- Важен въпрос. Ако искаме да разберем процесите от края на 80-те години на миналия век и преди всичко от есента на 1989 г., трябва да включим различни гледни точки към събитията. Разбира се, значение имат политическите условия, влиянието на съветската "гласност и перестройка", отварянето на унгарската граница, икономическите проблеми, бежанските вълни…

Но смятам, че задължително трябва да се обърне внимание на събитията в ГДР и особено на оформилите се по това време малки групи от хора, които не желаеха повече да живеят при тези обществено-политически условия и си казваха: "Не може всички да си тръгнем, трябва нещо да направим." Досега основният акцент винаги бе върху случилото се в Берлин, Лайпциг, може би и Йена, но това не е достатъчно, за да се обясни защо през октомври 1989 г. изведнъж толкова много хора излязоха на улицата. Затова в моето изследване съвсем съзнателно си бях поставила задачата да представя какво се е случвало в регионите чрез конкретния пример на нашата опозиционна група във Форст.

Когато през 2003 г. отбелязахме 50-ата годишнина от народното въстание срещу комунистическия режим от 17 юни 1953 г., за първи път бе оповестено, че демонстрации тогава е имало не само в Берлин и още няколко града, а в над 700 населени места. Това за мен беше изходната точка да разкажа, че и през 1989 г. беше същото. Навсякъде имаше обособени малки групи, които се занимаваха основно с местните проблеми, но също така често и с глобални въпроси като човешките права, справедливостта, околната среда. Тези групи в много от случаите получаваха солидна подкрепа от Църквата. Дейността им се изразяваше в най-разнообразни акции и инициативи в рамките на отделните енории, като те постепенно влизаха в контакт помежду си и създаваха своя мрежа. Като се сетя за нашата група, ние си организирахме акции и така привличахме вниманието на хора, които бяха критично настроени, но все още не смееха публично да се проявяват.

Издавахме и малко нелегално списание, в което представяхме и дискутирахме проблемите, които в официалната преса не намираха своето място. Това ни даде предимството през 1989 г. от една страна да сме вече подготвени с идеи и предложения за промени, а от друга – да имаме зад гърба си солиден брой последователи, които подкрепяха позициите ни. В крайна сметка създаването на гражданските движение и новите партии мина именно по пътя на доверието към местните лидери и активисти. В едни населени места обществеността се обединяваше около движението "Демократично пробуждане", като например в нашия град, другаде по-активни бяха от "Нов форум", от "Демокрация днес" или от Социалдемократическата партия. Това бяха четирите основни организации.

- Функциите на Църквата са разнообразни. Действително много християни и представители на Църквата участваха в опозиционните групи, защото смятаха, че трябва нещо да се направи именно изхождайки от християнската си ценностна система. От друга страна, доста хора, които не бяха вярващи, попаднаха в Църквата точно защото тя предоставяше онова защитено пространство, онова убежище, в което може да се говори открито.

Църквата беше единствената независима и демократично организирана институция в ГДР и това позволяваше свободна обмяна на мнения и дискусии. Само като си спомня колко много време прекарвахме в разговори – просто се чудя кога сме работили… И така, имаше енории, които отвориха вратите си за дисидентите, но имаше и такива, които се поддадоха на натиска на Щази и Германската единна социалистическа партия, опитващи се в края на 80-те години да обуздаят бунтовническите настроения в Църквата чрез нейни деятели.

- Не, и това беше безумното – не бяха вербувани от Щази, сред тях имаше дори и критично настроени хора, които обаче същевременно се чувстваха отговорни да съхранят свободата на действие на Църквата, а може би и в някакъв смисъл бяха поласкани, че държавното ръководство им обръща внимание, или просто не споделяха политическите ни позиции. Така че беше различно.

Нашата група специално получи много голяма подкрепа от местната църковна общност и от нейната управа, чиито представители поеха сериозни рискове и проявиха граждански кураж. Разбира се, имаше и изключения сред енориашите – най-често по-възрастните хора, от поколението на родителите ни, които бяха преживели сталинистката ера и много повече се страхуваха и затова бяха доста по-предпазливи. Често те не споделяха и политическите ни оценки, но това се дължеше основно на поколенческите различия. Факт беше обаче, че мнозинството от източногерманските граждани все по-малко се притесняваше да критикува властта.

- Мисля, че е много важно да се установи индивидуалната гледна точка към събитията, да се разбере какво точно означава историята за отделния човек. Важно е да се чуят гласовете на жертвите на режима, но също така и на онези, които са го подкрепяли. Всеки личен разказ допълва общата картина на всекидневието в онзи период, представя преживяванията на хората, техните реакции, потребности, оценки. Това обогатява научните изследвания, чиито фокус пада върху колективната история и памет, върху обществото и политиката, с индивидуалните възприятия на тогавашната действителност. За мен тези занимания са много интересни и полезни.

- Удивително е по мое мнение, след като ГДР не съществува от 25 години, че все още има хора, които не искат да говорят, че има психологически бариери те да се запознаят със собствената ни история. От интервютата, които съм правила със съвременници на събитията, установявам, че функционират различни механизми, отключващи желанието за разговор. Просто изведнъж човек усеща, че иска да разкаже. В началото на 90-те години това бяха малцина, но в един момент се получи ефектът на снежната топка. Един ми водеше свой познат, той – трети и така накрая започнаха сами да търсят контакт с мен, за да споделят историите си. И до днес се случва.

- Преди две-три седмици се сблъсках с поредния интересен и противоречив случай. Получих имейл от един господин, който ни заплаши със съд, ако не отстраним от изложбата на мемориала всички данни, свързани с него. Беше изпратил само една дата, а името му нищо не ми говореше. Като проверих датата, установих, че това е денят на смъртта на Винфрид Фройденберг, последната жертва на Берлинската стена, който умира при опит за бягство с въздушен балон на 8 март 1989 г. Взех наличните документи от архива и си припомних историята му.

Заедно с жена си решили да избягат в Западен Берлин и се нанесли в жилище в района на "Бернауер Шрасе", където била стената. Направили си сами балон от полиетилен за парник – 13 метра висок и с диаметър 11 метра. Винфрид започнал работа в местния клон на "Газоснабдяване". През февруари приключили с работата по балона и зачакали подходящ вятър. Едва на 7 март вечерта задухал умерен североизточен вятър. Отишли в газостанция, до която Винфрид имал достъп, и започнали да пълнят балона с газ. Случайно ги забелязал обаче някакъв човек, който се обадил в милицията. Около 2 ч. след полунощ патрулна кола спряла в района на газостанцията, но тъй като балонът все още не бил пълен, в него се качил само Винфрид. Балонът бързо излетял и набрал височина. Милиционерите не стреляли, защото се бояли, че ще предизвикат взрив. Няколко часа Винфрид прекарал в ледения въздух на височина над 2000 метра. Прелетял над границата, но по неизяснени причини паднал около 7,30 сутринта в двора на една къща в западноберлинския квартал "Целендорф". В съдебно-медицинската експертиза е записано, че всичките му кости са били потрошени и е починал на място. След като прегледах документите и протоколите от последвалите разпити на свидетели, си казах, че подателят на мейла не може да бъде друг освен човекът, който го е издал. В протокола от втория му разпит той потвърждава първоначалните си показания, че като видял балона, се сетил, че е чувал за случаи на бягство с балон и затова решил да съобщи в милицията.

- Да, отговорих му на писмото, че никъде в публично оповестените от нас документи не фигурира неговото име, но го помолих за среща. Преди десетина дни се видяхме и за пореден път се убедих колко е важно да се разговаря с хората, а не само да се четат архивите. Той разказа, че два месеца преди случката бил останал без работа и се намирал в тежка ситуация. Бил помислил, че на газостанцията е станала авария, бил видял газов мехур и затова се обадил на спешния номер, като съобщил за авария. Не знам как може да се види газов мехур…

Но понеже ме попитахте защо са важни устните свидетелства – винаги след това те трябва да се съпоставят с документите, за да се установи достоверността им. По думите му бил разпитван няколко пъти в Щази, принудили го да подпише декларация за сътрудничество, след което от 1 май отново бил назначен на работа, което доказа с някакви свои документи. Разказа ми, че през лятото се опитал да избяга през Унгария, но бил заловен във влака и върнат в заключено купе. Успял обаче в Прага да се измъкне през прозореца на купето и през германското посолство там отишъл на Запад. Представи документ, че е бил в бежански лагер, така че вероятно и това отговаря на истината. Обясних му, че е добре да поиска достъп до документите на Щази за себе си и ако от тях стане ясно, че те са му "сложили в устата" съобщението за балона, въпреки че всъщност бил съобщил за авария, ние можем да променим този детайл в публичната информация, която фигурира в мемориала за случая с Фройденберг.

Защо разказах всичко това – защото в архивите стои само гледната точка на Щази, а е важно да се чуе и другата страна и всичко по възможност внимателно да се провери, за да се установи истината. Оказа се, че този човек е бил подтикнат да проговори, вероятно защото двама журналисти са разкрили самоличността му и са го потърсили във връзка с 25-годишнината от смъртта на Фройденберг през март.

- Жертвите много често изобщо не са в състояние да се изкажат или да се борят за правата си. А за обществеността е важно да чуе гласовете им, затова трябва да има институции, които да се грижат за тях, да записват и правят публично достояние историите им, за да се разбере какви поражения е нанесла системата на отделния човек.

Мисля, че в Германия това вече добре функционира. Освен това у нас има много мемориали, места за възпоменание, не всички са непременно инициирани от държавата, но впоследствие са институционализирани. Разбирам, че не всички жертви се чувстват достатъчно почитани на лично ниво. Когато са ти разбили живота, забранили са ти достъпа до образование, вкарали са те в затвора, където си загубил здравето си, не можеш да получиш подходяща работа и трябва да живееш със социална пенсия или помощи, докато палачите ти – в буквален и преносен смисъл, си живеят живота и получават тлъсти пенсии, налице е несправедливост, която трудно се понася. Искам да кажа, че от една страна в Германия много сме направили, но от друга страна виждам, че дори и в една правова държава трудно се постига справедливост.

- Не, Църквата като институция не е поемала такива функции, но на много места в началото на 90-те години свещеници, църковни деятели или енориаши са се опитвали да събират извършители на репресии и жертви в групи за разговори. Беше много трудно, само в отделни случаи тези срещи са имали успех, след това подходящият момент за тях отмина. Но това бяха само опити на микрониво.

Църквата като цяло имаше сложна роля, защото се опитваше да разкрие и оцени фактите за висшия клир. Неговите представители също преминаха през проверката за принадлежност към "Щази" и се получиха големи разочарования, достатъчно е да спомена само за Манфред Щолпер – бившия дългогодишен министър-председател на федерална провинция Бранденбург и преди това консисториален председател на Евангелистката църква там, за който стана ясно, че е работил като секретен сътрудник с псевдонима "Секретар" и дори е удостоен с орден за заслуги от Ерих Милке. Той лично много помагаше на опозиционните ни групи преди падането на Берлинската стена и това беше тежък удар за нас. Въпреки документалните доказателства специалната комисия не излезе с еднозначно решение и това му позволи да си издейства по съдебен ред забрана да бъде наричан агент на "Щази". Но тъй като съпартийците му бяха отвратени, правителствената коалиция на провинцията се разпадна…

В този труден момент Евангелистката църква така и не намери сили да заеме ясна позиция по въпроса, независимо че със сигурност Щолпе многократно беше престъпвал правилото, че всеки трябва да съобщава за контактите с "Щази" на висшестоящите си ръководители, за да прекъсне конспиративността.

- България за мен има и сантиментално значение. Само веднъж по времето на комунизма съм идвала тук, но това беше най-важната ми отпуска – първата заедно с мъжа ми и последната преди да се родят децата ни. Бяхме млади и се чувствахме толкова свободни и щастливи. Обиколихме цялата страна – бяхме в Пловдив, на морето, в Рила. Посетихме Мелник. Тогава изобщо не сме си давали сметка за много неща. Объркахме пътя, стана тъмно и опънахме палатката си направо на една поляна край пътя. През нощта – мъжът ми вече спеше дълбоко, чух тежки стъпки, които се приближиха до палатката. Много се уплаших, но след известно време стъпките се отдалечиха отново. Кой знае какво можеше да се случи…

Когато миналата година бяхме тук една голяма група от колеги на изследователско пътуване, бях силно впечатлена от протестите и от разказите за ситуацията в България, които чухме от много хора. След това продължих да следя в интернет и чрез приятели какво се случва. Когато дойде поканата за тази конференция, с мъжа ми решихме да го съчетаем и с малко отпуска и посетихме някои от местата, на които бяхме през 80-те години тук. Опитахме се да се потопим в страната ви, в културата и традициите ви – на Великден бяхме в Рилския манастир и беше великолепно.

А конференцията за пореден път ми показа ясно колко различно са се развили нещата в двете държави. В рамките на Църквата ние в ГДР имахме много повече свободи от вас. Усетих, че тук има невероятна необходимост да се изяснят нещата в Църквата ви, че има християни, които страдат от състоянието й. У нас бързото отваряне на архивите на "Щази", възможността за проверка на принадлежността към службите и правилата за отстраняване на тези хора от политическия и обществения живот изиграха много положителна роля. Докато вашата ситуация е много тежка. Как се справяте с това, че Църквата ви е била изцяло под контрола на ДС, че политиката ви продължава да се определя от бивши функционери на БКП и ДС и техните деца, че те всъщност са във всички обществени слоеве? Трябва да търсите и да намерите пътища за промяна.

- За мен най-важното четвърт век по-късно е да прокараме мост между Лайпциг и Берлин, за да се разбере, че стената не падна току-тъй, а е резултат от събитията, случили се през есента на 1989 г. в ГДР, и че решаващият ден за нас всъщност е 9 октомври, когато 70 хиляди души излязоха на мирен протест в Лайпциг въпреки силите за сигурност, които бяха в пълна бойна екипировка, с палки, кучета и щитове, и танковете, които бяха потеглили към града. Никога няма да забравя този ден! Защото тогава разбрахме, че връщане назад няма. Затова тази година идеята е да започнем отбелязването на годишнината още от 9 октомври и да продължим до 9 ноември, когато реално се отваря границата. Смятам също така, че е много важно за нас наред с изследването на нашата история да обърнем поглед и към останалите посткомунистически държави от Централна и Източна Европа, за да разберем какво се е случвало там, какви са разликите и приликите в развитието ни.