- Мисля, че това е голямата разлика между Румъния и другите страни. За съжаление още не знаем и вероятно никога няма и да разберем защо само у нас смяната на системата беше кървава. Едно неотдавнашно проучване на общественото мнение, в което румънците бяха попитани "Какво беше? Революция или държавен преврат?", показа, че процентът на тези, които мислят, че става дума за революция, нараства. Това е много интересно, защото говори за нарастване на вярата в себе си. Защото преди 20 години, след голямата еуфория от декември и януари, настъпи всеобща депресия. Казваше се, че сме били наивници, и ако някой заговореше за революция, всички му се присмиваха.

Сега изглежда, че в колективното въображение постепенно се възвръща идеята, че е било революция. Отвъд всякакви представи, идеологии и интерпретации обаче фактите са факти. Ние започнахме посткомунистическия период с престъпление. Защото този псевдопроцес и разстрелът на двойката Чаушеску беше престъпление. Става дума за грях, за първороден грях, с който обществото по един или друг начин трябва да се примири, да го превъзмогне, да изтърпи траура му. Този грях, от една страна, и съзнанието за липсата на особена съпротива срещу режима преди 1989, от друга, доведоха до един по-агресивен антикомунизъм в Румъния. Тоест имахме предкомунистическо чувство за вина и започнахме с посткомунистическа вина. Това не означава, че имам нещо против антикомунизма, съвсем не. Той е напълно нормален и нужен след падането на комунизма. Проблем е, когато започне да става сам по себе си идеология и един вид легитимиране: "Аз съм антикомунист, следователно съм добър."

Ще ви дам един скорошен пример: най-накрая, чак през 2006 г., румънската държава осъди официално комунизма. Този жест е доста позакъснял. Трябваше да се случи отдавна и е добре, че все пак се случи, но не трябва да ни заслепява. Става дума за политически, морален и един вид възпоменателен жест. Не е оправдано обаче 20 години след падането на режима една голяма част от интелигенцията да продължава да се легитимира само чрез антикомунистическата реторика. А и дихотомията комунизъм-антикомунизъм вече не влияе върху  избирателите.

- Започвам с едно уточнение: в развитите икономики и страни има разделение между икономическото и политическото. Те, разбира се, си  влияят взаимно и това е нормално. У нас обаче те са смесени: икономиката не може да се развива според собствените си пазарни закони, защото буквално зависи от политиката. На свой ред политиката има мощни ресурси в икономиката. Става въпрос за един вид сътрудничество, което до голяма степен е на ръба на легалността. Факт е, че мнозинството бизнесмени произхождат – пряко или не, от бившата номенклатура. От една страна, е естествено, защото става дума за един вид ноу-хау, което един филолог например, независимо дали се е съпротивлявал чрез културата или не, не е можел да има. От друга страна, социологически и политически ми е трудно да смятам всички за същите комунисти отпреди 20 години. Разбира се, някои си останаха поведението от държавническо-комунистически тип. Но като цяло хората се променят, променяйки и обществото.

- Говори се за Югоизточна Европа, за Централна Европа, за Западна Европа – това са политики на именуването, които се изработват от "Биг брадър". България не е решила, че е балканска страна. Казали са ви: вие сте балканци. И сте го преглътнали. Но както казва приятелят ми Александър Кьосев, става дума и за самоколонизиране. Тези етикети често се преекспонират и дори се превръщат в повод за гордост. Но произходът на тази историческа география не е у нас. 

Има обаче и общ термин за всички източноевропейски страни. Той се отнася за един нов мит - митът за прехода. Това аз наричам неопримитивизъм, защото става дума за стара история в нова форма. Тази история е в основата на европейската модерност, която е измислила идеята за примитивното, а примитивното е позволило на европейската модерност да се обяви за цивилизован свят, завършек на една необходима, закономерна общочовешка история. Сега не говорим за примитивни и за цивилизовани, а за недоразвити или по-малко развити страни (като Румъния и България) и много развити страни. И от тази гледна точка твърдя, че това е много мощен мит, който сме приели, доколкото всички - от политиците до обикновените хора, мечтаем да бъдем като в цивилизованите страни. И за да успеем да осъществим тази мечта, ни е даден пътен лист. Може би основното за изминалите 20 години е разпадането на този мит, който ни държеше през целия период.

- В това отношение положението е доста лошо. След 1990 бяха финансирани от Запада, и то щедро, обществени, икономически и политически изследвания. Западът беше много любопитен и искаше да разбере колкото се може по-добре и по-бързо какво е фактическото състояние в тази част на Европа, която трябва да се реинтегрира. Но тези изследвания бяха нормативни: "Какво трябва да се направи, за да постигнем възможно най-добър преход?" Това вече предпоставяше наличието на преход. И всички изследвания станаха приложни, доколкото трябваше да дадат отговор. Става дума за т.нар. policypapers(оценки на ситуацията и възможните рискове). Нямам нищо против тях, но те не са теренни изследвания. Изследване, при което идваш с готови заключения от вкъщи, фалшифицира познаването на терена. Ние останахме на това ниво на познание, а дори паднахме и надолу, защото намаля и интересът на Запада. След като получиха нужните им спешни информации, те престанаха да дават пари. А ние още не сме се научили да правим нещо различно.

- Теоретично да, практически не. Има икономически групировки, бизнесмени, които влияят и дори контролират пресата. Те са и медийни собственици.

- Когато говоря с колеги от Франция или Германия по тази тема, още преди да свърша изречението, те ме прекъсват с думите: "Идея си нямате, при нас е същото." Опитвам се да им обясня, че не е същото. Разбира се, и при тях има корупция, но нека го формулирам така: при нас корупцията е начин на живот, а при тях - независимо дали се случва по-често или по-рядко, е в порядъка на изключенията.

- Най-хубавото нещо е, че заедно с революцията дойде ентусиазмът, убедеността в свободата и самоопределението, вярата в едно възраждане. А най-лошото нещо е, много грубо казано, загубата на тази вяра в последните години. Тази вяра вече е публично отречена.

- Най-хубавото е, че България успя да се мобилизира и да развие някои приоритетни области, например туризма. Най-лошото, което вижда всеки румънец, пресичащ границата, е, че повечето от българските села изглеждат изоставени. За разлика от румънското село, което процъфтя през последните 20 години. Да, и у нас има точки на бедност, села, където липсват средства, но те са изключения, а не правило като при вас.

- Образно казано, отново се установи единствена партия - националната популистка. Разбира се, със съответните крила - либерално, социалистическо и не знам още какво си. Те се карат помежду си, но са част от едно и също политическо семейство - това на Румънската национална популистка партия.