- Всеки от нас има някакво понятие за правда, което отстоява. Нито един от нас не е ангел и когато тръгнеш да преследваш някаква цел, има едни препъни-камъни. В историята са засегнати въпросите за достойнството, докъде може да отстояваш някои общоприети истини, до каква степен можеш да компенсираш житейските си грешки в търсенето на някаква обективна истина, доколкото тя съществува. Както и доколко можеш да съчетаваш професионалния и личния си живот, доколко амбициозният и талантлив човек е самотен. Това е една изключително важна тема. Имаше едно стихотворение, не помня от кого беше, в което се казваше, че великите винаги са самотни. Разбира се, далеч съм от мисълта, че Андрей е велика личност...

- Да, той е доста самотен човек. Има много теми, които са в състояние да накарат човек да се замисли покрай тази роля – за грешките, които е правил, както съзнателно, така и несъзнателно. Понякога мислиш, че компромисът носи някакви позитиви, но се оказва, че това след известно време не е така.

- Да, може да се каже. Той е журналист, който сценаристите определиха като прям, откровен. Донякъде е човек от "старата школа", който се адаптира към новата среда и малко идеалистично преследва истината и прозрачността. При него идва въпросът доколко вършенето на добро е направено, за да компенсира минали грешки. Мисля, че в живота на всеки един от нас има такива случаи и той компенсира тези липси чрез отдадеността си в работата. То е малко като в сънищата – човек изхвърля там това, което не може да бъде в живота му.

- Не бих казал, че има някакви категорични и видими признаци в тази посока. По-скоро се опитваме да провокираме едно вътрешно движение в героя, което дори може да е невидимо за зрителя. Бягахме от буквализма и знаците, които да го характеризират като изцяло положителен или пък негативен герой. Но във всички случаи Андрей е човек, който се бори за доказване на истината, но се оказва, че тя има много лица. Самата му житейска истина има много лица. Като цяло в тези 12 серии повече се загатва, отколкото се казва направо за неговото минало и настояще.

- Покрай сериала се замислих за доста неща. Според мен големият проблем на медиите тук е, че те започват да си приличат. Нито един от големите ежедневници няма собствен облик, спортните пък са си като жълтите. Има няколко издания, които по-редовно следя и които се опитват да са различни. Но сякаш е малко като при театъра в България – нима Народният театър се различава особено от Армията или Сатирата?

А като говорим за т.нар. "четвърта" власт, не бих казал, че медиите в България са такава. Често те са манипулирани, а дори и като се посочват факти, нищо не произлиза. Медиите ще бъдат четвърта власт, когато не само се посочва, а има противодействие. Такова нещо засега не виждам. Така че би било чудесно, ако те се превърнат в четвърта власт, но това не е реалността.

- Да, нито Снежина Петрова, нито Светлана Янчева са хора, които се снимат по сериали. Но не мога да преценя как това е повлияло на крайния резултат, тъй като още не съм го гледал. Аз съм от актьорите, които не обичат да се гледат, тъй като винаги се връщам към обстоятелствата, в които филмът е заснет и не мога да се абстрахирам, започвам да откривам грешки, ставам критичен. А и трябва да мине определено време, за да преценя трезво. Но беше много приятно да си партнирам с колегите, те са много добри артисти. Имал съм прекрасни срещи с тях в театъра.

Хубаво е, че малко се разбива стереотипът българските режисьори да налагат едни и същи лица, за които смятат, че ще им донесат успех. Тези колеги може сами по себе си да са добри, но те ги експлоатират толкова често. Киното е все пак типажно изкуство, там нямаш време и възможност да се разположиш както в театрална роля. Така самите режисьори си вкарват автогол с това влизане от филм на филм. И така на зрителя му омръзват тези лица. Има прекрасни актьори, които вече никой не иска да види.

Това идва и от факта, че се броят на пръстите на едната ръка кинорежисьорите, които ходят на театър. Много малко следят развитието на актьорите. Повечето живеят спомена за нечия роля отпреди 10 години и когато актьорът се яви на снимки, режисьорът се учудва, че той е вече различен – има посребряла коса, повече бръчки... Има някаква инерция в българските кинорежисьори, които разчитат на личностите на гребена на вълната. И от експлоатацията тези актьори просто се изчерпват много бързо.

- Това зависи от опита на актьора. Тази театралност се проява по-често, ако той снима по-рядко. Ние въртим по 15-20 представления на месец и няма начин това да не излезе на камерата, ако нямаш опит с другото. Сцената има едни закони, в които всичко е по-ярко, по-видимо, по-експресивно, а киното има други. В театъра актьорът трупа опит, а в киното го експонира. Много е важен и опитът на режисьора, тъй като много често той няма времето да се занимава с актьори. Той се съобразява с неща като дали слънцето е зад облака, кога да завали насред кадъра, има страшно много работа с операторите, сценографите, гримьорите. И често актьорът остава на заден план. Може би защото Стоян е човек на театъра, а Шошо  (другият режисьор Димитър Коцев - бел.ред.) ходи много на театър, в "Четвърта власт" често беше отделяно допълнително време да поговорим.

- Това беше една от изненадите, тъй като снимките завършиха в края на март, преди лавината от събития. По някакъв начин всичко, което го има в сериала, се случи. Но българската политическа действителност след 1989 г. винаги е била някак си...

- Да, хората са едни и същи, действията им са предвидими, събитията също. През 7-8 години пък стават някакви поразии. Така че приликите между сериала и реалността са както изненадващи, така и не особено.

- И тук се усеща такова нещо. В сериалите актьорът има повече време да разположи героя си, има повече материал за действие. Голямо значение има опита, но във всички случаи пред теб стои предизвикателството да го направиш интересен за повече време. Едно е да постигнеш този ефект в час и 15 мин, друго е в 15 епизода. Кинопроизводството отива повече към създаването на сериали и мисля, че е за добро.

- Ходих няколко пъти на протестите срещу правителството. Мисля, че в сегашната си форма не биха променили нищо в статуквото, макар че алтернативите ми се струват твърде агресивни. Ето, медиите казват 30, 60, 100 дни, но кой ги слуша? В парламента се намират едни много смешни хора, които едновременно с това стават все по-опасни...

- Много зловеща. В парламента се разиграва някакъв сценарий а ла Хичкок. Сутрешните блокове се превърнаха в място, където се събират 2-3-ма и почват да се карат. Те не се стараят да разрешат някакъв проблем, те дори не могат да го обговорят, а вървят към взаимен бой. Все по-озлобени стават лицата им, а те не си дават сметка, че хората не са слепи. Но изглежда това е българинът, не можем да се сърдим, все пак сме си заслужили управляващите.

Понякога си правя експеримент – изключвам звука на телевизора и гледам израженията им, ехидни усмивки. Това е някакъв абсурд. Не знам и защо се канят постоянно едни и същи лица, които нищо не казват. Така че за каква четвърта власт говорим...

- Не разбирам от тази материя, но понякога искрено се забавлявам, а понякога се чудя кога ще достигнем до дъното. Дъно всъщност няма, пропадането е безкрайно и като че ли непоправимо, вечно. Има и много хубави неща, които се случват и се правят тук, но много малко хора им обръщат внимание. Винаги стоим в опозиция срещу всички и всеки, не се сещаме да похвалим някого, а се радваме на грешките. И те се трупат. Българският народ го спасява единствено чувството за хумор.

Ще бъде истински доволен, ако сериалът по някакъв начин промени нещо в тази посока, макар че знам, че е невъзможно. Просто се надявам, че някой ще си даде сметка, че медиите трябва да бъдат четвърта власт. Но самите медии трябва да бъдат по-безкомпромисни, да отстояват правото и на мълчаливите, и на подкрепящите протестите, и на тези, които по някаква причина може да не ги подкрепят.