Очакван ли беше според вас сблъсъкът между протестиращи и полиция?

- В някакъв смисъл – да. Толкова множествен, толкова дълготраен, толкова пренебрегван политически протест вероятно естествено ескалира в някой момент. Особено ако се кумулират (изкуствено) поводи. Първо, парламентарни комисии, до късно заседаващи по възпаляващ въпрос, а именно финансово задължаване на обществото от страна на едно управление, което непренебрежима част от обществото се опитва да деинституционализира като непредставително.

С други думи, решава се същностно контроверзен въпрос – тези, които не искаме да ни представляват, вземат решения за наша, буквално, сметка - тъкмо когато енергията на протеста се консолидира времево и пространствено (вечер пред парламента). После показно се струпва жандармерия, чиято външност сама по себе си съставлява демонстрация на готовност за употреба на сила от страна на властта. Това винаги предизвиква негативно вълнение у участниците в обществено недоволство и катализира патоса им. От това рано или късно следват действия.  

- Сложно е управлението на динамични ситуации със стълпотворения от хора, тъй като те генерират мощни, мигновени чувства. Тактиката на това управление не е моя специалност, но и простият здрав разум насочва, че ескалацията на съществуващия антагонизъм протест - власт посредством жестове като "показването" на масирано полицейско присъствие с тежко снаряжение води (непосредствено) до консумиране на конфликта. С други думи, властта показва на хората своята жандармерия, когато вече иска да сведе въпроса до своето надмощие.

Това надмощие обаче е спорно. Ранените, символно, а по предчувствие - и физически, граждани също знаят своята сила и, предизвикани, желаят да я премерят с тази на властта, с която се борят. И двете страни търсят (сублиминално) този момент, когато хората и щитовете на властта взаимно се чупят. Цялата тази смес е лесно запалима от жестове като развеждането в кръг на "избраници" в бял автобус, в разрез със сплотеното от гняв множество техни "избиратели". Като размахване под носа на… червен плат?  

Видях и нещо друго, доста важно, на един от клиповете в интернет: при повтаряне на едни и същи кадри става сякаш видимо, че прозорците на автобуса се чупят отвътре с удари на полицейски щитове и стъклата се разпиляват навън като при експлозия, а не имплозия. С други думи, от този клип изглежда, че прозорците са строшени преднамерено от полицията, а не от протестиращите (бел. ред. - в деня на интервюто от МВР съобщиха, че в автобуса техен служител е бил само шофьорът, последваха уточнения, че стъклото е било счупено и след това бутнато навън, депутатът от ДПС Йордан Цонев обясни пред Би Ти Ви, че първият прозорец бил счупен до него и след като втори камък влетял вътре, той с щит пазел прозореца).

Такъв дирижиран "сигнал" лесно освобождава емоции, чийто полет се следва от бутилки минерална вода и камъни. Тези поводи, които изброявам, не са природни явления. Те са нечии решени актове. Какъвто е и цялостното игнориране на протеста. Тези неща, както всички неща в естеството, имат своите последици.

На едно ниво, доминантната проявна форма на гражданското неподчинение в онази нощ е символна корелация на отказа на властта да се "подчини" на недоволното общество.

Ако протестът е насочен към това да извади властниците от институциите, защото те не са адекватни на смисъла на тези институции и ги заразяват с разпад, а властниците отказват, като налагат нежеланото си присъствие в институциите, в повратния момент протестът наказва тези нежелани властници, като ги принуждава да останат там, вътре, нежелано дълго, като затворници на собствената си безогледност, обърната срещу тях. Това за предвидимостта на гражданското неподчинение.

Доколкото е употребено полицейско насилие онази нощ, то е извън закона. Държавното беззаконие винаги е извън очакванията ни. То е и трябва да бъде шок, защото е противен оксиморон, "подкожно" нетърпим. Никой не трябва да "свиква" с него, още по-малко да го легитимира, както видях да се прави на едно място в социалните мрежи и публикация – "полицията винаги и навсякъде биела, това била нейната работа". На такова мислене - такава полиция.

Полицията като всяка човешка институция е наша колективна проекция и аз съм уверена, че ако ние проектираме мисловно полицаи, които са немислими като насилници, насилието се изключва. Разбира се, в реалността ние сме далеч от това. Много от нас си представят полицаите като подкупни биячи. Нещо повече - много от нас ги подкупват. От тази гледна точка сигурно и боят се очаква.

- Тя се определя от целта и необходимостта. Ако полицаят преследва законна цел и ако не може да я постигне, без да употреби сила, тя/той имат право да го направят в стриктно необходимата степен. Щом постигнат целта – незабавно край на силата. Ако могат да я постигнат и без сила или с по-малко сила – той/тя са длъжни да се въздържат. Закон.

Видях на телевизионен видеоклип полицай, който редица пъти замахва произволно с палката си и удря безразборно стоящи наоколо хора – без никаква видима цел, да не говорим за необходимост. За всеки случай може би; да си знаят. Какво да знаят? И сам този полицай не изглежда да знае каквото и да било в този момент. Но той има ръководители и те следва да отговарят, защото планирането и контролът на полицейските операции така, че да се минимализира всеки риск за живота и здравето на хората, е международноправно задължение на властите. То съответства на нашите фундаментални права на живот и на свобода от малтретиране. Тези права не са шега. Всеки властник следва да си ги гравира в съзнанието.  

Ако бях онази нощ на протеста, щях да се дръпна от автобуса; не бих участвала в задържането му или в рушене на обекти; още по-малко в агресия над лица. Но гневните множества могат да се поведат по разрушителни пориви; това е част от човешката даденост. Затова има държава. И нейната предпоставка е следната:

Безогледното разкървавяване на хора, на общо основание, не е това правно противодействие. Още по-малко се побира в границите на правното заплашителната вербална агресия и ударите върху журналисти или чупенето на камери. Това не са неща, които министър може да оправдава.

- Оценка на МВР вече дадох на базата на публично известните факти. За оценка на прокуратурата ми се струва рано. Ние формално сигнализирахме прокуратурата по законовия ред и ще очакваме да бъдем уведомени за резултатите от действията й.  

- Доникъде. Прокуратурата на господин Цацаров се държи в голяма степен произволно и според собствена дефиниция, понякога невнятна, за целесъобразност. Разбира се, въпросите за престъпленията, правото и кривото нямат нищо общо с целесъобразността. (Изключвам въпроса за рационалната употреба на ресурси.)

Прокуратурата не би трябвало да има нищо общо с целесъобразността - не и с политическата. Главният прокурор си позволи тактическа публична критика спрямо МВР и, предполагам, ще спре дотам. Министърът пък критикува парламента за насрочването на комисиите тогава. Остава господин Миков да критикува МВР, за да завъртят кръга на институционалната безотговорност и мимикрия в играта "прехвърли топка".  

- Достатъчно е, за да се оторизира имплицитно нещо, да се положи цел, без да се поставят граници на приложимите средства за изпълнението й. Въпросът би трябвало да бъде: "Вие предупредихте ли ги изрично, че нямат право по закон да използват сила, която не е абсолютно необходима, и всеки, който престъпи границата, ще бъде разследван – дисциплинарно и от прокуратурата?" Разбира се, такова предупреждение не е отправено. Но въпросът трябва да бъден зададен.