?

- Това е въпрос на възпитание. На отвореност към всичко, което е символично творческо - може да бъде живописта, музиката, начинът на поведение на хората, включително и много скромните хора. Всичко ми е интересно. Така си зареждам батериите. Имам една слабост - любопитна съм. Според религията това е грях. Въпреки че при мен това е някакъв интелектуален апетит. Но понеже се опитвам да не ям много, за да не пълнея, запазвам духовното си любопитство към човешките същества и техните постижения, дори най-скромните.

А лесно ли се отказвате?

- Това е нещо, на което животът ме учи. В психоанализата го наричаме кастрация. Или чувството за граници. Това са неща, които се учат в психоанализата - когато се опитваме да мислим върху неуспеха в живота. Самият факт да бъдеш жена, да си живяла в комунистическо общество и да прекараш остатъка от живота си в изгнание, показва умението да се отказваш от много неща. Ако нямате усет за отказ, ако това не идва спонтанно у вас, не можете да оцелеете. Това чувство трябва да бъде много точно и да не е пресилено. Става дума за едно тънко съчетаване на депресията с реалността. Да не изпаднеш в депресия, но да имаш точна преценка за действителността.