Фабио Джеда и Енаятолах Акбари: Европа се страхува от имигрантите
Романът "Има крокодили в морето" е плод на едно нетрадиционно партньорство. Зад него стоят италианският писател Фабио Джеда и преминалият през множество житейски трудности афганистански имигрант Енаятолах Акбари. Запознават се по време на представянето на предходната книга на Джеда, "През остатъка от пътуването стрелях по индианци", която е също на имигрантска тематика и разказва за румънско дете. Шокиращите истории скоро се превръщат в книга, която е вече преведена на 30 езика, а България е една от последните страни в Европа, в които тя излиза.
Романът описва от първо лице тежките преживявания на Акбари, чиeто детство преминава през размирните територии на Афганистан, Пакистан, Иран, Турция, а после Гърция и Италия, където намира своята втора родина. Всичките събития се случват във времето, когато той е между 10- и 15-годишна възраст. Или поне така се предполага, тъй като Енаятолах не е сигурен кога точно е роден. Разказите му обхващат моменти като внезапното изчезване на майка му, убийството на местния учител от талибаните пред целия клас, лутането от поредната нелегална работа към поредното нелегално преминаване на граници и всички тревоги, които преследват един човек, когато животът му е под непрестанна опасност.
"Има крокодили в морето" е на книжния пазар благодарение на "Жанет 45" и преводачката Елица Попова. Манол Пейков от издателството пък я определя като най-трогващата книга, която е чел през последните години.
Пред "Дневник" гостувалите в София и Пловдив Фабио Джеда и Енаятолах Акбари разказват повече около необичайния роман, който след като прочетете, ще се замислите дали е Енаятолах е реален. Той е и ако го му споделите това, с радост ще ви покаже паспорта си на политически бежанец.
Кога разбрахте, че тези истории всъщност могат да се превърнат в роман? Имаше ли ключов момент?
Фабио Джеда: Самата ни среща беше този ключов момент. Когато той започна да ми разказва историята си, останах впечатлен от начина по който го прави – с лекота, с чувство за хумор. Усетих, че това е перфектен тон за написването на книга по темата. Но не го решихме веднага, от първата ни среща до началото на писането минаха две години.
Тази лекота на разказването дължи ли се от факта, че всичко е завършило добре, или по време на събитията настроенията бяха далеч по-мрачни?
Енаятолах Акбари: Не мога да кажа точно откъде идва това, но мисля, че се дължи на характера ми и как възприемам реалността около себе си. Също така за афганистанската култура е типично да се разказват множество истории, така че аз съм свикнал да го правя. А и никога не съм се чувствал жертва. Нито аз, нито близките ми.
Това въпрос на народопсихология ли е? Тъй като пък тук всички се чувстваме жертви...
Енаятолах Акбари: Не съм правил никакви усилия да предавам събития по друг начин. Така че да, може би е въпрос на народопсихология. Роден съм насред война, в Афганистан тя продължава вече 32 години, така че просто сме свикнали да посрещаме лошото с усмивка.
Всички реакции, които съм чел за книгата, са много позитивни. И това е очаквано, като се има предвид колко прекрасна е тя. Но все пак имало ли е някога негативна реакция?
Фабио Джеда: Само един път. По време на представянето на книгата в Париж сред присъстващите имаше жена от племето паштун, което в Афганистан са част от талибаните и е заплашвало семейството на Енаятолах. Тя беше обидена от този епизод в книгата, но ние й обяснихме, че просто предаваме факти и това, че има мъж от това племе в историята, не означава, че заклеймяваме племето. В книгата е обяснено, че не всички са съюзници на талибаните.
Енаятолах Акбари: Нейното мнение беше, че след като сме дошли в Европа, не трябва да се делим на хазари, паштуни, шиити като в Афганистан. Аз съм в известен смисъл съгласен, тъй като сме граждани на света и не трябва да изпадаме в междуетнически конфликти в Европа.
| "Прочетох някъде, че изборът да емигрираш се ражда от нуждата да дишаш. Вярно е. И надеждата за по-добър живот е по-силна от което и да е друго усещане. Майка ми например бе осъзнала, че да се тревожи за мен и да съм далеч от нея, но устремен към един по-добър живот, е по-добре, отколкото да се тревожи за мен, бидейки близо до нея, но затънал в тинята на един вечен, неизменен страх.", из "Има крокодили в морето". |
А възможно ли е това на практика?
Енаятолах Акбари: Според мен е възможно, но всеки човек първо трябва да осмисли, че се налага да се промени. Става все по-възможно, когато контактуваш и се интегрираш с останалите. Иначе е почти невъзможно.
Предполагам, че отговорът е "Не", но има ли информация за реакции към книгата в Афганистан, Пакистан, Иран? Достигнала ли е тя по някакъв нелегален път или чрез говорещите английски?
Фабио Джеда: Има план за превод на персийски, но той няма да бъде разпространен в Иран. Иначе мисля, че в тази част на света книгата не се е появявала по никакъв начин. Но съществува проект на Би Би Си, подкрепен от неправителствена организация, който да разпространи текста на езика дари в аудиовариант чрез радиото в Афганистан. Това е добра идея, тъй като хората там масово не могат да пишат и да четат, а дори и да могат да четат, те няма да могат да си я купят. Така че за тях книгата може да достигне чрез радиото в страната.
| "Кaka Рахим издиша цигарен дим нагоре към слънцето и, без да вдига поглед към мен, каза: Да, видях я. Аз се усмихнах. И къде отиде тя, kaka Рахим? Може ли да ми кажеш? Тръгна си. Къде си тръгна? Тръгна си. А кога ще се върне? Няма да се върне. Няма да се върне ли? Няма. Как така няма да се върне? Какво искаш да кажеш с това, kaka Рахим? Ами това: че няма да се върне. И въпросите ми се изчерпаха. Със сигурност имаше още възможни въпроси за задаване, разни логични въпроси; но аз не се сещах за нито един. Останах на място, неподвижен и безмълвен, с очи, забодени в мъхчето по бузите на разпоредителя, с очи, които не виждаха." Из "Има крокодили в морето". |
Фабио Джеда: Има две различни истини в двете книги. Извън литературата работя активно с бежанци и деца емигранти, така че това, което съм написал, не е просто измислено, а вдъхновено от реален житейски опит. Първата книга е личната ми гледна точка към тези проблеми. В "Има крокодили в морето" се стараех присъствието ми да не се забелязва, за да може да изпъкне гледната точка на Енаятолах.
Енаятолах, преоценихте ли по някакъв начин случилото се, след като прочетохте книгата за собствения си живот?
Енаятолах Акбари: Всъщност никога не съм я чел от първата до последната страница, но съм чел това, което Фабио ми изпращаше на части. Тя ми даде възможността да преосмисля миналото и настоящето като две отделни части в живота ми. Това ми даде много по-ясна перспектива към бъдещето и това, което искам да направя с него. С написването и издаването на книгата много повече се замислих за времето. Промени се концепцията ми за него и как го усещам, как го използвам. В известен смисъл съм си останал малко див, тъй като съм от една много различна култура, в която примерно няма телевизия. И като гледам новините и движещите се картини, разбирам, че това не ме вълнува, не ми казва нищо. За мен е важен живият контакт между хората. Обичам да разговарям на живо, а не да гледам как други го правят. Живият контакт много се губи в днешно време.
Имаше ли много истории, които останаха извън романа?
Фабио Джеда: Има много събития, които в хода на историята се повтарят – като например нелегалното преминаване през границите, контактите с трафикантите на хора. Тях обаче сме представили чрез една случка, за да представим най-емблематичното от историите. Иначе всичко, което той си е спомни, намери място в книгата.
Бихте ли работили по втора книга, но за адаптирането към Италия?
Фабио Джеда: По-скоро бихме написали книга за завръщането му в Афганистан, тъй като той мечтае да го направи някой ден.
А имате ли контакт с близките в Афганистан?
Енаятолах Акбари: Да, чуваме се по телефона. Добре са.
Това част от разказването с чувство за хумор ли беше или...
Енаятолах Акбари: Живи са, но животът им е лайнян. (засмива се)
| "Беше момент, в който връщане назад нямаше – както казвате вие; при нас не се казва подобно нещо, или поне аз не съм чувал. Момент на "невъзвръщение"; самата ми памет бе престанала да се връща назад и се случваше дни наред, седмици да не се сещам за родното селце в Газни, за мама, за брат ми или сестра ми, а не както в началото, когато образът на всички тях ми стоеше като татуиран в очите, ден и нощ." Из "Има крокодили в морето" |
Като се има предвид, че книгата дава един много детайлен поглед към този регион, има ли я идеята за филм по нея?
Фабио Джеда: Една продуцентска компания имаше проект, но за съжаление реализирането му се оказа твърде скъпо, тъй като действието преминава в няколко държави. Сега друга компания иска да екранизира книгата, така че ще видим какво ще стане. Но идеята съществува! А тъй като книгата много се харесва, когато я представим пред деца в училище, имам амбицията да направим един пълнометражен анимационен филм по нея. След всяко представяне после децата имат задача да напишат есе, свързано с темата й, случвало се е дори да организират театрално представление.
А какви са реакциите, когато сте говорили в училища? Усещате ли промяна в нагласите на децата по въпросите за емиграцията и малцинствата?
Фабио Джеда: Много често самите деца реагират, но най-много отражение има при юношите, които са признавали, че в семействата и класовете им има лошо отношение към имигрантите и благодарение на книгата са променили възгледите си.
Енаятолах, кое най-много ви шокира в Европа?
Енаятолах Акбари: В известен смисъл се почувствах за първи път в Европа, когато пристигнах в Италия. В Турция имаше неща, които ми напомняха за дома, в Гърция основният ми спомен е жената, която ми помогна с престоя ми там. Но всичко е различно, няма никакъв паралел със света, от който идвам. Същевременно не ми беше чак толкова трудно да се впиша, тъй като, преди да постъпя в училище, учих една година италиански. Не всички ме приемаха, но вече се чувствам напълно като част от Италия, а и не обръщам внимание, ако някой се отнесе лошо с мен заради произхода ми.
Това, което най-много ми направи впечатление, е, че когато хората са на групи, всеки е съгласен с другия, но ако говориш с тях поотделно, виждаш, че има разлики и всеки човек има своите драми. Заради това държа на личния контакт. Бюрокрацията и хората са две отделни неща, не трябва да се мисли, че италианците и законодателството им се припокриват. За един чужденец е наистина драматично от бюрократична гледна точка.
Фабио Джеда: Съвременното италианско законодателство е голяма бариера за имигрантите, тъй като съществува нетолерантния закон "Босефини", прокаран от две партии, които не декларират себе си като фашистки, но реално са. Най-важното е хората да станат по-чувствителни към проблема, тъй като той е наболял. Трябва да приемем различията си и единствено като съжителстваме заедно, ние можем да ги преодолеем.
А Западна Европа става ли по-чувствителна или обратното?
Фабио Джеда: Според мен тенденцията в това отношение никак не е позитивна. Европа се страхува от имигрантите. Тя прави всичко възможно да се затваря за тях.
Енаятолах, сега с какво се занимавате, освен да бъдете литературен герой?
Енаятолах Акбари: В момента съм преди всичко студент, уча втора година "Политически науки". Разбира се, това че учиш нещо, не означава, че ще го практикуваш, но се надявам да намеря професия в тази сфера, а не да работя на пазар. Иначе имам работа в лабораторията на Техническия университет в Торино, което ми помага да се издържам. И обикалям Европа, за да се срещам с хора като вас покрай книгата.