- Основната ни цел е да изследваме общуването в устна форма със средствата на българския език. Когато готвихме проекта, установихме, че познаваме, да кажем, общуването в семейна среда, между приятели, познати, така наречената разговорна реч. Но много малко знаем за това как говорим в официални ситуации. Това, което колегите обикновено бяха правили, е да критикуват – че журналистите говорят неправилно, че политиците говорят неправилно, имат беден език, следователно езиковата им култура е много ниска и обществото трябва да бъде алармирано за това.

Разбира се, има и такъв момент, но от друга страна добре е да се огледаме в един по-широк периметър, да погледнем как говорим на работното място, в среда между колеги или пък когато изпълняваме различни социални роли. Например при йерархична организация в дадена структура, в институционална среда или в бизнес среда. Как говорим ние например с нашите студенти и как те говорят с нас, тоест общуването в академична среда, и по този начин да си изградим една по-пълна представа всъщност за устната форма на българския език. И респективно да направим изводи за това дали умеем успешно да общуваме със средствата на българския език. Не само да критикуваме, че има много диалектни думи, има много чуждици, хората говорят неправилно, знаят много малко думи или граматиката им куца. А по-скоро да кажем успешно или неуспешно общуват те с този набор от средства, в който разполагат.

- На този етап сме направили две много важни неща. Първото е, че разполагаме с един много богат обем от аудио- и видеозаписи. Не се базираме само на нашите лични наблюдения и на собствената интуиция, но и на един корпус, който смятаме, че е обективен и представителен, защото е направен от външни независими изпълнители и представя прояви на устна комуникация не само в столична среда, тоест не само свързан с тези прословути парламентарни дискусии или медийна реч по националните канали. На базата на тези аудио и видео записи ние можем да аргументираме своите наблюдения.

Другото важно нещо е, че през 2010 г. със социолози от "Галъп Интернешънъл България" подготвихме една представителна национална анкета. В нея бяха интервюирани 2018 пълнолетни българи. Въпросите бяха свързани с техните нагласи към най-често наблюдаваните отклонения от произношението. Като се започне от прословутото "мекане" – "говориме", "ходиме", изговори като "радосттъ", "песентъ", "нощтъ", съответно мекото или по-твърдото говорене от типа на "рабόтъ", "вървъ" или "нье", "зильено". Резултатите бяха много интересни и ние ги коментирахме като положителни или отрицателни нагласи към тези отклонения, толерантност или не, а в някои случаи и като тенденции, които ще доведат до промяна в правописната и правоговорната норма.

- Определено "мекането", колкото и да не ни харесва, е една тенденция, но интересното е, че когато хората пишат, дори в интернет среда, много рядко пишат тези глаголи с "-ме". Те всъщност ги изговарят по този начин, така че вероятно това е една тенденция, която разграничава не толкова правилно и неправилно, колкото писмено от устно общуване. По същия начин с изговора на определителния член за женски род в думи като "радостта", "песента". Там има ударение, значи няма как да бъде произнесено като "ъ". Хората говорят по този начин, но не пишат по този начин. Така че трябва да правим разграничение – може би тези тенденции са свързани с оформяне на специфики на устната реч, включително и в официална, представителна среда. А не е свързано с факта, че говорещите не познават нормите и не желаят да ги спазват или не се съобразяват със средата.

- Когато се погледнат данните по възраст, се оказва всъщност, че младите хора не са толкова неграмотни или без отношение към правоговора. Говоря за тези, които наскоро са излезли от училищната възраст. Или по-скоро към тези явления, за които ги питаме, те са по-чувствителни. Може би защото една част от тях наскоро са завършили училище, все пак минали са през някакви изпити. Други пък са студенти или им се налага и в писмена, и в устна форма да се представят – например търсят си работа, явяват се на интервюта. Най-толерантни към отклоненията в произвошението се оказват хората след средната възраст, когато вече не са активното работещо поколение и не са толкова зависими от езиковата си реализация. Противно на очакванията, че бабите, които се грижат за внуците, също ще бъдат чувствителни към тези неща и ще им правят коментари или забележки.

- Оказва се, че в официална среда на работното място, ако реализацията на човека е свързана с устна комуникация. Говорещите в тази ситуация променят своя регистър, променят стила и начина, по който се изразяват. Представете си например дистрибутори, хора, които правят промоции на дадени стоки, хора в сферата на обслужването от типа на мобилни комуникации, услуги от различен характер, свързани с нашето всекидневие. В момента, в който човекът облече униформата, образно казано, той добива друг статут. Вече има нова социална роля, която го задължава не само да се облича по по-различен начин, но и да говори по по-различен начин и да говори като професионалист. Което значи да е предварително подготвен, така че да създаде усещане за компетентност, и най-важното – да постигне определена цел. Купувачът да избере тази стока, да бъде убеден, че това е неговият продукт. Тоест дори комерсиалната цел, която си поставя такъв тип комуникация, мотивира и по-целенасочения избор на езикови средства и стремежа към правилно говорене.

- Още от самото начало, когато се създава българският език, като лексикална система той не е еднороден. Българите идват на територия, където вече са живели други хора преди тях, има различни пластове, които се включват органично един в друг, така че по произход езикът ни представлява една амалгама, една смес от различни по произход думи. Освен това има няколко периода на много големи влияния от други езици и съответно обогатяване или трансформиране на речника.

Въпросът за чуждиците е свързан с прословутото движение за пуризъм, или чистота на езика. Трябва да държим сметка обаче, че пуризмът не е бил никога краен в българския език. Колкото и да са се опитвали различни езиковеди да създават български думи, тези опити обикновено са били приемани доста скептично от обществото. В този контекст трябва да оценяваме нещата.

Езикът ни по принцип е отворен за чужди думи и ако се налага, обектът или предметът ще си дойде тук със съответното име. За разлика от други езици от нашия регион, например хърватски, който е класически пример и днес за много силен пуризъм със създаване на собствени думи за нови обекти и явления.

Част от английските думи, които навлизат в българския език, всъщност са от пласта на тъй наречените интернационализми, които обслужват да кажем научното общуване или специализираното делово общуване в определени сфери. Те стават част от така наречените професиолекти или групови говори и различават общуването между хората в определена среда, защото с тези термини те се разбират перфектно. В този смисъл смятам, че част от тези чужди думи улесняват например научната комуникация. Вместо всеки да си създава собствена, родна терминология и след това да я превежда на някакъв друг език, може да се използват безпроблемно и английските термини.

Проблемът идва тогава, когато има българско съответствие, но вместо да се замислим за него, автоматично казваме английската дума – всичко стартира, вместо да започва, всичко се финализира, вместо да приключва. Моят любим пример е с екшън плановете, които се създават – горе-долу като екшън филмите, които са съвсем различни неща. Тези думи създават и правописни проблеми – дали се пишат слято, разделно или полуслято.

Когато говорим за чужди думи, всъщност трябва да направим тази диференциация. Без едни от тях на практика не можем, защото те са част от процеса, в който всички сме включени – глобализацията, комуникациите, контакта между отделни езици, култури, социални сфери, функционални области, научно общуване и така нататък. Да оставим настрана деловата сфера със синхронизацията на съответните документи и съдване на практика на един нов тип административен жаргон.

Но във всекидневното общуване, ако съответният професионалист вън от професионалната си среда започне да говори с тези термини, там наистина нещата вече изглеждат странно, меко казано, и според мен комуникацията ще бъде неуспешна. Просто защото този човек не се е съобразил "да си съблече униформата" и, когато излезе с приятели в друга среда, да говори по друг начин. Оставям настрана и факта, че може би е проява на някаква маниерност. "Ето на, аз знам тези думи и по този начин задавам определени изисквания към слушателите, не всеки може да ме разбере." Това е и опит за показване на статус или изкуствено придобиване на статус.

Така че проблемът не е дали сме изложени на експанзия на чуждиците, а по скоро е до изграждането на един добър усет докъде е тази пропускливост на лексикалната система.

- Въпросът за пълния член е толкова стар, колкото и началото на българския правопис. Защото колкото и странно да изглежда, още първата правописна комисия, която е заседавала след Освобождението, е умувала какво да прави и тогава това е било едно решение свързано с приемствеността в историята на езика ни. След като в него вече няма падежи, за да ни показват кое е подлог и кое не е, нека да сложим нещо все пак, което да ни показва накъде вървят тези отношения.

Пълният член е донякъде изкуствен проблем, лично за мен проблем не съществува. Първо, това е едно от най-лесните неща, които може да се научат. Има две прости правила, които и в последния правописен речник много добре са представени. Никакви въпроси не се задават, не се правят никакви анализи на изречението, чисто и просто една формална замяна с "той" или с "него" за избора съответно на пълен или кратък член. Така че там малко мистерията се поддържа изкуствено и се създава напрежение.

- Не смятам, че това е най-голямото мерило за грамотност, още повече, че когато говорим, според правоговорните правила се препоръчва да се произнася кратък член. На второ място никъде на българската езикова територия няма говор, в който да се прави разлика между пълен и кратък член. Говорите са или само с пълен, или само с кратък член. Така че това събиране на двете неща е абсолютно изкуствено.

И пак в рамките на тези куриозни вглеждания в историята, през 60-те години на миналия век например, в период на развита езикова култура, съзнателна езикова политика, много здраво поставяне на обучението, на училищата, вестниците, списанията, са се водили абсолютно същите дебати. Че българските ученици са неграмотни, не знаят къде да пишат пълен и кратък член. Така че по-скоро нека да се опитаме да адаптираме правилата и те да станат лесни за прилагане.

За мен по-същественият проблем е бедният речник. Неумението да изразиш в детайли своята мисъл. Да построиш правилна структура на изказа, едно разгърнато изречение. Неумението да създадеш един текст и съответно да го съобразиш – дали това е текст, с който аз разказвам нещо на своите приятели, или текст, с който представям себе си в една официална среда. Или пък предавам някакво официално съобщение, което не е от личен характер. Това е според мен тревожното и там забелязваме едно отстъпление. Става дума за комуникативни умения. За изразяване, за представяне на мисли, оценки, преживявания, емоции в езикова форма.

- Тази битка – за изговор "л" - вече е изгубена, това е просто маркер за възрастта на говорещия. На промяна се подлага само твърдото "л", а не мекото като например в "лято", "лесен", "лист". Това явление го има и в други езици, в полски например, в английски, така че вероятно тук сме част от някаква обща индоевропейска тенденция.

Може би в скоро време колегите ще трябва да регистрират една потенциална нова фонема и л-тата ще се разпаднат. Това е в сферата на прогнозите, разбира се. В началото, когато започнахме системно да регистрираме това явление, аз се опасявах за писането, защото повече от 50% от студентите, да не кажа вече 70% казват "уош", "уак" и "уък". "Уък" е малко трудно, но някак си успяват. Но все пак те знаят къде се пише "л". Въпросът е, че по-малките ученици, които не са тренирани системно къде да пишат л или у, може би ще започнат да се затрудняват и в това. Така че "уъ"-тата са маркер за принадлежността към дадено поколение.

- Аз смятам, че нормата трябва да се задава еднозначно, да ни казва "това се пише по този начин", което да означава, че различното изписване е грешка. За да се приеме, че две форми са дублетни, еднакво правилни към даден момент, трябва да се имат предвид наистина тенденции в развитието на езика. Най-много дублети, доколкото си спомням според Правописния речник от 2002 г., има при ятовия преглас и при ударенията.

Дублетите всъщност показват тенденции, те са много мощно средство в ръцете на нормотвореца да види коя от формите е предпочитана от пишещите или говорещите, за да се регламентира тя и да стане единствената форма на следващия етап при актуализиране на нормата. Но за да се стигне до състояние на дублетност, трябва не толкова да си представяме каква е динамиката на езика, а наистина да установим, че това има място в практиката.

Фактът, че някой пише "незнам", "немога" и "неискам" слято, не показва, че трябва да се пусне като дублет, тук става дума категорично за правописна грешка, но има други неща, при които би могло да се помисли. Членуването с пълен или кратък член няма как да се включи в случаите на дублетност, защото се регламентира по други правила – в случая синтактични, а не според реалния или предпочитания изговор, според благозвучието и т.н.