- Имахме две отворени и две затворени прожекции. Пробваме с Весела Ножарова различни формати – студенти, психотерапевти…

Беше невероятно емоционално. Първо – потвърди се предположението, че тези филми говорят директно и ясно на едно ново поколение, за което ДС иначе не значи нищо, една абревиатура, толкоз. Второ – потвърди се и другото предположение, че отворените прожекции и отварянето на проекта към различни аудитории раждат един общ нов контекст, в който повече хора са окуражени да бъдат автори на идеи, да споделят. Веднага успяхме да осъществим връзка със сина на Петър Манолов, който е герой – разпитван в един от филмите, и цялото семейство дойде от Пловдив на втората прожекция в София. Беше много емоционално да се видят 20-годишни младежи, аплодиращи непознатия им доскоро Петър Манолов, който им беше станал симпатичен само заради диалога за смисъла на битието със следователя от ДС, който се оказа позната фигура за повечето младежи.

Това поколение си задава сериозно въпроса – защо знаем имената на недостойните, но не знаем имената на достойните? Това се оказа ключовият въпрос, който тези прожекции предизвикаха.

- Да, защото ние забравяме или не знаем, че архивите на ДС са едва от 2006 г. извън МВР. Освен това темата беше толкова опорочена от компроматите и от вестниците, че се превърна в специализирана само за тесни експерти или отново за хора, търсещи сензации.

Когато работехме по концепцията за музей на ДС, си дадохме сметка, че в България сме в парадоксална ситуация. От една страна, е твърде късно, вече 23 години нямаме музей, сякаш сме закъснели безвъзвратно. От друга страна, Комисията по досиетата е факт едва със закона от 2006 г., филмите и тези материали се събират едва от 2011 г. , когато стана готов централният архив в Банкя - и те не са изследвани. Има и трето – самата дума "музей" отключва негативни асоциации и представи в повечето хора, може би с право, защото нашата държава не може да се похвали с добри примери в осмислянето на комунистическото минало на ниво експозиция, музей.

Парадоксът е това - адски е късно, но от друга страна, е и много рано. Какво слагаш в един музей, след като имаш неизследван материал, който може да се окаже, че е базата за музея.

Тогава заедно с  Георги Господинов и Весела Ножарова си дадохме сметка, че музеят трябва да бъде процес. Той не е статична точка - правиш нещо готово, завършено и го слагаш вътре. Той трябва да е динамично място, сблъсък на памети. Да е свързан с прожекции, разговори, групови срещи, за да се ражда общо знание, в което участват много повече хора. Прожекциите на тези филми сега са нашето желание - този процес да не спира.

И в момента ситуацията ми се струва много интересна, защото има още едно поколение, което иска да разбере миналото.

Млади хора, които никога не са се сблъсквали с ДС. Поради ситуацията в страната, протестите тази тема отново изплува, но липсват образи, представи. Изведнъж тези филми дават една много ясна представа. Виждаш езика на времето. Няма нужда дори от интерпретация. Това е директен документ как е мислено през това време.

- Не сме го търсили, може би е случайно и това е също интересно. Аз виждам в това ново поколение друга жажда за разбиране, една страст да разбереш историята.

Защото историята е и малко емоционално занимание. Ако нямаш необходимост емоционално я да разбереш, не става, то не е просто някаква повеля, трябва отвътре да ти идва.

-  Опитвам се да разкажа историята на радиото и през гледната точка на хората от ДС, борили се срещу него като "вражеска радиодиостанция, радио на вражеската емиграция".

Оказа се, че има хора, готови да говорят. Изключително любопитни неща казват, разказват своята позиция и мотивация, защо и как, какво са извършвали.

Този сблъсък на различни позиции в крайна сметка се оказа за мен самата най-интересен.

- Целият фокус в България е изместен върху агентите. Като кажеш ДС - това си представяш. Нищо друго. Иска ми се да разширим самото мислене - какво е ДС? Част от цялата социалистическа система и социалистическото съществуване. Част от съревнованието, изпълняване на петилетни планове…

В моите разговори с тези хора стана ясно, че те много често е трябвало да изпълняват план при вербуването на агенти, затова понякога са записвали имена на познати, без те да са знаели. Има грешки в системата. ДС не е перфектна организация. От друга страна, ДС е била нещо много престижно за работа по времето на социализма, ние избягваме този момент - ДС  е била огромна съблазън, привилегиите, да пътуваш в чужбина, да правиш много неща. Цялата ни култура, литература, кино е произвеждала, възпитавала ни е, без да си даваме сметка за това. Излъчвала е такива послания. Било е и патриотично да си в тази система. Ако прочетем отново Андрей Гуляшки или Богомил Райнов, това става ясно.

В моите разговори един от бившите преподаватели в Симеоново ми припомни колко престижно е било да учиш там, отивали са отличници от цялата страна. И на мен ми се иска да се върнем и да видим ДС като част от тази всеобща култура на ентусиазъм, на изграждане на ентусиазирано общество, в което има огромни скрити привилегии.

Голямата трудност да разберем ДС и да я свържем с живота си е, защото тя през цялото време е била скрита. Аз имам проблем да разбера - като съм живяла в Монтана имало ли е ДС, или тя започва да съществува от момента, в който я виждам в София. Отстрани тази дилема звучи сигурно глупаво, но в реалните ми спомени е точно така.

- В моето семейство - не. Моят личен интерес тръгна покрай радио "Свободна Европа" и колегите, които се оказаха свързани с ДС, основно Георги Коритаров. Провела съм безброй разговори с него за това.

Покрай него се замислих за моята си биография -  че никога не съм взимала на сериозно тази тема за агентите и тогава започнах да чета и да се ровя в архивите. Очакването, че от архива всичко ще се научи, не е вярно. Аз се обърках и си го признавам. И се замислих, че ние не знаем мотивацията на хората, писали доноси или каквото и да било. Ти четеш тези документи, но ти липсва мотивацията. Кой го е писал, кой го е оставил, защо... Много е непрозрачно. Има едно сборище от неща - сред тях има написани гадно, подло, има воайорски наблюдения за любовния живот на хората.

Тогава се запитах аз какво правя с тези документи, каква е моята отговорност и в един момент дори спрях, реших, че няма да се занимавам с тях. Аз няма да  разпространявам това "знание" нататък. Беше един много дълъг процес на мое лично учудване колко противоречиви чувства се пораждат от тези досиета. В делото "Латерна" за радио "Свободна Европа" има всякакви документи - от сведения, доноси до литературни съчинения за капиталистическия начин на живот в Мюнхен и намеренията да се вкарат агенти в радиото, да се започнат кампании по дискредитиране.

Видях, че за мен е по-интересно да се опитам да се срещам с повече хора и от тези разговори, живи, да разсъждавам за миналото.

- По-позитивен - не, но по-различен. Мен ме интересува да разбера. Много е лесно да осъдим. Ние сме го правили много пъти. Румен Петров, един от хората зад проекта "Аз живях социализма", беше казал една хубава реплика – че проблемът, след като осъдиш социализма, е как самият ти да продължиш да живееш не като осъден от собствената си присъда над системата. На нас постоянно ни липсва вторият процес, следващият - да разбираме какво се е случило, и за мен това е много съществено.

През миналата година правихме с Весела Ножарова  малки групови срещи, за да се опитаме да видим как говорим по темата ДС. Защото има едно мълчание, едно стъписване. И моята голяма положителна изненада беше, че този разговор се случва. В малки групи от хора, до 12 души. Хората са любопитни. Чуват се, говорят. Големият проблем е, че колкото повече разговорът се задълбочава, толкова повече става и по-домашен. Един човек беше разбрал преди седмица, че брат му е работил в ДС, друг се беше сетил за свой съученик и тогава цялата картина става по-различна, има едно стъписване - как да говориш за това и дали въобще да говориш. И много хора не искат да си развалят приятелствата. 

Беше интересно в една малка група хора от 8 човека например, един 60-годишен мъж каза: "Досега съм говорил по тази тема с двама най-близки приятели, а сега със 7 непознати."  И това е пробив.

Трябва такъв пробив - малко да излезем от зоната на комфорт, в която си говорим само със себеподобни. Ние си говорим само с хората, които мислят като нас, но не отиваме в някакъв кръг, в който да чуеш и друга гледна точка. Чуй я и виж какво се случва с теб самия.

Естествената трудност в този процес е, че в България има толкова сурови неразградени структури, които продължават да са около нас, невидимата власт на това минало. И така сякаш не можем да се свържем с по-малки парчета от тази история, които са на ниво моето семейство, моят квартал, моят град. Но трябва да започнем отнякъде и именно от това, което е обозримо – моето семейство, род, улица, квартал.

Много често си казваме, че сме на опашката в това разбиране за системата и службите, обичаме да се осъждаме, че нищо не сме направили, но този процес е сложен. Ще дам пример с Нюрнберг. Тази година бях там. Интересен град е и защото е бил един от любимите градове на Хитлер, където са се провеждали редовните конгреси-фестивали на партията, за които прииждали хора от цялата страна. Огромни монументални площи започва Хитлер да строи там, които не довършва и след края на войната остава големият проблем - какво да се прави с тези площи. Дълго време историята на националсоциализма и това, което се е случило в Нюрнберг, отсъства от историята, от разказите за града. Чак до 80-те години, когато група студенти започва да  включва именно това минало в туристическите турове като специални обиколки. Самият документационен център на националсоциализма датира едва от началото на 2000 г. Давам този пример заради факта, че интересът към тази част от историята е бил роден от студентите, от тяхно желание, от независима страст. Чак 20 години по-късно се намесва държавата.

Оплакването в България е, че държавата не прави нещо. Няма как държавата да го направи, дори е по-добре ,че тази държава няма музей на социализма и на ДС. Би било ирония да има в момента.

Миналото винаги е продукт на настоящето. Ако днес у нас има поколения, които искат да го разберат, ще направят нещо. Фактът, че не се е случило - не е имало такава възможност, не е имало такава страст.

На мен вероятно ми е лесно, защото нямам хора в моето семейство, които са били ярки поддръжници на системата или жертви като Петър Манолов. В независима позиция съм, макар че обвинявам и моите родители, че са си затваряли очите за много неща.

Големият проблем и сложност, когато се говори за ДС, е, че това е скрита история. Да извадиш тази скрита система на светло и да я съпоставиш с реалния живот, който си живял, да направиш тези връзки, че и двете неща са се случвали едновременно. Хич не е лесно.

Мисля си понякога, че темата, която би привлякла най-силно интереса на младите хора, е УБО.

- Защото УБО  - това митично управление за безопасност и охрана, e разполагало със свои ресурси – превърнало се е било в предприятие, което готви, шие пердета, глади, прави ремонти.  Една паралелна индустрия само за определени хора от Политбюро, ЦК.

Имаше една много готина история в "Аз живях социализма" от Васил Георгиев, за това как като дете е смятал, че храната е един микробус, който всеки ден доставял порции сготвена храна у тях. По-късно е разбрал от съученик, че те си я купуват от магазина.

Когато мислехме за концепцията за музей, ни хрумна, че една такава интерактивна карта на София и на местата на някогашната власт, хотелите на УБО, биофермите, произвеждали специални храни, би било нещо много любопитно. В София наистина е имало един паралелен град. Можем да видим как се е трансформирал градският тоталитарен пласт и къде е днес. Това също е начин на връзка с историята, да знаеш кой е вървял по паветата, по които ходим днес.

-  Може да се окаже, че това е единственото модерно нещо във време на разпад. Във време, в което са ни необходими нови обяснения и връзки между събитията, откъде да ги вземем?

Знаем, че ДС и комунистическата партия са унищожили много неща в началото на прехода и са ни оставили огризки. Интересно е, че тези огризки също говорят - ето, от 1000 неизследвани филма от архива на ДС 30 са достъпни, а 3 от тях ни казват много.

- През лятото  пътувах до Исландия, разговарях с кмета Йон Гнар, той много ме разпитва за България, за протестите и в този разговор той каза нещо, върху което много се замислих: "Младите хора трябва да влязат в политиката. Влизайте в политиката, времето на НПО изтече…"

И се замислих - как във всичките ми приятели виждам тази резистентност - ако влезеш в политиката, сякаш изведнъж престъпваш някакъв праг, нещо друго се случва...

- Да, че ще те погълне. Той ми разказваше, че и при тях това се е случило. Помията се е изливала върху тях с обиди, но те продължават да отстояват принципа на ненасилствената комуникация и никога да не отговарят в този стил.

Страхът ни сега е няма ли да изтече тази енергия, без да се случи нещо, и си мисля за това политическо представителство - колко хора биха се окуражили да направят наистина тази стъпка с ясното съзнание, че е тресавище и т.н. но да се държат здраво именно в своята си философия, да не позволят другото да ги смели. Това се случва много трудно.

Може би защото тук има много партии, които са се родили, но свързани със стари структури или неясни по своя произход - и недоверието вече е толкова голямо, че една нова партия няма как да не се изправи срещу тази стена от цинизъм, това е големият проблем.

- Сега е друго време. Много ми се иска да не забравяме това, че имаме силата.

От друга страна, се замислих... Дали е толкова отчетлива границата между добрите и лошите? Имам приятели на мои приятели - работят в медиите на Пеевски. Една част от семейството ходеше да протестира, а друга не – от страх от уволнение и защото парите са им важни. Може би, ако критично погледнем собствените си избори в момента, можем да разберем и изборите в миналото на много хора, работили за мафията. Миналото няма как да бъде разбрано, ако ние в настоящето не виждаме какви избори правим. Непрозрачните избори са тук и в момента. И това е отговорност на всеки от нас. Думата НПО у нас е почти синоним на мафия, на непрозрачност. Защо се получи така? Въпросът за добрите и лошите далеч не е от най-лесните.

Няма как нашето минало да бъде разбрано ей така, извън конкретните ни избори и конкретната ни ситуация.

Протестът се случва в среда, в която има огромна социална нечувствителност. И неговият успех зависи от разширяване към провинцията, въвличането й във всичко, което ни се струва важно да бъде споделено с повече хора.  

Струва ми се, че  протестиращата общност трябва да разшири хоризонта си и да се опита да е в малките населени места.

- Да. Тази мрежа стана видима. Това, което се случи, е страхотно и тази енергия може да продължи в много посоки, не само политически.

Трябва да се осмелиш да правиш рискови неща, точно поради усещането и запомняйки усещането за свобода, което имаше на протестите.

- Казвала съм го и друг път  - за мен големият проблем на прехода е културното гетоизиране - това затваряне на всеки в неговия културен кръг - правиш си проекта и го споделяш с твоя приятелски кръг, с твоите себеподобни. Да се осмелиш да излезеш от това, да работиш за каузи, да разширяваш мрежата на човешки връзки – това смесване на култури се случи на протестите и ако това продължи, а не гетоизирането – има шанс.

Това е успех. В този смисъл протестите се надявам да родят именно този нов осмеляващ се човек, който живее свободата си, но преди всичко я споделя с други.