- Наистина през първите дни на протестите. и Европейските и турските медии бяха обхванати от една обща летаргия. На 1 юни моя приятелка, която живее в Китай и има приятелка туркиня, ми изпрати видео с полицейското насилие от предишната вечер. Когато ми разказа за какво точно става въпрос, вече се разрових по социалните мрежи и разбрах, че в Истанбул се случва нещо историческо. Не се замислих много и тръгнах натам още същата вечер. Опитах се да се свържа с няколко активисти, с които се бях запознал, когато бях там за протестите срещу Световната банка през 2009 г., но се оказа, че всички са сменили телефоните си. Тогава, приятелката на моята приятелка от Китай се обади на обади Хакан, деен участник в протестите, който веднага се съгласи да ме подслони.

Пристигнах рано сутринта, на 02 юни. Хакан ме посрещна с чай и топли гевреци, въпреки, че беше стоял на барикадите до 05 ч. и не беше спал от два дни. Поспахме няколко часа и веднага тръгнахме към Таксим. По главната улица "Истиклял", навсякъде имаше следи от безредиците през предишните дни. Първата снимка, която направих, беше на един графит, "I feel revolution", изписан върху потрошен банкомат. Това усещане за революция ме обзе в момента, в който стъпих на площада и не ме напусна до последния ден.

- Първоначално, като че ли всички изчакваха да видят какво ще се случи, но на третия, четвъртия ден от протестите, всички световни медии вече бяха изпратили свои кореспонденти в Истанбул. При сблъсъците с полицията имаше цели армии от фотографи и оператори, може би и това беше една от причините, размириците в Истанбул временно да утихнат, за сметка на Анкара, където имаше значително по-малко световни медии и много повече полицейско насилие.

- И друг път съм снимал подобни събития, като демонстрациите срещу закона за първо назначаване във Франция и протестите по-време на срещата Г-8 в Германия, но досега не бях изпитвал подобна емоция. В Гези парк имаше един лозунг "I am you, you are me, we are one", който най-точно, описва солидарността и смелостта на демонстрантите. Въпреки, че неизменно носех огромен фотоапарат, хората не ме приемаха, като журналист, а като техен съмишленик.

Буквално всеки втори човек, с който се запознаех, ме питаше дали имам нужда от нещо, дали съм гладен и дали имам къде да спя. С всеки изминал ден окупирания парк се превръщаше в един паралелен свят, в който всички правила и ограничения остават на заден план. Вечер буквално нямаше къде да стъпиш, отвсякъде, звучеше музика, провеждаха се митинги, концерти и прожекции на революционни филми. Сутрин хората правеха гимнастика и йога, имаше библиотека, детски кът, галерия, ателиета за транспаранти и татуировки с подписа на Ататюрк. Въпреки че протестите са насочени срещу промюсюлманско правителство, много от хората в "Гези" бяха практикуващи мюсюлмани и всеки петък се провеждаше традиционната молитва. Различни организации изпращаха дрехи, медикаменти, завивки каски за демонстрантите, а окупирания парк имаше безплатна храна за всички. Всеки ден доброволци почистваха парка, площада и дори барикадите около него.

- Бях в Истанбул общо 12 дни. Първият път отидох, без да знам кога ще се върна и останах повече от седмица. През първите три-четири всяка вечер имаше сблъсъци с полицията. Тогава се запознах с Георги Кожухаров, (фоторепортер на "Дневник"), с когото досега се бяхме се засичали само на общата снимка след награждаването на конкурса "БГ Прес Фото". После се оказа, че сме били един до друг на една от барикадите, но не сме се познали, заради бойната дегизировка. Аз бях с каска за сноуборд, шал и скиорски очила, които главно ми пречеха да снимам, вместо да ме предпазват от сълзотворния газ. Въпреки че, току що се бяхме запознали, когато замина, Жоро ми остави своя противогаз.

Снимах по 12-13 часа на ден, непрестанно кръжах между парка, площада и барикадите, а през останалото време качвах снимките във Фейсбук или ги изпращах на хората с които се бях запознал през деня. Не ми оставаха по повече от 4,5 часа за спане, но цялата тази енергия така те завладява, че просто не ти позволява да почувстваш умора.

Стана така, че точно деня в който се прибрах в София (вторник 11 юли), полицията нападна площада, под предлог, че имат заповед да премахнат знамената от паметника на Ататюрк и фасадата на културния център, който също неговото име. Вместо това отново имаше, водни струи и огромно количество сълзотворен газ. Разчистиха барикадите край Таксим и затегнаха обръча около окупирания парк. Аз бях съкрушен, че съм си тръгнал точно в този момент. Постоянно следях новините и когато разбрах, че Ердоган, е дал ултиматум на протестиращите да напуснат парка до 24 ч., веднага взех автобуса и на сутринта, отново бях в Истанбул.

Вместо очакваните батални сцени, заварих притихналия площад, над който се носеше само звукът от рояла на италианския пианист Давиде Мартело, който тъкмо завършваше 13-часовия си рецитал, започнал предишната вечер. Около него имаше стотина демонстранти, които се наслаждаваха на музиката и няколко полицаи, които се подпираха на щитовете си. Паркът беше обкръжен от полицейски части. Някой бяха налягали по страничните улици и спяха върху щитовете си. Денят премина в тягостно очакване, но полицията така и не нападна парка.

Двигателите на камионите с водните оръдия, не изключваха, около тях демонстрантите невъзмутимо играеха футбол и пиеха чай, а случайните минувачи не пропускаха да се снимат за спомен. Вечерта заваля пороен дъжд. Аз се бях скрил в едно от околните заведения, когато видях, че пианистът отново докара рояла в средата на площада и започна да свири под дъжда. Няколко демонстранти извадиха един огромен найлон и го разпънаха над него, а останалите се скриха отдолу, като в дядовата ръкавичка. Вече всички познаваха Давиде, носеха му храна и му тананикаха му разни мелодии, а когато той не успяваше да ги възпроизведе, те сами сядаха зад пианото.

Въпреки пороя, демонстрантите останаха в окупирания парк. Дъждът спря към 4ч. сутринта, аз успях да намеря една свободна пейка и да поспя два часа. На другия ден, един огромен багер, разчисти барикадата, която, която преграждаше входа на парка и отвори път за водното оръдие. Няколко часа по-късно без никакво предупреждение започна атаката. Никой не очакваше това да се случи вечерта, когато паркът е пълен с хора, но демонстрантите отново не отстъпиха, а се събраха на входа на парка и започнаха да скандират. Полицията атакува с водни оръдия, огромно количество сълзотворен газ и звукови бомби, пометоха всичко за 15 минути, с палки проверяваха дали някой не се крие в палатките.

В суматохата част от демонстрантите, се скриха в лобито на един луксозен хотел, полицията ги нападна и изстреля вътре няколко гилзи със сълзотворен газ.Представете си какъв е ефектът на сълзотворния газ на затворено пространство. Целият хотел заприлича на полева болница, персоналът се беше скрил, навсякъде лежаха, ранени или обгазени хора, а линейките на смогваха да изнесат пострадалите.

Останалата част от демонстрантите се организираха по съседните улици, а хиляди хора, като разбраха какво става, също излязоха на улицата и се отправиха към Таксим. Така целият град се превърна в бойно поле. Аз се движех с една огромна група, която се сражаваше с полицията до 5 ч. сутринта.

- Хората в Истанбул са изключително изобретателни. Въпреки петимата убити, въпреки насилието, те излизаха на улицата не от омраза, а от солидарност. Дори лозунгите срещу Ердоган, бяха изпълнени с хумор, като демонстрантите най-често използваха второто му име Таип,:"Tаип, отивай на луната", "Таип, ти просто имаш нужда от любов", "No Tayyip, no cry", изобразяваха го като шериф, като изгоряла крушка, в аналогия с логото на неговата партия, имаше всякакви рисунки и карикатури, една от тях го изобразяваше като (част от племето) зулу, придружена с надпис "Primitive minister".

В един първите дни на протестите, докато CNN предаваше на живо от площада, турския клон на телевизията CNN Turk излъчваше документален филм за пингвини. Това веднага влезе във фолклора на протестите. Хората носеха плюшени играчки пингвини, появиха се тениски с пингвини, които държат микрофон.Демонстрантите оставяха плюшени пингвини пред палатките си или върху изгорелите полицейски коли на барикадите.

Първата вечер с Хакан се прибрахме към два часа сутринта след сблъсъците с полицията в квартал Бешикташ, близо до седалището на партията на Ердоган в Истанбул. Когато влязохме в Туитур, видяхме как феновете на Бешикташ от групировката "Чарши" подкараха един багер, от строителната площадка край Гези и подгониха камиона с водното оръдие, под бурните овации на демонстрантите. На другия ден феновете, вече си бяха направили тениски, върху които буквата "А", а надписа "carsi" е заменена с багер.

Солидарността достигна, дори до футболните среди. Феновете на трите враждуващи отбора Бешикташ, Галатасарай и Фенербахче се обединиха и дори основаха нов отбор – Istanbul United, чиято емблема съчетава символите на трите клуба. Същата седмица фоновете организираха три паралелни шествия, които се събраха на Таксим. Лидерите на отделите фракции се качиха на покрива на съседна сграда, запалиха факли и дадоха тон на феновете на трите отбора, които бяха изпълнили целия площад. Имаше много случки, в които те побиват тръпки и солидарността между хората е основното, което ще запазя като спомен.