Проф. Андреас Хамбургер, психоаналитик: Мълчанието за миналото е неизлекувана травма
В Созопол от 5 до 8 септември се проведе семинар с участието на преподаватели и докторанти от няколко балкански страни, посветен на социалната травма от диктатурата и войната в региона. Той е част от проекта "Травма, доверие, памет", който се осъществява в Международния университет за психоанализа в Берлин под ръководството на проф. Андреас Хамбургер и с подкрепата на Германския фонд за академичен обмен и Пакта за стабилност.
Разговаряме с проф. Хамбургер за целите, които си поставя проектът, в навечерието на 9 септември - датата, която продължава да разделя ценностно българското общество.
Как възникна идеята за този проект и свързана ли е темата му с практиката ви като психоаналитик?
- Идеята дойде от свързването на няколко университета, всеки от които имаше проучване в сферата на социалната травма. Освен двата български университета в София - НБУ и "Св. Климент Охридски", се включиха и два университета от Босна - в Тусла и Баня Лука (Федерация Босна и Сръбска Република), както и белградския университет. В тези университети, както и в моя в Берлин, има хора, които се занимават със социалната и политическа травма.
Социална травма е по-широко понятие. Има ли семинарът в Созопол някакъв по-специфичен аспект?
- Когато говорим за социална травма имаме предвид, че са засегнати големи групи от хора, дори цели народности и народи. Конкретната тема на нашето лятно училище е справянето със социалната травма посредством киното. Ще представим три филма: българския "Източни пиеси" на Камен Калев, босненския "3 Н" и германския "Животът на другите". И в трите филма темата е политическо преследване на хора и последствията от това за персонажите и техните съдби. В единия случай, в босненския филм, става дума за войната и историята на двама военни кореспонденти. В "Източни пиеси" диктатурата е индиректно представена, но ние допускаме, че историята на младите хора в него е последица от разрушаването на ценностната система в поскомунистическото време.
Осъзнават ли според вас младите хора, които са родени след диктатурата, че тя продължава да ги засяга по някакъв начин?
- Аз съм много впечатлен от това, което започваме сега. В нашата мрежа имаме 40 докторанти, завършили психология и медицина със специалност психиатрия, и всички те са избрали точно тази тема за своя докторска работа.
Какво стои зад този интерес?
- Ние дефинирахме какво е социалната травма вследствие на политическо преследване или насилие, причинено от война или диктатура. Като веднага давам пример с масовите изнасилвания в Босна - защо точно сега млади хора избират точно тази тема след като са минали 20 години. Има една позната реакция, която се нарича "постдиктатурен шок", който трае около 20 години.
Мога да дам пример и с моята страна. Трябваше да минат 20 години от войната и от Холокоста, за да започнат хората да задават въпроси. Аз не искам да сравнявам Холокоста с "обикновена" война или с диктатура, но реакцията на този вид травма е много сходна и се изразява по-специално в т. нар. конспиративно мълчание. Това означава, че и жертвите, и извършителите на престъпленията не желаят да разговарят на тази тема. Това се случва когато 20 години по-късно децата започнат да задават въпроси. И това според мен е причината, заради която много млади хора избират тази тема за своите научни разработки.
Не знам дали съм прав, но мога да допусна, че това което се случва сега в София, тези протести, имат връзка с изминалите 20 години мълчание за периода преди демократичните промени. Младите хора казват: Ние не желаем повече така. Това ми напомня отчасти и за движението в Западна Европа през 68-те, когато ние дефинитивно казахме: Ние не искаме вашия Status quo!
Как един млад човек преживява тази социална травма и как може да се прави с нея?
- Младите хора имат родители, имат дядовци и баби, които обичат. Те се питат обаче, въпреки своята любов към тях, в каква степен моите родители, моите баба и дядо са били част от тази машина? Какво са правили? Как са участвали? В този смисъл психоанализата е на своето място. Психоанализата не се занимава с историческата действителност, а с нейното влияние върху с отделния човек. Ние нямаме теория за посткомунизма. Това, което правим е да питаме конкретно отделни личности за техните чувства, за техните проблеми, за техните преживявания.
Само когато човек може да говори за нещо съзнателно, може да тъгува за него. Когато нещо е скрито от съзнанието, "заметено под килима", човек не може да тъгува за него. И то остава винаги инфекциозно място.
И ако вземем метафората с килима - това е границата между съзнателното и подсъзнателното. Имаме много големи доказателства от нашите изследвания, че деца и от двете групи - и на хората, които са били жертви, и на тези, които са били причинители на социалната травма, не знаят какво се е случило с техните родители. Някои от тях развиват симптом, например симптом на десоциация - човек стои до себе си, изживява се все едно вижда себе си отстрани. Хора с този симптом усещат света другояче, чужд и неистински, а като реакция процентът на криминално проявените при тях е по-висок, характерна е и по-голямата степен на насилие като форма на общуване. Или изпадат в зависимост, защото се опитват да се лекуват сами - най-често чрез употреба на дрога и алкохол.
Корупцията, политическата манипулация, липсата на върховенство на закона, т.е. на реална справедливост в едно формално демократично общество причиняват ли социална травма подобно на диктатурата?
- Разбира се. Едното и другото са свързани. Корупцията може да се развие в такива размери само там, където не е възпирана. Хората не й се противопоставят, когато са завладени от чувството, че не могат да променят отношенията. Това чувство идва от родителите и техните родители, то е дадено вече като матрица. Твоите родители са го преживели като реалност и не са могли да я променят. Затова и ти не можеш да промениш нищо. При диктатурата можеше да имаш успех, само ако се адаптираш към властващите. Затова и много от техните деца се опитват да действат по същия начин. Те се адаптират към мафиотска структура например и това е същото. Това е моделът на успеха, свързан с мисленето, че нищо не можем да променим.
В ситуация на демокрация това просто не е вярно, най-малкото защото можем да избираме свободно. Ниското участие в изборите също е симптом на резигнация и недоверие.
В България 23 години след началото на прехода разговорът за миналото продължава да е по-скоро табу.
- Именно със социалната травма, която води до конпсиративно мълчание. Социалната травма е диктатурата. И тя заключва хората в мълчание. Хората не искат да говорят, защото се срамуват или имат други чувства. А мълчанието води до симптомите - до резигнацията, нежеланието за участие и т.н.
Все още обаче мненията на хората са разделени по отношение на комунистическия режим - как се излиза от такава ценностна колизия?
- Науката и психоанализата едва ли могат да дадат решение. Това, което могат да направят, е да отворят пространство, в което да мислим, където да говорим и да се разберем кои ценности са най-важни за нас, за да можем да работим върху тях. С нашият проект ние отваряме такова, макар и малко пространство, в което да разговаряме за всички тези неща. Например това, че на една маса ще седнат сръбски и босненски психолози.
Събрахме 8 професори и 40 докторанти, които ще разговарят по тези теми. Целта ни е след тези срещи да направим лекции, които да преподаваме в университетите. Например за следващата година планираме български и сръбски професори да преподават в босненски университети. В Босна ще гостуват професори от Белград. Представете си, боснески професор ще изнесе лекция в Белгардския университет за масовите изнасилвания. Това наистина е революционно. Ние допринасяме с това.
Не можем да кажем на хората как да живеят, но можем да ги посъветваме как да разговарят помежду си.
Социалната травма на Балканите е нова, едва на 20 години. Затова в този регион ще намерите много хора, които са засегнати от това, които не само помнят, но и са го преживели. В нашия проект караме студентите да говорят със своите семейства - родители, баби и дядовци. От личните истории те могат да да научат много повече. И тези интервюта, които ще направят със своите семейства, ще бъдат дискутирани в групи с участници от различни страни. Диктатурата е винаги нещо ужасно. Но мога да повярвам, че за много хора е имала и хубави страни. Човек трябва да има смелостта да чуе и това. И да го приеме. През тези 40 години е имало неща, които хората с гордост са правели. Проблемът беше, че този който надигаше глава и искаше свобода, изчезваше.