На първо място бих поставила факта, че това са "блиц" избори, или казано с друг шахматен термин - избори в цайт-нот. Не само защото бяха насрочени с две седмици преди очакваната дата. За първи път имахме голям предизборен хаос - партии, които се регистрираха в ЦИК, без да издигнат кандидат, неуточнени кандидати до последния момент. Това сме го преживявали на парламентарни избори, но за първи път го преживяваме на президентски.

Когато се коментира президента и неговите правомощия, винаги се подчертава, че той олицетворява единството на нацията и представлява целия народ. Но истината е, че на преки президентски избори се проявяват най-основните и разделящи нацията противоречия. Когато делението е ляво срещу дясно, както във Франция, побеждава този, който може да мобилизира своята класа в максимална степен. Във Финландия това деление доскоро не беше ляво срещу дясно, а русофоби срещу русофили, в Ирландия е дебатът е за радикалността на политиката спрямо Северна Ирландия.

Големият проблем при българските президентски избори е, че досега резултатът не е зависил от активизирането на ляво или дясно мнозинство, а от това на чия страна е заставала една малцинствена партия с гарантиран електорален потенциал - ДПС. Сегашните избори са уникални не защото за първи път се говори за преизбиране на президента, а защото за първи път ДПС подкрепя действащия президент. Повече от година преди изборната дата Първанов беше сигурен в подкрепата на две твърди групи избиратели - БСП и ДПС.

- Фактът, че ДПС взема една или друга страна в президентските избори, моментално мобилизира голяма част от гражданите, които престават да мислят позитивно за партиите, за личностите, за рационалните платформи и алтернативи, а се мотивират от негативното си отношение към конкретна партия и дори конкретен човек. И това оказва деструктивно въздействие върху мотивацията на избирателите. Според здравия разум не е редно изходът от изборите за български президент да се решава от турска партия. Парадоксалното е, че и двамата водещи кандидати в сегашната надпревара водят заради ДПС - единият, защото е подкрепен от нея, а другият заради емоционалната реакция на негодувание срещу партията на Доган.

- Един възможен вариант е далеч преди изборите ДПС да обяви, че ще призове своите симпатизанти да гласуват по съвест. Иначе фактът, че Доган подкрепя фаворита на тези избори, създава изключително негативна реакция въобще към самия избор.

- В щаба на Първанов негативната реакция спрямо Доган и ДПС не беше неизвестен факт. БСП до голяма степен преживя негативния ефект от тази реакция на два пъти: спомняме си как през 1996 г. Жорж Ганчев получи 22% именно защото левицата не можа да привлече вота на гласуващите анти-Доган (тогава ДПС гласува за Петър Стоянов). През 2001 г. не се появи открито пронационалистически претендент, защото Доган на първия тур беше издигнал Ренета Инджова като свой кандидат, а не застана зад единия от двамата основни претенденти.

Смятам, че политтехнолозите в щаба на Първанов от самото начало са подготвени за това, че слабата страна в кампанията им ще бъде именно темата ДПС. Затова от моя гледна точка сегашната ситуация е продукт на един сценарий, при който приликата с френския модел (бел.ред. - на втори тур левицата застана зад десния Ширак, за да бъде спрян националистът Льо Пен) е съзнателно търсена. За доста дълго време Волен Сидеров беше най-желаният конкурент на Първанов. Защото той беше фактор, който отслабваше конкурентите на Първанов, а не ги засилваше.

Големият проблем възниква в момента, в който се регистрира забележим спад в подкрепата за Първанов и покачване на гласовете за Сидеров. Така благоприятната до този момент ситуация, в която Сидеров беше гледан като третият, който ще отслаби десницата, се превърна в капан за фаворита. Тоест от трети той да се форматира като силен втори, който да конкурира първия. Точно тази опасност е непредвиденото последствие от "играта с огъня".

- Президентските избори може да предизвикват противопоставяния, но със сигурност не са състезание между партии. Тази особеност като че ли никоя партия не осъзнава напълно. Затова и по-незначителните партии натовариха тези избори с очаквания да открият нови възможности за някакъв нов импулс. Затова и президентът Първанов се прояви като човек, който може да покровителства партии без големи шансове да бъдат водещи - не става дума само за ДПС, а за сътрудничеството между президентството и партиите в БНС - Първанов многократно декларира, че неговата цел е била формирането на четиристранна коалиция. Той също така на няколко пъти декларира и готовност да подпомогне Бойко Борисов в създаването на нова партия.

Всички политици, които имат силно личностно присъствие и малка партийна подкрепа, създадена на основата на ясно структурирана клиентела, видяха в Първанов свой патрон. Не за друго, а защото за съжаление президентската институция по времето на Първанов се оказа центърът на една разрастваща се клиентела, особено видимо през последната година. Достатъчно е да се прегледат списъците на хора, получили държавни награди, или тези, на чиито инициативи е бил патрон президентът Първанов или неговата съпруга, или вицепрезидентът Марин, ще се види, че това са структури - било бизнес, било спортни или културни, които са получавали някакъв вид привилегия или престиж, осигурявани от президентската институция. Те му отвърнаха с формиране на инициативен комитет, който го издигна. Това не беше гражданско образувание, а набиране на подкрепа от клиентелистката мрежа, която екипът на Първанов активно изгради и поддържа през изминалите пет години.

- Във всички европейски държави пряко избираните президенти независимо от правомощията си имат позицията на лидер, който умее да налага визия. Тя може да бъде налагана по модела на Кеконен, може и по модела на Митеран или Де Гол. Но и тримата са национални символи на своите държави, защото са пряко избираеми. Тоест лидерското присъствие е изключително важно, когато става дума за държавен глава.

Проблемът на Първанов като президент е, че той може би се е изявил като лидер с визия, но само вътре в своята партия. В рамките на БСП той умее да налага стратегически приоритети и да отстоява балансирана позиция. Но като президент Първанов не може да бъде идентифициран като налагащ визия и стратегия, той е безличен. Първанов няма ясна позиция, която да бъде идентифицирана като лидерска, видима, отличима по нито един от национално значимите въпроси. Затова и сегашните президентски избори не събуждат интерес и активност, а по-скоро пасивност. В известен смисъл Първанов доведе до връщане назад в политиката на президентската институция.

Това произтича и от факта, че няма никакво противопоставяне между президент и министър-председател, дори когато БСП беше в опозиция. Първанов и Симеон бяха прекрасни партньори. Най-активните и с масово участие избори във Франция например са тогава, когато има състезание на визиите на президента и правителството. Докато сега нашият президент няма ясна позиция спрямо кабинета, макар че той периодично се дистанцира и дори си позволява меко да критикува министри, без фактически да се противопоставя, тоест и в тези взаимоотношения позицията му е безлична.

- Трудно. Защото в неговите действия има толкова много експертна посредственост, рутина, ако щете етикет, че просто липсва политика. Разбира се, има и много политтехнология. Срещу такъв вид политика ти дори не можеш да противопоставиш съдържателна алтернатива. Срамът не мотивира за гласуване.

- Десницата избра модел на кампания, който напомня много този на Първанов от 2001 г. - това е кампания на регионалните структури, при която се търси активизиране на средното ниво на партийния актив. Което от своя страна да мотивира общественото мнение по места. Истината е, че десните, и особено СДС, преживяват организационна криза в своите структури. Затова избраният модел е здравословен за партиите, но не дава бърз ефект в кампанията.

Може би щеше да бъде много по-ефективно, ако на френския сценарий на БСП беше противопоставен моделът, който разбитата левица на Франция търси в момента, а именно публичен дебат за предварителни избори, с които десницата да излъчи претендента си за президент. Защото на предварителните избори щяха да се видят двете предимства на Беронов: че той е качествен и достоен човек, с професионална реализация и без тъмни петна в миналото. Пълно отрицание на Волен Сидеров например, чието начинание във всяко поприще е приключвало със скандал, а не с професионална реализация. Същото може да се каже и за други претенденти, особено за Георги Марков.

Но нямаше време за предварителни избори, а и в дебата за дясна кандидатура участваха хора, които пряко бяха включени в клиентелата на Първанов, за които вече говорихме. Те очакваха своя бонус не от десния кандидат, а от преизбрания ляв.

Проблемът е, че българската десница зае позиция, каквато нито една от централноевропейските десници не зае. И в Полша, и в Унгария, и в Словакия десницата направи коалиция с радикали партии - десни или леви. Тоест те изтъргуваха стабилното си присъствие на политическата сцена срещу коалиране с радикални и в някаква степен недемократични формации.

- Не. Само посочвам, че ако сега или през 2005 г. дясното беше подало ръка на радикалното говорене, пък било то и под формата на Георги Марков, можеше да спечели. Общественото мнение очаква този вид реакция.

- Казвам само, че моралността и пуританското говорене на десните лидери доведе до това, че те в момента са по-слаби, отколкото биха могли да бъдат.

- Дълбоко съм убедена, че това е невъзможно. Именно заради моралността на позицията на десните партии, за която те вече са заплатили тежка цена. Ако подкрепят Първанов, това означава да му се гарантират електорални резерви за години напред и да се легитимира клиентелата, която бе формирана около президентската институция.