- Трудно е да представя точен статистически поглед. По-обезпокоителното е друго: че системното превишаване на полицейски права се използва за пропагандни цели и се интерпретира като приемлива борба срещу организираната престъпност. Като всеки човек с нормална ценностна система аз подкрепям  политическата воля и усилията на това правителство и специално на МВР за борба с организираната престъпност. Но държа да подчертая, че правовата държава не допуска това да става с нелегални или паралегални средства. Защото спазването на правилата, които самата държава е възприела и се опитва да налага чрез цялата система от правоохранителни органи, е нещото, което я отличава нея - държавата, от престъпността.

Това, което ме притеснява, е, че на фона на толерирането на организираната престъпност преди години сега се използва моментът, че обществото е буквално зажадняло за справедливост и някакво възмездие. Само че това възмездие в старите демокрации се получава със съдебни процеси и влезли в сила присъди, а тук като че ли се създава впечатление, че полицията е тази, която на място залавя и упражнява насилие, понякога доста брутално, и след това министърът на вътрешните работи, а понякога и премиерът от екрана на телевизията определят наказанията.

- В тази нова парадигма, която се внушава като стил на управление от ГЕРБ и специално от вътрешното министерство, съдебната система или я няма, или, ако я има, тя се представя като пречка на опитите на справедливата и добра полиция, която ни спасява от бандитите, да си върши работата. Това създава в съзнанието на обикновения човек представата за тоталитарна държава, при която престъпниците се определят не от съда, а от полицаите, които на място ги залавят и наказват.

А конституционно декларираният стремеж на България особено след влизането ни в Европейския съюз е да се положат основите именно на онова мислене, което е характерно за демократичните общества - че работата на полицията е да разкрива и разследва престъпленията, а кой е престъпник и какво да бъде наказанието му е изключителен прерогатив на съдебната система. Затова и репликите, които се чуват от вътрешния министър и от време на време и от премиера в посока към съдебната  власт, са истински атентат срещу правовата държава и срещу конституцията, прокламираща разделението на властите и презумпцията за невиновност.

- Едва ли някой може да ме упрекне, че съм безкритичен защитник на съдебната система. Но критиката към нея е редно да идва от медиите и гражданското общество. Когато представители на изпълнителната власт, спрямо която съдебната е коректив, започнат да критикуват и то с такива нетърпящи възражения изрази като този на премиера Борисов - че промяната на мерките за неотклонение на "Килърите" била провокация към държавата, това означава, че те изключват съдебната система от държавата. Тук прозира едва ли не разбирането на Луи XIV - "държавата, това съм аз". Защото действията на тези самозванци - съдиите, са провокация към мен, разбирайте - държавата.

- До голяма степен проблемът е манталитетен. Налагат се стереотипи, че държавата е силна, когато действа силово по тоталитарен тертип.

- Струва ми се, че това не цели само пропаганден ефект, а отразява и начина на мислене на водещи фигури в държавата. И би могло да даде нежелан уклон и на политиката, а не само на мисленето на голяма част от хората, които не си дават сметка, че борбата с престъпността не може да бъде водена без оглед на средствата и без спазване на правилата, които самата държава е създала. Държавата дава лош пример на хората, показвайки всяка вечер по телевизията как превишава правата си и не спазва закона. Уж в името на доброто, срещу криминално проявените.

Но тогава как "обикновеният човек" да спазва закона -  правилата на движение, плащането на данъците, след като има пред себе си примера на държавата... Така  единственият мотив за спазване на правилата става не респектът към правото и закона, а страхът на човека. Страх да не се стовари и върху него самия в един момент - заслужено или не, раздаването на справедливост от полицейските органи, както я разбират самите те. Това са действия на тоталитарната, а не на правовата демократична държава.

- Няма нужда да разсъждаваме абстрактно, достатъчно е да припомним не толкова далечния пример с бившия вътрешен министър Румен Петков, който заставаше категорично зад всяко полицейско безобразие - до момента, в който беше причинена смъртта на Ангел Димитров-Чората по време на полицейска акция. Само изключителната активност на роднините и едно специфично стечение на обстоятелствата помогнаха да се разбере, че нещо не е наред. Министър Цветанов също застана зад онази гротескна полицейска акция в Кърджали. Ще ми се да вярвам, че няма да се наложи да се стигне до смъртен случай, за да прояви той дължимото уважение към правото и закона.

- Делата за полицейско насилие в Европейския съд в Страсбург вървят ръка за ръка с едно друго нарушение, в което се корени истинският проблем - неефективното разследване в отговор на жалбите на пострадалите. На първо място, Европейският съд констатира свръхупотреба на сила, употреба на огнестрелно оръжие без необходимост, използване на така наречените помощни средства срещу лица, за които няма обосновано предположение, че могат да бъдат опасност за органите на реда.

Но паралелно с това съдът установява, че е проведено повърхностно и дори тенденциозно разследване от страна на военната прокуратура, която доскоро разследваше тези случаи. Стигна се дотам, че в няколко свои решения Европейският съд, който иначе е сдържан във формулировките си, написа в прав текст по делото "Начова срещу България", че разследването е водено по начин, който не цели разкриване и наказване на извършителите, а по-скоро тяхното прикриване. Това дело беше заведено след жалба срещу полицейски патрул, който стреля по отклонили се от военна служба младежи от ромски произход, при което един беше убит.

- Това е поза на заучена безпомощност от страна на прокурорите. Те имат огромна процесуална власт - винаги могат да наложат санкции за неизпълнение на разпорежданията от МВР, като се почне от налагане на глоби и се стигне до образуване на наказателни производства за възпрепятстване на правосъдието. Прокуратурата не го прави и големият въпрос е защо е избрала да бъде ненадежден коректив на нарушенията от страна на МВР.

Обективното разследване се затруднява и от това, че проверката се възлага на същото РПУ, от което са уличените полицейски служители, макар че има служби за вътрешни разследвания в МВР, а освен това прокурорът може сам да извърши разпитите, както и всички процесуални действия.

Прокуратурата обаче традиционно възприема себе си като чадър над полицейското насилие и тази порочна позиция е по-устойчива от разбирането, че законите са задължителни и за институциите на държавата.