Задочно интервю с Георги Марков
Днес, 7 септември 2013 г., по повод 35-тата годишнина от покушението срещу писателя - дисидент Георги Марков в Лондон, довело до неговата смърт, "Дневник" припомня текста на Георги Тенев:
"Днес ние, българите, сме пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние сме примерът на съществуване без право на избор. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. По софийските улици вие можете да срещнете другаря Калигула, а Остап Бендер наистина командва парада..."
Георги Марков
Г-н Марков, мога ли да ви откъсна за малко от текста, който пишете? Имате ли време за едно кратко интервю? Сега е 1978-а. Вече почти десетилетие живеете в емиграция. Днес сте в Лондон, но ще има ли условия някой ден да се върнете в родината си? Колко време трябва да мине – десет, двайсет, трийсет години, може би повече? Как си представяте България, например след 35 години, през 2013-а?
- Питате за толкова далечно време, 2013-а... Като се замисля, тогава би трябвало да съм на цели 84 години. Да сме живи и здрави! Това, което от сега бих могъл да кажа: времената ще бъдат различни. Но как ли ще изглежда моят роден роден град в подножието на Витоша? Какви ли хора ще ходят по улиците на квартал Княжево? Мога само да гадая. Вярвам, едно нещо ще остане непроменено – природата, която е безценно богатство на тази земя. Тъкмо тя винаги ще изостря у гражданите чувството за непоносимост спрямо грозния живот. Природа, история и национален дух са установили много ясен критерий за красиво и грозно у българина.
Над какво работите в момента?
- Далеч от родината съм, затова пиша нещо като "задочни репортажи" за България. Току-що ги завърших.
За какво се разказва в тях?
- За тъжното ли питате или за радостното? За грозното или красивото? Едното е, което те души и те кара да се изприкажеш: за това как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Защото сме видели, че единствената цел в живота на едни определени другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие.
Но не само за тях искам да говоря. Те са едната страна на медала. Другата е тази, заради която трябва да се пише. Стотици лица на обикновени българи, с които ме срещна инженерската ми професия и дълговременният ми престой по болници и санаториуми. Стотици лица на писатели, актьори, режисьори, общественици, генерали, министри, висши партийни секретари – горният слой на обществото, където ме заведе писателската ми кариера. Бях облагодетелствуван от съдбата да срещна и да работя с богати и интересни личности, които въпреки разяждащата посредственост на режим и атмосфера успяваха да съхранят себе си.
Кои неща, описани от вас, не бихте желали да се повторят в една бъдеща България през хипотетичната 2013-а година?
- Е, тогава все пак ще е 21-ви век. Сигурно няма как да се върнат годините, които бяха най-тежки. Аз разказвам за време, когато цялото простосмъртно население на страната страдаше от жестоки неуредици, а другарите на върха живееха съвсем различен живот. Мнозина от тях не познаваха и не желаеха да познават действителността. Грамадната част от хората на върхушката и техните семейства никога не бяха се возили на трамвай. Те имаха големите черни лимузини с перденца, които отначало бяха чайки, а впоследствие мерцедеси...
Аз не зная западен държавник, който би дръзнал да си позволи дори една точка от списъка на нашите аристократи. За далеч по-дребно безправие на Запад би се надигнала неудържима обществена буря. Строене на прескъпи вили, летувания, пътувания навред по света, та чак до ходене на лов в специалните резервати, където зайците едва ли не са вързани за по-лесно. Пази Боже да имате частно съдебно дело с някой от свитата на привилегированите. Председателят на Върховния съд е заеквал пред мен при анкетирането на едно скандално дело, решено наопаки само защото виновната беше дъщеря на лекаря на един от най-висшите хора. Сигурно стотици пъти съм се натъквал на гузни погледи, на вдигане на рамене и на израза "Абе, разбери, нищо не зависи от мен", което значи – всичко се решава от друго място и по други закони...
На дъното на тази типична съветска феодална стълба стои крепостният народ. Онзи народ, който по законите на феодализма е прикрепен завинаги към дадено място и дадена работа и който няма право:
да не харесва режима,
да се съмнява във феодалната идеология,
да има свое мнение и да го изказва,
да критикува феодалите,
да се организира свободно,
да избира свободно,
да пътува свободно,
да сменя работа свободно, да разполага с продуктите на труда си,
да се ползува от справедлив съд,
да има своя религия,
да бъде третиран човешки от милицията,
да слуша чужди радиостанции,
да чете книги, неодобрени от феодалите,
да не служи във феодалната армия,
да бъде себе си.
Г-н Марков, това звучи потискащо!
- Аз съм фанатичен оптимист. Нещата ще се променят. Но съжалявам, че каквото и добро да се е променило, когато дойде онази далечна 2013-а година, някои хора няма да могат да го видят. Писал съм за моя баща – той беше типичният обикновен българин, един от ония милиони безименни, трудолюбиви и добросъвестни българи със старомодните принципи за честност и достойнство. Той се опитваше да приеме по своему, да си обясни, да свикне със съдбовната обреченост на всички българи като него.
Откъде идва тази обреченост, все пак? Наричате я "съдбовна", но надали е някакво мистично проклятие. Бихте ли анализирали причините?
- Аз съм откривал навред из България като постоянна сянка върху почти всеки български гражданин общото чувство за безсмислица. Първият аспект на безсмислицата е безперспективността. По силата на изкуствено създаденото и настойчиво поддържано класово и социално безправие в страната всяко българско дете, което би желало да следва своя характер и своите наклонности, има определен от режима "таван". За голяма част от децата на българите таванът е много нисък.
Вторият аспект на безсмислицата е липсата на морални устои. Разрушението на всички класически нравствени норми и понятия доведе до това, че "всичко може". Колко пъти текущата политика на режима преобърна вековни разбирания за добро и зло, за честност и безчестие, за лъжа и истина?
Третият аспект на безсмислицата е безпринципността. Не е нужно да давам примери. Всеки може сам да си ги намери в каквато и посока да се обърне – правораздаване, служебна кариера, снабдяване, права и задължения.
Наред с чувството за безсмислица съществува още по-съсипващото чувство за несигурност, за постоянен страх. Аз лично не познавам нито един български гражданин, който да изпитва нормалното човешко чувство на сигурност. Несигурност в работата, несигурност в дома, несигурност през всеки ден, несигурност по отношение на властта, несигурност по отношение на какъвто и да е критерий (защото непрестанно се менят), несигурност в бъдещето...
Бихте ли пожелали нещо на читателите?
- Дано казаното от мен да достигне до такива хора, до каквито се надявам. Защото четящият е, който установява интелектуалното равнище на разговора и внася в него живот.
Как изглежда този човек според вас?
- В моята представа е интелигентен българин на средна възраст със забележителна чувствителност към всичко, което става около него, с честно желание да си изясни нещата, с добра наблюдателност, голямо чувство за достойнство и в някаква степен с трагично усещане спрямо живота, който живее.
Бележка от автора Георги Тенев: Въпросите към Георги Марков са фикционални. "Отговорите" на писателя всъщност са цитати от негови лични писма, есета и литературни произведения, включително от "Задочни репортажи за България". Георги Марков умира в Лондон през 1978 година.