Ивайло Динев, "Ранобудните студенти": С окупацията създаваме обратното на задкулисието
В началото на октомври, читател на "Дневник" ни писа по повод публикуваната реч на ректора на СУ "Св. Климент Охридски", че в Историческия факултет е имало вдъхновяващо обръщение към студентите от техен вече завършил като бакалавър колега. Намерихме го лесно (през "Фейсбук") и с негово позволение публикувахме речта му, която много харесахме. Тогава си отбелязахме името му, за да разкажем за него в серията портрети на интересни хора, за които пишем по Коледа.
Две седмици по-късно чухме същото име сред тези на тримата студенти, издигнали в залата на Народното събрание по време на заседание плакат към депутатите "Не ви ли е срам". Не беше съвпадение. После във "Фейсбук" се появи групата "Ранобудните студенти", а на 23 октомври те окупираха зала 272 в Софийския университет.
Събитията след това са известни, а Ивайло Динев стана интересен и за органите на реда, които го разпознават като "командира" на акциите. Други, както сам разказва, го наричали "началника", основния организатор и т.н. Динев всъщност е в ядрото на "Ранобудните студенти", сред тези, които два месеца по-късно продължават да са двигателят на случващото се в СУ и студентските протести.
Искахме да направим интервю с него отдавна. Отлагахме го няколко пъти покрай събития, само през последния месец три пъти сменяхме времето на разговора, а с това се променяха и основните теми. Накрая много въпроси по детайлите, решенията за промяната на окупацията, острите различия между някои от студентите и отстъпление ли е отварянето на Ректората, за групите на идеолозите и на гарваните оставихме за друг път или за историята. И въпреки че е свързано с моментните събития, интервюто може да се чете и като портрет, и като обобщение, и като прогноза какво предстои.
Как преценявате ситуацията към този момент?
- Намираме се в Средновековието, защото много от митовете, които сме имали досега, бяха развенчани. Като например че като ни бие полиция, хората ще излязат. Митът, че като протестираме навън, хората ще кажат: "Браво, така трябва." Митът, че като пуснем учебния процес, на никого няма да пречим. Тези митове се разрушиха, не заради нас, а заради другите хора.
На 5 декември протестирахме цял ден, имаше арестувани студенти, а вечерта бяхме пак същите. Тук (бел. ред. - намираме се в аулата), въпреки че сме пуснали учебния процес и позволяваме да има промоции, контролният съвет на университета излезе с решение: "Окупацията е незаконна, трябва да се предприемат мерки." Идентични пълнокръвни противоречия. Но така е, когато времената са тежки. Помпозно се кондензира животът с бърборене и не успяваме да гледаме случващото се по-безпрепятствено.
Дори като протестираме по-радикално, хората не разбират и казват: "Ами то не е като в Украйна, не става, вземете багери, подпалете парламента." И всеки стои отстрани, напътства и чака студентите да се жертват. Аман.
Как се излиза от Средновековието, какво следва оттук нататък?
- От Средновековието ще се излезе с Просвещение. Винаги така се е случвало, историята помни. Работим по организирането на обществен дебат. Вече съобщихме формата: дебатът ще бъде в три етапа – в първи етап конференция, във втори етап десет кръгли маси по ресори и в трети етап голяма кръгла маса. В първите два етапа участват по 8 студенти на ресори и по 4-ма общественици и 4-ма специалисти. В третия етап участват всички участващи студенти. Ще се проведат през януари. Сега идват празниците - хората обичат да се хранят, да се молят. Казах – тежко време е, има поговорка, че тогава хората преяждат. Като преди изкупление. Едва ли ще видим в края на тази година нещо по-голямо.
Оптимист съм за след 15 години. Работя по процеса. Нрави ми се да мисля за далечното бъдеще. Щастлив съм. Това ме кара да преживявам с отмерена последователност, спокойно здраве и любов.
Как си обяснявате, че на протеста излизат малко хора? Защо не ви подкрепят?
- Това се случва поради няколко причини. Има отчаяние в някои хора, в други има прехвърляне на отговорност - видели са някаква организирана група и айде те всичко да направят. Има и хора, които вечер си белят салам, пият ракия и гледат телевизия. Те спадат към към "обществото-чекия". Онова, което се задоволява от чуждия свят. Борят се студентите. Той отговаря: "Браво! Само така." И си остава вкъщи. Разделен с реалния свят. А на нас ни трябва физическа подкрепа. Не подкрепа само от телевизора.
Затова работа ни през януари ще бъде да приповдигнем хората. Ще трябва да насочим вниманието и посланието към темите, които засягат повече изстрадалия, бедния човек. Никога няма да го обвиня него. Защото ще трябва да обвиня себе си. Ще се опитам да го разбера. За всичко има причини. И за киселото изражение, и сериозните застраховки.
На 5 декември в аулата имаше много разочарование - имаше и сълзи, и мълчание. Страдах не за личен крах, страдах заради общата болка. На 14 декември беше същото.
На 5 декември акцията ви беше за пръв път по-радикална - какво целяхте с това?
- Като протестираш толкова дълго време мирно, няма как да не се стигне до отпушване на напрежението. Не беше толкова опасно - мятахме яйца, домати и домашна потреба димки. Някои пък прегръщаха полицаи. Очаквали сме да бъдем разбрани от хората и защото е назрял моментът за по-радикални действия. Има ги това, че хората не дойдоха вечерта, защото им беше студено. Има биологични лимити. Човек преценява спрямо приоритетите си какво да направи. Коремът не му стърже като цигулка, няма смисъл да излиза на студа, а ще яде и ще пие. Ще консумира френетичния успех от труда си.
Няма революционна обстановка, защото казусът е много по-трудно разбираем. В Украйна е лесно - трябва да избереш или едното, или другото. Тук казусът е по-сериозен. Първо хората, трябва да научат, че има задкулисие, че политиците изпълняват поръчките на задкулисието, и чак тогава тези хора да разберат, че борбата е между нас – гражданите, и задкулисието, което управлява държавата. Това още не е осъзнато и затова се скандират безумни лозунги като "Червени боклуци". Лозунг извън времето. Лозунг срещу невидими чудовища, срещу призраци. Ние искаме да наклоним везните към истината. "Мафията вън." Може би сме като Малкия принц. Заслепени от слънце и идеализъм. Изпълнени с очакване и въпроси. Усмихваме се, докато ни ритат.
Много хора обаче не идват на протестите и заради тезата, че следващото правителство няма да е по-добро, и заради липсата на политическа алтернатива. Как да се излезе от тази ситуация?
- Това е много трудно. Човек по принцип е консервативен и не иска да се променя. Това, което притежава, му е по-ценно от неизвестното, което може да получи, губейки старото, което е имал. И в момент като този ние не му предлагаме нещо ново, което да поеме мястото на това, което ще бъде загубено. Чувството за нестабилност, което се усеща сега, придава по-голямо вътрешно спокойствие на човека, отколкото чувството, което може да дойде след падането на това правителството, и неизвестността какво идва след него. Няма единен отговор.
И ние сме виновни, но времето го предизвиква. Има криза на демокрацията. Хората, които се занимават с политика, са хора, които нямат място в нея. Те са дилетанти и авантюристи. Комарджии на морал. Товар за всеки народ. Трудно е да се посочи алтернатива измежду тях. Мъчно е. Дълго време ще трябва да се борим с тази патология. Споменах за 15 години. Но все пак с това не се губи смисълът от съществуването на по-неконсервативни тела в обществото, които да назоват проблемите, дори и да загубят всичко, без да е ясно какво ще спечелят, да казват това, което мислят. Има недостиг на групи, които да действат самостоятелно. А тези групи са нужни в миговете, когато се изпада в национална трагедия. Те извеждат напред, те извайват бъдещето с крехките си, отмерени крачки.
Важно е да се назоват проблемите, защото има и недостиг на качествен дебат в обществото. От години мамути и гурута повтарят едни и същи схизми. Създала се е борба между реалностите. Истина и контраистина. Но аз наричам това време и второ кърджалийско време, защото съществуваме под пълна загуба на ценности, в едно властване в безвластие, хайки разбойници правят каквото си искат, плячкосват. Не спазват законите. В първото кърджалийско време накрая се обединяват хора от всички етноси около общия враг. Строят стени, крепости, капани. Сега страхът е скрит, атомизиран, някъде под мокета.
Иначе липсва ни сърцевина. Липсва ни тоналност. А хората по презумпция имат нужда и все някога ще се обединят, ще изградят солидарност около себе си, ще се пазят. В природата ни е. Тук, в окупацията, ние изградихме една крепост, която ни пази. Тя е територия, завзета от обикновения човек. Тя може да бъде пример. Ако шефът ви не плаща заплати, окупирайте офиса. Ако директорката ограничава свободата в часовете, окупирайте училището. Окупацията значи преобръщане на йерархията в определено пространство. Робът става свободен. Работникът става шеф. Студентът става ръководител. Опитайте.
Като се видяхме на площада на 5 декември, ти каза, че си вдъхновен от вътрешния свят и отвратен от външния. Окупацията не може ли да доведе до капсулация и да има много голяма разлика между вътрешен и външен свят?
- Този вътрешен свят ни дава вече два месеца смисъл и слънце да преживяваме заедно вдъхновяващо в набъбнала, пълнокръвна красота. Потопени сме в пътя и светлината в края на тунела. Създали сме революционна обстановка. Дишаме заедно, плачем заедно. Солидарни сме с изградени човешки отношения помежду си. Има нужда светът да изнесем атмосферата, която съществува в университета.
Не бива да се разочароваме, че още не е обладало улиците. И тези хора днес, които излизат, знаем, че не са много. Защото нямат дълбоко, вътрешна осъзната причина, а когато все някога излязат заради сметки, заради празния корем, няма да се случат качествените промени. Изнервените ще бъдат употребени от подлите. Преди да се случи, бива всеки човек да осъзнае проблемите и да намери собствено решение. Тук става въпрос за една висша отговорност. Да речем, отговорност пред книгата на битието. Да напишеш собствено съдържание вместо бележки под линия. Да извлечеш от себе си най-доброто, на което си способен, за да си отидеш спокойно в края на пътя. Да си отидеш спокойно пред очите на децата си.
А няма ли необходимост от лидер - водач, който да изведе хората, когато осъзнаят казуса. Ти лидер ли си?
- У нас има грешна представа за лидерството. Често се бърка понятието с шефството. Началникът нарежда, отстоява себе си и не търпи на другост. Много често в Ректората идват хора, които питат къде е началникът Динев. Това е ужасно. Лидерът обаче не е нито началник, нито диктатор. Лидерът е човек, който изнамира точните думи, за да сплоти иначе обърканото множество от лични мнения. Лидерът цели да сплотява, да тонизира обстановката, да кръжи между всички. Да намира силното у хората и да го развива. Това съм се опитвал да бъда, чувам, че добре се справям. Поел веднъж тази роля, се поемат отговорностите. Защото аз нямам право на налагане на мнение, а на стена пред себе си, на търсене на консенсус, на търпение. На това се учат много студенти днес покрай окупацията.
Този терен на гражданство е най-сериозният урок, който някога ще имат в университета. Наясно са и мисля, че страдат, когато сгрешат, и мисля, че събират погледите си, когато успяват.
Би ли влязъл в политиката - въпрос, за който всички се чудят?
- С окупацията дадохме начало на създаването на нещо уникално – паралелната власт. Тази, която би следвало да съществува вместо задкулисието. Власт на народа зад официалната власт. Това е радикален политически акт. Надпартиен. Социален акт. Дали бих направил нещо по-малко, като например да бъда част от някаква партия!? Въпрос, изпълнен с неизвестни. Може би не му е дошло времето. Ако чуя очаквания, ще намеря консенсус между тях и себе си.
За себе си знам: преподава ми се, занимава ми се с наука, пишат ми се стихове и разкази. Преди време си бях казал, че ако тези 200 души, които постоянно гравитират около окупацията, влязат, не в парламента, а в училище, ще изградят много по-голяма промяна за България. Мисля си по този въпрос често. Признавам, че ме терзае. Все още смятам, че съм прав. Очаквам възражения.
Какво още трябва да научите?
- На сърце ми идват други мисли. Въпросът с умирането е фундаментален. Отговорът се явява граница с изход. Осъзнаем ли ясното разграничение между начало и край, ще се научим да живеем. Учим се винаги в самота, учим се от катарзиси и лични апокалипсиси. Научим ли се да умираме, да страдаме, научаваме се да живеем. Тогава се опознаваме. Оттам насетне следва достоен, спокоен живот, който ни кара да бъдем верни на себе си, без да оставаме наивни. Така осъзнаваме относителността на съжденията. Всичко човешко се оказва конструирано. Всичко конструирано – временно.
Ще дойде вятър и ще потъне изграденото. Някой ще го опише, друг ще го изгори. Третият няма да знае. Красиво е и същевременно тъжно. Окупацията беше дело на хора, осъзнали крехкото съществуване в битието, яростно навлезли във времето, което изискваше действия. Те изтриха пред себе си всякакъв срам. Отсега нататък нито един от тях да не направи нещо по-голямо, той ще умре достоен. Няма да разказва на децата си за казарми, паради и манифестации. Ще разказва за онова време, когато излезе сам, с група приятели, срещу цялата система, всички партии и мафията. Ще бъде горд. Ще бъде.
Разказвам го това, защото секунди преди да окупираме зала 272, ме беше страх, осъзнавайки го, се сетих за нещо по-висше, за смъртта и за битието. Онази смърт, която бях виждал. Тя мирише на нещо лично. Мисълта за нея ми даде сила. Окупацията беше въпрос на "Сега или никога".