Най-мотивиращо е, когато човек има добра идея. За мен лично това е достатъчно основание да седна да пиша. Когато работя, гледам да мисля само за това, което правя в момента, макар че невинаги ми се отдава. Концентрацията е другото име на мотивацията. Какво се случва след това всъщност не е чак толкова важно. След като едно произведение бъде завършено, то заживява собствен живот. Пътищата ни се разделят. Как ще бъде прието от публиката, дали ще бъде забелязано и отличено и т.н. не зависи много от автора.

Всъщност "Ковачи" не е първата ми пиеса. Не знам доколко е известно, но съществува и сценичен вариант на "Мисия Лондон", създаден в съавторство с Деляна Манева. Тази пиеса получи наградата за драматургия "Иван Радоев" преди шест години, но все още не е поставена на голяма сцена освен в Германия. В града Оснабрюк, където впрочем се развива действието на следващата ми пиеса. Беше доста откачен спектакъл, дори за моя авангарден вкус. Радиовариантът на БНР е доста по-сполучлив...

Но като говорим за драматургия, сценариите също са драматургия. За мен това е още едно изразно средство, което разширява полето за интерпретации. Всяка история има своя специфика. Някои могат да се разкажат само по този начин.

Високо ценя Възкресия Вихърова като режисьор. Нейното фино чувство за хумор и абсурдна гледна точка особено ми допадат. Тя има особен усет към немската и австрийската драматургия, а тази пиеса по някакъв начин се родее с този тип театър. Първото действие дори е написано във въпросния Оснабрюк, където бях цели два пъти във връзка с постановката на "Мисия Лондон". Има нещо много свежо в спектакъла на Възкресия. Тя слага акцент върху младежкото послание на пиесата, което лично на мен ми е убягвало до този момент. Накара ме да видя с нови очи собствения си текст и наистина успя да ме изненада - при това приятно. В изкуството винаги трябва да има провокация. Концептуалната провокация е нещо, което дава криле на въображението и си заслужава риска. Младите хора интуитивно оценяват тази смелост.

Човек по принцип не бива да лежи на стари лаври и да се фиксира в "славното минало". За успеха на един проект допринасят много фактори, които почти никога не могат да се повторят по същия начин отново. Затова е излишно да търсим формулата на успеха. Избягвам да правя сравнение и да се повтарям. Иначе досега да съм издал още няколко "Мисии"… Москва, Париж, Истанбул, Пекин и т.н.. Това не е толкова интересно, макар че ако ми попадне добра история, може би бих го направил. Но задължително по нов начин.

Зависи доколко електронните четци ще навлязат в България. Аз самият чета с удоволствие дигитални книги, но на английски. В устройствата може да се вгради речник, енциклопедия и други екстри. Пускането на "Телесни плевели" през мрежата е един експеримент и аз съм много любопитен какъв ще бъде резултатът. Дигиталната и печатната книга ще си взаимодействат - това е моето предвиждане. Вероятно ще се развие същата корелация както при джобните издания и изданията с твърдите корици. В този случай т.нар. меки корици ще бъдат заместени от действително "soft" издания.

Човек се променя, за добро или лошо, това е неизбежен процес. Един от водещите мотиви в тази книга е именно промяната - физическа и вътрешна. Трансформациите на телесното и сексуалното. Чисто структурно тя започва с една история, която ми хрумна още като войник - "Историята на един танк", и по-нататък героите сякаш израстват заедно със своя автор. Гледната им точка става по-задълбочена и по-парадоксална. Светът им - като че ли по-студен и безпощаден. Особено в последните две новели "Solve et Coagula" и "Ковачите", където изследвам неизбежния разпад на конвенционалните житейски модели.

Донякъде е така. Но има и фантастика, която е дълбоко философска, като "Марсиански хроники" на Рей Бредбъри или "Аз, роботът" на Азимов, книгите на Станислав Лем.

Всъщност най-добрите образци в този жанр са именно такива. Те се четат по различен начин във всяка възраст и за тях не важи феноменът на "технологическо износване", който е валиден за преобладаващата част от произведенията, създадени в този жанр. Философските аспекти на фантастиката не остаряват за разлика от технологическите и битови детайли на едно бъдеще, което е задминато от реалността. Чудесата на науката вече са станали част от ежедневието ни. Онова, което неизменно ще остане интересно, е по какъв начин т.нар. прогрес се отразява на човешката природа и социалните взаимоотношения. Изследването на тази материя определено изисква зрялост.

Когато знам как ще свърши една история, независимо от жанра се чувствам най-сигурен. Най-несигурен - когато не съм измислил заглавието. Това може да ме побърка. Заглавието е фокусът на историята. Оста, около която се върти този малък свят.