- Това е едно от малкото ценни неща, които се случват в сектора за последните години, като изключим всички спекулации. Крайно време беше да започнат дебати за качеството, защото през последните 20 години фирмите експлоатират неплатежоспособността на хората, за да спечелят повече. Ясно е, че ако си купите кренвирши за 2 лв., надали в тях има някакво месо.

Самият факт, че производителят рекламира кренвиршите като "от месо" означава, че вече съществува схващането, че ядем боклуци. Така че крайно време е да започне някой да говори за това какво ядем и какво има в тези продукти. Според европейското законодателство на етикетите на продуктите трябва да пише какво означават всички Е-та. Защото потребителите не са длъжни да знаят Е208 или Е202 дали е антиоксидант, оцветител или подобрител.

За съжаление в България на никого не му пукаше за потребителя. Важното е да се прави нещо, което да се продаде. Аз съм виждал с очите си месопреработвателно предприятие, което произвежда кренвирши с етикет "от пилешко месо", а никога в това предприятие не е влизало пиле. 

- Ако съдите по публикациите в момента, ще си кажете, че над 90% от хората подкрепят стандартите. На хората им е писнало да купуват боклуци. За първи път за последните 20 години виждам някой да каже: "Аз съм готов да платя висока цена, за да получа високо качество." Тези потребители обаче трябва да имат гаранция, че скъпият продукт ще бъде произведен без соя, без нишесте, без фибри, без палмово масло.

Другото ценно нещо е, че най-накрая започна създаването на Агенция за безопасност на храните, защото това е идея, която се дискутира от около 10 години. Един месопреработвател попада под контрола на няколко агенции. Какъв е смисълът - двойна регистрация, двойни лицензи, двоен контрол?

Исторически в България хората от Държавния ветеринарно-санитарен контрол (ДВСК) като доста по-рисков сектор за безопасността, като пионерите в мрежата имат добри практики и по-добра компетентност по отношение на новите тенденции за самоконтрол, НАССР (системата за безопасност на храните, бел. ред.) и т.н.

Някак си регионалните инспекции за опазване и контрол на общественото здраве (РИОКОЗ) остават малко по-назад като експертиза. И по мое лично мнение битката там беше кой ще командва, което е една безсмислена причина всички ние да страдаме толкова много години.

Обединението на контролните структури обаче ще бъде ефективно и ще има смисъл само ако има общо и успешно управление. Крайно време е в България да заработи Агенция по храните. Вариантът за общ контрол не трябва да предлага механичен сбор от няколко структури. Защото така идеята ще пропадне и агенцията по храните ще бъде само една шапка.

За да не се случи това, начело на агенцията трябва да застане човек, който да успее да обедини различните контролни звена. ДВСК, РИОКОЗ и "Растителна  защита" до вчера бяха в малко странни отношения - допълват се в контрола, но и някак си се конкурират. Трябва да се прилагат европейският опит и международните положителни практики.  

- По отношение на международно признати стандарти сме на последно място, образно казано - на опашката. В момента интересът към БДС от страна на производителите  е предимно комерсиален. Зад вашия бранд ще стои логото на "Стара планина" или БДС стандарт, което ще гарантира на потребителя на бранда, че това е качествен продукт и те ще купят пак от вас.

Според европейското законодателство търговецът е отговорен за качеството на продукта, който предлага на потребителя. Затова по света най-голямата движеща сила за  налагане на стандарти за безопасност на храните са търговските вериги. Често техните изисквания са по-високи от нормативите, защото те искат да гарантират на своите потребители продукт, който да ги отличава от конкурентите и да привлича клиенти.

В България търговските вериги са в една изключителна конкуренция. Преди 7-8 години имаше Билла", имаше "Метро". Сега  има още 5. Има и български вериги като "Пикадили" и "Фантастико", които нямат опит в това да бъдат инициатор на спазване на добри практики, но лесно се учат и са фактор на пазара. Конкурентната среда обаче води до надпревара кой ще предложи най-ниската цена.

Това се дължи и на ниската покупателна способност на хората. Затова например "Карфур" във Франция е по-скоро над средната марка, а в България работи като лоу кост.

- Допреди няколко години веригите атакуваха предимно големите градове, а сега влизат вериги като "Лидл" и "Пени", които атакуват малките градове и влизат там с вече изградена репутация, с вече създаден модел и евентуално с определено качество, което привлича хората.

В Германия практически е невъзможно един производител да влезе в търговски вериги, няма да им казвам имената, и да продава  собствената си марка, ако не е сертифициран по RFS. Ако иска да си продава в собствения магазин, може и да не  му  поискат сертификат, но за тези търговски вериги е просто предварително условие.

Схемата е сложна, строга, доставчикът трябва да изпълни  набор от доста жестоки условия, да отговаря не само на европейското законодателство, но и над него. Ще бъде проверяван от одитори. Това е общата практика.

В България въвеждането на подобни изисквания би натоварило самите производители  финансово, още повече че  сертификатът се поддържа ежегодно. Хем търговските вериги не са готови да го наложат 100% като изискване, защото рискуват да останат без доставчици, а и самите доставчици не са  подготвени да отговорят  бързо на тези изисквания.

Ако някоя от търговските вериги обаче постави изискване за него и срок за въвеждането му,  може би голяма част от доставчиците й ще тръгнат да го правят. А после това може да се мултиплицира и при останалите.  Въпросът е кой ще е основният двигател? Нормалната практика е всички търговски вериги да се съберат и да имат  консолидирана позиция за това какво искат да постигнат в България. Доколко е възможно това да се случи е съвсем друг въпрос.

- При млекопроизводството ще са необходими огромни инвестиции. Има ферми, които отговарят 100% на европейските изисквания, но са малко. Нещата са сложни, защото производството, транспортът и преработката на мляко изискват специфично оборудване, както и да отговарят на изключително строги правила.

Но да вземем пример със свежите плодове и зеленчуци. Кажете ми, имате ли представа колко нитрати има в това, което си купувате от магазина? Някой мери ли ги? Имате ли информация за остатъчното количество пестициди? Абсолютно не. Ние сме в ситуация, в която има действащи европейски норми, има служба за растителна защита, има списъци с одобрени препарати, които могат да се използват - и тук вече опираме до добрата практика в селското стопанство.

А нещата са прости - трябва да използвате контролирани количества торове,  трябва да пръскате само с препарати, които са разрешени за дадения продукт, трябва да изчакате определен период от време, за да разгради растението препарата. На етикетите на препаратите пише какво трябва да се спазва. Но някой контролира ли го? Не. Това е световна практика, а в България са единици тези, които я спазват.

Например по отношение на стандарта за продуктова сертификация Global Gap, който е кодекс за добри земеделски практики - къде е България в сравнение със страните в региона? Турското министерство на земеделието например адаптира Global Gap и в момента имат Turk Gap, който е под контрола на министерството.

И всеки производител, който иска да вземе държавна субсидия, трябва да бъде одобрен или сертифициран, че отговаря на този стандарт, който в крайна сметка гарантира същото - рационално използване на торове, спазване на предписанията при използване на пестициди, спазване на карантинни периоди и т.н.

Така че Турция като държавна политика въвежда производството на висококачествени стоки. Да не забравяме и че Турция е много по-слънчева държава от България, което намалява цената. Така че, когато турски и български продукти отиват на германския пазар, кой продукт ще вземат? Естествено, че турския.

- Девет, докато в Турция са 3 000, а в Гърция - 12000. За съжаление движещата сила не е същата, както в Европа. Там факторът, който казва: "За да продавате плодове и зеленчуци, трябва да имате такъв продуктов сертификат", са търговските вериги. Миналата година беше публикувана информация, че  70% от търговските вериги в Германия подкрепят Global Gap, което означава, че ако искате да работите с тях, трябва да имате такъв сертификат.

В България сертифицирани по стандарта са предимно експортно ориентирани компании, на които им е необходим, за да изнасят навън, но тук никой не го иска. И няма никой в България, който да каже - Ей, хора, помислете. Отивате на пазара и тотално нямате представа кое откъде идва - всички дини са от Любимец, картофите са от Самоков.

- Много ми е трудно да коментирам дали е добра идея. Има аргументи и за, и против. България е малка държава, ако се налеят много пари и се направят хипермодерни лаборатории, 6  може да са напълно достатъчни за целите на официалния контрол. Не е нужно да има 100 малки, неграмотни, които не знаят какво правят. От друга страна, всеки производител, който иска да тества нещо, си го прави или в собствената лаборатория в предприятието, или в частните акредитирани лаборатории.

Така че по-скоро оценявам позитивно това да се върви към подобна идея, но само ако бъде правилно изпълнена. Ако се направят 6 лаборатории, без да се развива техният капацитет, без да се модернизират, а просто единствената цел е да се търси съкращение на разходите, като орежем другите 94, няма да проработи.

- Има европейско законодателство и в това отношение, така че информацията на нашите етикети трябва да бъде еквивалентна с тази на етикетите в Германия. Въпросът е защо това не се случва. Ако си купите сандвич на едно летище  в Германия, ще видите, че има шест реда изписани само за съдържанието на хляба - всички подобрители, консерванти, оцветители и т.н.

Докато тук пише - съдържа бял хляб, но какво съдържа този бял хляб?  Има да се извърви още дълъг път и затова контролът е толкова важен. Има  и европейски практики, които ни показват още като се приближаваме към щанда дали един продукт е правилно съхраняван или не, защото има температурно чувствителен стикер -  ако той е зелен, всичко е ОК, ако е червеникав - не го взимайте този продукт.

И това може да бъде използвано от производителя, за да контролира дали търговската верига спазва изискванията към съхранението на продукта. Но това е скъпа технология.

Не мога да отмина известна доза популизъм в изявленията на министъра на земеделието - коментарите му за качеството на храната в детските градини, как той не би позволил на децата си и т.н. Могат ли обаче детските градини с техния бюджет да си купят "Стара планина"? Не. Те ще си купят това, което може да им позволи бюджетът. Така че тук стои въпросът за социалния ангажимент на държавата и осигуряването на необходимите финанси, за да се купуват в детските градини най-добрите продукти. 

- България има прекрасни ябълки и ако се съхраняват правилно, винаги ще се намери пазар. България произвежда изключително качествени череши, сливи, праскови, грозде  - ето ги нишите, където може да се успее. През последните години се инвестира и се правят много модерни градини на огромни площи. Какво обаче прави държавата?

Има ли разработени кодекси за добри земеделски практики? Няма. Вие знаете ли, че аз години наред съм единственият представител на България, който посещава различни международни конференции на на GlobalGAP и GSSI, за да слуша, да разбере, да прочете. Няма нито един представител от държавни институции, незаинтересованост... 

Запознат съм с международните практики и затова съм убеден, че новата Агенция по храните освен засилване и подобряване на официалния контрол ще трябва да се развие и като двигателя за въвеждане на модерните политики и в България.