Споровете добро или лошо е лечението на онкоболните, има ли лекарства, трябва ли да има онкодиспансери не спират. По тези проблеми потърсихме за мнение проф. Иван Черноземски.

- За последните 20-24 години има удвояване. Някъде 30-35 хил. са тези, които заболяват на година, над 200 хил. са общо хората с онкологични заболявания. Около 15-18 хил. умират, тоест едно не малко селище си отива всяка година. Жените най-често страдат от рак на гърдата и шийката на матката, а мъжете - на белия дроб, простата, ректума.

- Недостатъчно добро. За лекарствата доста се говори, мисля, че този проблем ще се реши, но доста изостана лъчевата терапия. Имаме стара и недостатъчна апаратура, в същото време 55-60% от пациентите подлежат на лъчево лечение. В цялата страна има само два линейни ускорителя - в Пловдив и София.

- Това естествено води до по-лоши резултати. Всичко в онкологията се измерва с преживяемостта. В началото на века едва между 3 и 5% от хората преживяваха над 5 години, сега този процент е над 55. У нас при рака на гърдата има прогрес, но при рака на маточната шийка има регрес. Там смъртността нараства, а в развитите страни намалява.

- Не съм достатъчно информиран, но има регистър, който показва какъв е контингентът, който подлежи на лечение. Тръжната процедура трябва да се промени още. Сега не е ясен принципът, по който се определя какво да се купи. Преди 5-6 години Министерството за здравеопазването събираше специалистите в онкологията, които на практика лекуват пациентите, за да кажат какво е нужно. После спряха, дано пак започнат.

- Не, и развитите страни вървят в тази посока. Най-напред беше изградена такава мрежа във Франция, после в САЩ, а сега се прави в Англия и скандинавските страни. В България има 13 регионални диспансера и национална болница. Диспансерите имат по-комплексен характер, в тях профилактиката и наблюдението са много съществени неща. Ако станат болници, тези дейности може да отпаднат. Тогава ще започнат да се явяват още по-напреднали случаи на заболяванията и ще трябва да намерим още милиони, за да ги лекуваме. Тежко и горко на хората и на семейства им, ако ги оставим без диспансерно наблюдение.

- Това е т.нар. третична профилактика, тя се прилага, след като един човек вече е лекуван. Така, ако заболяването се развие пак, ще бъде хванато навреме. Периодичността на прегледите зависи от отделните случаи. Навремето имаше и медицински сестри, които ходеха по домовете на пациентите. По-рано се плащаше за транспорта, даваха се квартирни, ако хората трябва да останат заради прегледа. Сега повечето диспансерни функции отпаднаха, защото няма средства да се поддържат. Това се отразява много лошо на пациентите.

- Лошо, едно изследване показа, че в България съотношението между рака на маточната шийка срещу локализиран предрак е 5:1, а в ЕС то е 1:3. При рака на шийката на матката през 1990 г. имаше към 1.3 млн. жени, които се изследваха, през 1993-1994 г. те станаха 300 - 400 хил. Сега имаме символична бройка, здравната каса плаща за около 80 хил. жени на година на общопрактикуващите лекари.

- Не, още не сме подготвени общопрактикуващият лекар да определя рака на простатата или дори на гърдата. Ние знаем, че тези начални състояния изискват медикът да е по-добър специалист. Личният лекар с тези над 150 задължения трудно ще се справи. Затова трябва да се създават центрове, където подготвени специалисти да извършват изследвания - мамографски, цитологични с някои допълнения, тестове. Не е допустимо всички да говорим, че профилактиката е най-важна, а нищо да не правим за нея. Още повече че тя струва и най-малко пари. За извършването на вторична профилактика трябват подготвени хора, няколко теста, които не са скъпи, и организация. Затова едно от най-странните неща за мен винаги е било защо небогата държава като нашата се ориентира към най-скъпото - лечението.

- Много от нещата, които се случват, ми е трудно да си обясня.