- Има нещо отвъд летните протести не само в окупацията. Самите летни протести са отвъд себе си.

Една от тезите на делегитимиране на летните протести беше тезата за противопоставянето им на зимните - че през февруари хората се борили за насъщния, за справяне със сметките. Говореше се, че били бунтове на декласираните или поне на тези, които са в риск от социална декласация. Докато летните били с политически искания. Това е фалшива теза. Тя не можа да се защити в публичното пространство, въпреки че журналистите изкараха на преден план и прехода на лицата от единия протест към другия.

Тези два протеста бяха категорично свързани един с друг и студентската окупация е развитие на централния сюжет на критика, ропот, активно неподчинение - има разпадната връзка между обществото и една много съществена негова част – политиката, частта, в която то изговаря какво е и накъде върви. Това се констатира от февруари досега с различен репертоар от средства, с различна острота на поставянето на въпроса.

Изговарят го и студентите, това е едно от многото неща, които казват. Не казват просто "искаме морал", а казват с остър език "има разпадната връзка между общество и политика".

- Тук могат да се кажат много неща, които да разводнят централната теза. А тя започва и свършва в университета. Противопоставянето на влизането на протестите в университета и поставянето на политически искания вътре в него вървеше през "измерването" на права - гражданското право на протест и правото на обучение, както го наричаха контрапротестиращи, студенти, псевдостуденти и други. Критиката беше, че правото на образование е по-важното право, все пак през него се дефинира университетът.

Но онези, които казват, че правото им на образование е засегнато от правото на протест, третират правото на образование като "килерно благо" - такова, от което можеш да не се възползваш. Да си го държиш на склад. Имал си това право пет години, излизаш от университета и кого възнаграждава обществото след това? Дали онзи, който не си е държал правото на образование в килера, а активно го е ползвал, или онзи, който си го е държал в килера, докато прави нещо друго?

Обществото категорично възнаграждава онзи, който въобще не е ползвал благото на образованието, дефинирано като право, а го е държал на склад, докато прави друго, например да създава социален капитал - връзки, лоялности и т.н. Тъкмо университетът е мястото да се каже: "Стига толкова. Искаме активните ползватели на правото на образование, а не онези, които го оставят да мухлясва и да се разваля в килера, докато правят други неща, да се възнаграждават по-високо." Какво неуниверситетско има в това искане, аз не проумявам.

- Бих попитала тези студенти какво предлагат за образованието. Това, което виждам като човек, който влиза в ректората и на мястото, където преподавам – Философския факултет, е удивително активен учебен процес. Мечтала съм си за такова нещо през годините. Ангажирани хора искат с помощта на дебели книги и посукани теории да рефлектират собствения си биографичен опит. Хора, които си дават сметка, че историята ги застигна, и искат да използват ресурса на образованието си, за да обяснят какво се случва.

Т.е., в окупирания университет тече истински образователен процес, въпреки че той, разбира се, не предизвиква голям медиен интерес.

Исканията на студентите са свързани със самите предпоставки на образованието. С идеята, че трябва да се възстанови връзката между образование и социално признание. Тази връзка е скъсана. Как да не е свързано това с образованието? Свързано е с публичния му престиж, със социалното възнаграждение, което обществото въздава на образования човек. Без тази рамка няма как да искаме добро образование.

Изобщо тази връзка между общество и политика има много разновидности. Студентите я виждат от своята перспектива вътре в университета. Летните протести с настойчивия си въпрос "Кой?" я виждаха от по-друга перспектива - на хората, които работят, вярват, че живеят в едно меритократично общество, в което социалното признание има общо с вложеното усилие. Фигурата на Делян Пеевски се оказа изключително подходяща да символизира, че обществото не е меритократично, признанието не е свързано с вложеното усилие и точка. Затова и питат "Кой?", питат партийно-политическата прослойка дали стои зад този факт - че социалното признание е съвършено немеритократично, или не. Нека който стои да застане от едната страна, а който не стои - от другата. И очевидно всички са от едната страна, това се вижда с просто око.

А питането за исканията е част от общата тактика на делегитимация на всяко искане, като се каже, че то е частно. Следва броене на главите - колко души го казват, платени са, луди са, малко са. Това твърдение не е вярно.

Стратегиите на делегитимация, на заглушаване на гласовете, е да се каже "Вие не знаете какво искате". Веднъж завинаги трябва да се каже: гражданите не са технолози на властта, не са технолози на управлението. Гражданите повдигат искания, а партийно-политическите субекти се състезават за гласовете на гражданите, като им кажат как точно техните граждански искания могат да станат факт. Все едно да извикам водопроводчик, защото имам теч вкъщи, и той да ме попита "Какво предлагаш да направим?". Предлагам да сменим водопроводчика. Но това е възможно в частния живот. Ако искаме да съхраним разделението между публично и частно, не можем непрекъснато да викаме нови водопроводчици.

- Има една важна прилика и с 1968 г., и с 1997 г. И в двата периода "студент" беше тотална социална роля. Такава идентификация, която подчинява всички останали роли - тези на баща, на служител във фирмата, на неудачника в ловната дружинка. Ролята на студента обема идентичността, обединява всичките й елементи.

Тази роля обаче се разпада не просто в България, а и в целия демократичен свят в резултат на процеси, които грубо наричаме неолиберализация и дерегулация. Студентът започва, да речем, да ходи на работа, а студентстването става просто един от фрагментите на социалната му идентичност - като работещ в call център, участник в клуб по интереси, пътешественик и т.н.

Това, което виждаме сега и което напомня и на 1968 г., и на 1997 г., е отново тотализацията на тази идентичност, подчиняването на ролите на едно доминиращо начало. Когато "студент" е тотална социална роля, това означава, че не си просто вкопан в технологията на образователния процес, а имаш рефлексия върху връзката между тази технология и определени процеси, които наричаме в широк смисъл политически (а не партийно-политически). Даваш си сметка за политическия характер на всичко. Тотализацията на социалната роля предполага именно това - връзката между частността на това, което се случва, и общия хоризонт на съвместния живот.

Разликите също са съществени. Дори доста по-съществени. 1968 г. - това са опити за хвърляне на мост между големи социални групи, в Европа се прави връзката между студентство и работничество. Сега, поради това, че големите социални групи са разпаднати отново поради тази либерализация на социалния живот, която не е непременно нещо лошо, няма обособени социални групи.

Макар че би било интересно да видим може ли да възникне връзка между студентския протест и лекарските протести. Съсловни протести, но отново питащи за връзката между цялото общество и една негова съставна част.

Разликата с 1997 г. минава по линия на търсенето на политическо представителство. И много от поддръжниците по душа на студентските протести, но невярващи в техния успех, казват "Добре де, ние навремето знаехме какво правим. А на тези сега на тези къде им е СДС-то?". Няма им го и те не се уморяват да повтарят, и това ги свързва с левия протест: "Ние натискаме съществуващите политически субекти да дадат гаранция, че повече така няма да правят. Не искаме поредната месианистична надежда".

- Не беше толкова неочаквано. На първо четене то сякаш не казваше кой знае колко - подкрепяме мотивите, но потърсете други форми. На второ четене обаче, когато се сравни с изказванията на ректорски ръководства на други висши училища, академичният съвет на СУ стои доста добре. Значението на това решение се промени в новия контекст. Той трябваше да вземе някакво решение и в края на краищата първата му тежка и важна част казва: този орган на университета, втори по значимост след Общото събрание, подкрепя основателността на мотивите и исканията. Каза ли го? Каза го. Друг каза ли го? Не.

Така че в този променен контекст се оказа, че първата ни диагноза е била прибързана. Академичният съвет зае позиция, въпреки че тя не беше радикална.

- Да, той излезе с институционална подкрепа. Общото му събрание прие декларация в подкрепа на студентите.

- Преподавателите са свободни да решат какво правят. Има група, няма да броим колко души са в нея, която подкрепя студентите и формите на протест.

Аз съм сред преподавателите, които подкрепят окупацията, като мотивите ми са съвсем необвързани със страст. Моята страст е да се върне връзката между социално признание и образователно постижение.

Симпатизирам на едно голямо искане, към което студентите подхождат с внимание - те не искат да се набъркват с хора, които са партийно обвързани. Внимават и са притеснени от това. Поискаха от нас, преподавателите, които ги подкрепят, когато излъчваме хора, които да държат връзка с тях, да гарантираме, че те са политически необвързани.

- Не знам защо. Доколкото могат, те се справят по-добре от нас с този контрол. И основните заслуги са си техни.

Аз симпатизирам на това искане, но си давам сметка, че лично аз имам голяма вина за ситуацията, в която се намират студентите днес и в която се намира обществото днес. Моето поколение беше високомерно. Ние казвахме: "Аз съм човек с професия, имам сериозна работа, как ще се занимавам с тези глупости, с тези неприятни хора, които редят партийни листи, камо ли пък да вляза в такава. Достойнството на моето занимание е много по-голямо от това. Който го влекат партиите, да се занимава". И това е наш грях спрямо едно следващо поколение. Не направихме нищо по отношение на партиите и на политическото представителство. Повечето от нас, като гилдия, като университетски хора. Напротив - отнасяхме се високомерно.

Сегашните млади не се отнасят високомерно, просто не искат да бъдат компрометирани. И много внимават, зорко следят, доколкото им позволяват знанията, да разграничават хората, които влизат при тях. И така възпроизвеждат нашата грешка. Не знам как това може да се промени. Знам, че ние сбъркахме и им оставихме лошо наследство.

Във всеки случай това изоставяне на партийно-политическото строителство дори без внимание от наша страна доведе до това, че политиката изчезна. Няма политика, има управление. А политиката е в сферата на вземане на решение и на поемане на отговорност, докато управлението не е такава сфера. То се води от логиката на целесъобразността, там няма решения, а констатации за нужди. Т.е., това е принципно пласт, в който ценностите се скриват, вихрят се сценарии, а не проекти за съвместния живот и в който не се поема отговорност. Там не си сбъркал ти, а изчислителната машина. Станала грешка в сметките. Не е изчислила правилно рисковете.

В този смисъл и февруарските, и летните протести искат да върнат политиката. Искат да кажат: Поемете отговорност, не казвайте, че машината не е сметнала добре! Те извършват един оздравителен процес и колко е напреднала тази фаза на разпад между общество и политика, при който политиката се превръща в чисто управление, се вижда по неспособността на партийно-политическите субекти да чуят това - не да му отговорят, камо ли нещо да направят.

Колкото до броенето – най-съществената група от преподавателите е на тези, които не са се изказали. Тъкмо затова няма да броим.

- Броенето е важен похват. Броим и казваме "истината е на страната на повечето". Въпросът е, че можем да направим това с известни надежди за успех само в ситуация, която е рутинна и добре премислена, обяснена. В ситуация, която очевидно не е рутинна, в която се иска нещо ново, няма как да решиш въпроса с броене.

По този повод искам да кажа нещо за референдумите, тъй като стана ясно, че при допитване в Медицинския университет 65% са се обявили срещу окупацията като форма на протест. Тук референдумите се правят с чисто инструментална задача. Ако някой иска да се запази техният смисъл, нека не ги компрометират. Най-малко искам да укорявам студентите от Медицинския университет, имахме много по-идиотски пример за делегитимация на референдумите на национално ниво с допитването за АЕЦ "Белене".

Когато се прави референдум, се прави внимателно проучване, което да формулира ясно въпроса, а след това се прави разяснителна кампания. Нищо такова не ми е известно да е протекло в Медицинския университет и нищо такова не протече на националния референдум. Референдумът е много хубава форма за взимане на решения в определен спектър и нека не я проваляме в зародиш.

- Студентските съвети по презумпция и по механизъм би трябвало да са представителство на студентската общност. В изборите обаче участват много малко студенти. Студентските съвети много не се вълнуват от това ниско участие и поне аз не знам, без да имам цялостен поглед, те да са положили усилия да увеличат "електоралната си база". В тази ситуация те са по-скоро инструмент на ректорските ръководства. Ясно можем да проследим това. Студентските съвети излязоха с твърдението, че окупаторите нямали образователни искания, което, отново твърдя, е категорично невярно. И е позор за студент да не си дава сметка за това и да съучаства в тази неистина.

На въпрос на журналисти, дали, ако студентите издигнат образователни искания, съветите ще разговарят с тях, отговорът беше: "Ще видим". Какво искат съветите, не са казали.

Това, което протестиращите студенти призовават всички, е не да ги подкрепят, а колкото се може повече техни колеги да кажат какво искат. В отговор на това съветите заемат позиция по искането на протестиращите студенти, отказвайки да кажат те какво искат. Така ми изглежда на мен.

Тук има един голям риск, който вероятно политиците не си дават сметка, че поемат - когато партийно-политическите елити отказаха да чуят искането на протестиращите, те започнаха да потискат гласовете на протеста. Не чрез открита репресия, разбира се, но чрез организация на контрапротести.

Това от моя гледна точка е голяма опасност. Това е тактика на заглушаване на гласове. А как да имаш демокрация, когато имаш заглушаване на гласове? Привнасяш шум, заглушаваш гласа, вместо да го чуеш. Кажи "Не, няма да направя това, което искате", или пък "Да, ще помисля". Онези, които в настоящия момент не казват какво искат, а се организират като контрапротестиращи, в момента извършват тази роля на заглушител.

Убеждават ни, че това е демократично, защото спонтанно групи граждани имали искания - едни едно, други друго. А всъщност всички искат едно. Когато започнат да говорят свободно, а не с предварително подготвени лозунги, и протестиращи, и контрапротестиращи искат справедливо общество. Там дефинициите са едни и същи - не на монополите, не на задкулисието. Не на непрозрачните начини, по които обществото възнаграждава своите членове - не според участието им в социалната солидарност или постиженията им в техните области, а според неизвестно какво.

Това заглушаване на гласовете чрез организирани форми на контрапротест се опитва да скрие този факт. Така че ако седнем да броим, ще трябва да броим и контрапротестите. И тогава тези хора не са малко.

Освен това контрапротестиращите бяха поставени в отвратителна позиция - как е възможно да подложиш хора, които те подкрепят, на унижението да обикалят след Мишо Шамара в търсене на новия водач, чист и неопетнен? И след Йоло Денев? Как може да поставяш едни човешки същества, които отгоре на това твърдят, че те подкрепят, в такава ситуация? Тези очукани хора, които се опитват да се преборят с тежкия си живот, да търпят подигравки и да циркулират във филмчета из YouTube.