- Сега, когато музеят е построен, единственото, което мога да кажа, е, че досега такъв музей нямахме. Условно казано, последният музей, строен преди това, беше чуждестранната галерия. Все пак това е било през осемдесетте години, по съвсем друга технология на музейното дело.

Много е хубаво, че България също се включи в музейния бум на последните две десетилетия, тъй като той се оправдава икономически и от гледна точка на туристическите индустрии, и от гледна точка на това, че в света се появи съвсем друга конкуренция за представяне на изкуство. 

 

На заключителна пресконференция вчера министър Стоянович каза, че решението за Националния музеен комплекс, което слива НХГ и НГЧИ в една структура, трябва да влезе в Министерския съвет тази седмица, а когато бъде готова, музейната концепция ще бъде предмет на обществено обсъждане "както винаги е казвал". Според неговите думи все още се очаква най-големият музеен проект в България да посрещне посетителите си наесен.

Отговаря ли архитектурният проект на нуждите на такъв музей?

- Имаме високотехнологична сграда, която може да бъде идеален домакин за всякакви изложби, но и за произведенията в държавните колекции.

За мен спорният момент беше колко е изгодно да се прави нова институция при съществуващи два музея (Националната художествена галерия и Националната галерия за чуждестранно изкуство - бел. ред.). Ако говорим за маркетингова стратегия и какви туристически потоци очакваме, може би две е по печелившо от едно. Но това, което имаме сега, в никакъв случай не може да бъде отмахнато с лека ръка, защото проектът е реализиран, чудесен и пространствата са много повече, отколкото притежават двете галерии. Оттук нататък естествено съдържателната страна е най-съществената.

Важно е, че сградата е тук - всички бяхме много скептични, когато започна конкурсът, архитектурният проект и строителството, първо защото ние по принцип сме скептични и рядко очакваме нещо, което се планира да бъде довършено. Може би донякъде и този обществен скептицизъм ни постави в ситуацията сградата да е готова, а концепцията не. Но сега хубаво би било да надделяват по-позитивни настроения, защото да си представим друго такова голямо музейно строителство в бъдеще е трудно. Хубаво е да инвестираме очакванията, уменията и възможностите си в този музей.

- Новата музейна логика е много по-динамичен и комуникативен музей, отколкото сме си представяли. Във всичките ни правилници и документи пише, че основната функция на музеите е да съхраняват и чак след това да представят изкуство. Докато световната музейна практика е изкристализирала в логиката, че представянето и комуникацията между художествени колекции е начинът да се чете историята на изкуството и историята изобщо. 

В традиционната представа за музея важното е да се опазят културните ценности, точка. В момента важно е и да се комуникира - музеят като много по-отворена и будна система на взаимоотношения, която включва в себе си и много сериозна представа за образователните програми. Съвсем не онази, в която идват малки деца и им се разказва на достъпен език за някои неща.

Музеите винаги са били политически единици, в цялата история от създаването им до днес. Винаги е било планирано какво представят, защо и по какъв начин това отговаря на идеологията на държавите, които са ги създали. В повечето случаи - говоря за държавните музеи, защото сме все още в такъв контекст. Днес все пак ние разглеждаме себе си вече и като част от Европейския съюз и европейското културно пространство и музейният комплекс не може да бъде само нещо национално, където се набляга на историята на дадена територия и нейните постижения. 

Това е сегмент от много по-мащабно историческо развитие с всичките му грешки и недостатъци, с гигантско количество нерешени исторически проблеми. И ето, би трябвало сега този музей, който се казва малко тромаво - Национален музеен комплекс (на мен думата комплекс ми е много притеснителна, защото естествено навежда на всякакви други конотации), да отговори на това предизвикателство и да намери начин да ги представи.

- На мен много ми харесва "Квадрат 500", първо, защото това е неутрално название, което не носи в себе си идеология или връзки с политически решения. Освен всичко названията на музеите придобиват смисъл в хода на тяхната работа - и хората или ги запомнят, или не. Ние сега трябва да провеждаме стратегическа битка с това унизително и подигравателно название - "Българския Лувър", което, както се оказа, е изникнало още преди поне 15 години. И, разбира се, хубаво би било някак си да престанем да привиждаме този музей като някакво копие или еманация на нещо, което се е случило другаде и в друг исторически контекст, и да се опитаме да намерим собствен език на новия музей, собствен начин, по който той ще съществува.

И тук е това обединяване на Националната галерия и галерията за чуждестранно изкуство, които в историческа перспектива съвсем отскоро са разделени - обслужвайки представата от осемдесетте години, когато е било важно да се покаже, че в България освен местни неща има и световни колекции. Тогава според мен е постигнато много със събирането на произведения от различни континенти и географии. Но ако по времето на социализма те са правени предимно за местния потребител, който не е имал възможност да пътува кой знае колко, днес част от хората пътуват за изложби така, както други ходят на рок концерти. 

Така че това обединяване на колекциите трябва да покаже какво можем да направим тук, което хем ни връзва за тази територия, хем говори на език, достъпен не само за българското население. И как ние въобще дефинираме тази публика - тя се промени, подмлади, смени интересите си - между другото не мога да кажа, че е по-добра, защото такава терминология по отношение на публиките няма. Ние трябва да измислим стратегия, в която човек влиза в музея за да провери, да научи нещо, да зададе въпрос, да постави нещо под съмнение.

- Тъй като това е доста голям музей - практически мисля, че три пъти експозиционните площи на двете колекции, взети заедно се увеличават - това е доста колективно дело. Първо защото нито един музей не притежава специалисти по всичките периоди и художествени индивидуалности от сбирката. Има специалисти и извън музея и според мен консултацията с тях е задължителна. А и на мен ми се струва, че за разлика от стария музей, където се привижда, че експозицията се прави веднъж и завинаги, това, което аз наричам музейна динамика днес позволява основната колекция да се променя в части или изцяло, да се адаптира към конкретни събития като годишнини и т.н.

Затова тези дискусии как да функционира и какво съдържание ще напълни залите са доста бурни и в тях са привлечени най-различни хора с много различни позиции. Така че да кажа, че има някаква очевидна стратегия, някакъв вектор, който да се следва, би било предварително. 

Предполагам, че е разумно днес да виждаме националната художествена история в контекста на глобалната, защото всички влияния, колкото и да не са очевидни, са оставили своя белег върху нея. Постоянно разискваме какво и как може да се покаже в рамките на един по-широк контекст - за взаимодействието между център и периферия, за динамиката на по-маргиналните художествени пространства и тяхната роля.

Вероятно не е възможно да се определим като музей на абсолютни и очевидни шедьоври в традиционното виждане за "музей на шедьоврите", но именно това е работата, която ни предстои - да намерим нещата в колекциите, които имат потенциал да станат шедьоври и да ги обслужим музейно с надеждата един ден да се превърнат в такива.

За целта има знания, стратегия и експерти, които ние смятаме да въвлечем в процеса. Изложби от постоянните колекции на музеите по света се правят не само от куратори, а и например от реставратори. Опитът е показал, че процесът на реставрацията е едно от най-интересните неща за посетителите. 

- Работата в комисията е напреднала доста, но ние някак не я афишираме и не я разказваме - защото се опитваме във вътрешните си дискусии да предприемем нещо по-новаторско и неочаквано,но и защото създаването на музейна експозиция е доста по-сложно, отколкото изглежда на обикновения посетител.

Надявам се музеят да не загуби човешкия мащаб, който според мен е важен. На света има музеи, които е абсолютно невъзможно да разгледаш за един ден. В много музеи освен централната колекция съществуват и такива тенденции като т.нар. бавно посещение, с което ние сме слабо запознати тук - експозиция, която се фокусира само върху няколко произведения и ги разглежда в дълбочина - защо тези конкретни произведения са избрани и важни точно в този момент, за това място, в разнообразни и любопитни детайли.

- Изготвяме бизнес план, започнахме с колегите от НХГ да обсъждаме и маркетингова стратегия. Все още ни липсват някои основни решения за структурата, които трябва да дойдат от Министерство на културата. Обсъждаме потенциалните си посетители и как можем да насочим колекциите си към тях и това, което те знаят. 

Съвременният музей по света, разбира се, е много зависим от своите приходи, поради което в музеите има цели отдели за развитие. Ние нямаме такава практика и тепърва напипваме как може да се направи, отчитайки световния опит. 

Трябва да направим така, че публиката не само да дойде веднъж, но и да се връща - особено при този занижен интерес към културата, изкуството и още по-драматично - историята - в последните години, трябва да сме инструмент за връщането на този интерес. Ако въобще някога можем да обсъждаме стотици хиляди посетители в град с размера на София, това вероятно зависи от степента, до която ще успеем да си вършим работата си.

- О, боже, този риск е много голям и кошмарен за всеки, който работи в музей, особено в последните години на много орязани средства за различни дейности. Например екскурзоводи, каквито имахме много през 80-те. Днес те вече не са и достатъчни, а само част от комуникационната програма на музея, каквато ние трябва да развием. Така че се надявам, че ще можем да си позволим тази динамика, в която постоянната експозиция да не е една и съща, да се променя на 2-3 години.

- Ето на този въпрос се опасявам, че не мога да отговоря, за съжаление, макар че би било хубаво толкова близко, колкото и да сме до отварянето му, да имаме някаква ориентация в бюджетната перспектива. 

Музеят по принцип разполага със средствата на двете галерии, които ще обедини, но динамиката е по-скъпа от статиката. Този комплекс трябва да стане повод за революция в музейното бюджетиране. В никакъв случай не трябва да бъде само бюджет за сграда и заплати, а много по-мотивиращо финансиране за различни дейности, смесено - бюджетно и извънбюджетно. При построяването на тази голяма сграда, бих смело казала огромна за нашата ситуация, и финансирането трябва да се промени. 

- Естествено, това е мрачен, кошмарен риск, който задължително съществува.

- Готино би било да кажа, че са само български, за да хленчим в рамките на дадена политическа география, но не не са - от 2009 г. наблюдаваме намаляване на тези бюджети дори в страни със стабилно бюджетиране в културната сфера като Холандия. Целият министерски съвет трябва да се заеме с този музей като приоритет сега, когато сградата вече е факт. Колкото и наивно да звучи да очакваме стотици хиляди посетители, трябва да си го поставим за цел.

- Ето това е едно друго уточнение, което искам да направя - галерията за чуждестранно изкуство повече от година си няма постоянна експозиция, защото строителството на този комплекс, използвам думата в строителния й смисъл, включва обединяването на сградата й с новите крила. То даже не е завършено, защото очакваме южното крило, а именно там ще бъде по-голямата част от динамичната структура, за която говоря - залите за временни изложби, архивните и библиотечни помещения, достъпни за всички.

- Честно казано, не съм убедена, че трябва да правим откриване през септември, защото в него са вложени много очаквания, а доста неща още трябва да се свършат. Доста незавършено е и финансирането на музея. Както знаем, ние сме в бюджетна икономика на годишен принцип. Така че за мен есента изглежда твърде оптимистично.

- Мисля, че изложбената концепция може да е готова в края на тази година и да я реализираме с участието на дизайнери и архитекти. За мен идеален момент за отговорно отваряне на вратите на музея е началото на пролетта.

- Въпросът, зададен на министъра, има много сериозно популистко измерение, към което изпитвам резерви. От моя гледна точка качественият професионалист в отдела за развитие на даден музей би трябвало много добре да знае какво искат посетителите, за които работи. И пряката и непряка комуникация с него би допринесла за повече за разясняването на тези интереси, отколкото нещо като микро референдум. Това не ми се вижда много ползотворно. 

- Основното ядро на тази комисия, оглавявана от акад. Светлин Русев, сме Борис Данаилов, Бисера Йосифова и аз, което някак отговаря на структурното функциониране на бъдещия музей. Разбира се, нашата комисия абсолютно задължително трябва да задава стотици някакви въпроси към всички останали участници. Първоначално бях поканена в една много голяма и отворена група, сформирана още при предишното правителство и министър Рашидов, която сканираше различни мнения. В нея бяха и представители на образователни институции, и хората от Националния исторически музей.

Според мен е невъзможно един музей да обедини всички изкуства. Музеят, представящ изкуство, има различна специфика от онзи, който представя историята чрез артефакти. Ние представяме езици на изкуството, чрез които историята приема различни образи. А и наличието на повече и различни културни центрове в един град, е по-добрият вариант вместо само един. 

- Музеят не може да няма такова отношение, макар че на мен често ми се налага да обяснявам, че говоря не за съвременно изкуство, а за съвременно функциониране на музея. То не привижда историята на изкуството като започнала там и свършила тук - даже ако трябва да сме съвсем честни, вече не знаем кога точно е почнала тя. Смятам, че всеки професионалист трябва да намери сам отговора какво е изкуството и кога е започнало и да знае, че историята му никога не приключва.

Не само защото художниците произвеждат нови артефакти и смисли, но и защото съвременната култура поставя миналото постоянно под въпрос. Историята на изкуството се преработва от история на победителите - на идеологията, надделяла при съчиняването й - в такава, която би ни удовлетворила днес. Феминизма и пост-колониалните изследвания са един пример за това.

Впрочем най-прогресивните музеи днес съвсем не са в Париж, Лондон и Ню Йорк, а някъде сред новосъздадените в Китай и Индия, Русия и бившите страни от социалистическия блок. Има опит и в много малки държави с много скромни бюджети, където местните музеи се оказват в челната ако не десетка, то поне петдесетка като обект на световен интерес - например Модерна галерия Любляна. Така че и ние имаме сериозен шанс.