Стефан Попов е изпълнителен директор на неправителствената организация "РискМонитор". Той е  завършил Софийския университет "Св. Климент Охридски". Доктор е по философия и социални науки от New School for Social Research, Ню Йорк (1996). Бил е програмен директор в Центъра за либерални стратегии (1996 - 2004), председател на настоятелството на институт "Отворено общество" (2000-2006). Има специализации по конституционна политика (Виена, 1994 и Фрибург, 2003) и международна сигурност (Вашингтон, 1999). Член е на гражданския съвет на Реформаторския блок. "Дневник" го потърси с въпроси за служебното правителство и за десницата.

 

- Нека преди всичко кажа какво мисля за самата институция на служебното правителство. Ние сме доволни, че има служебно правителство, защото преди него в България цяла година вилня нещо недопустимо и нетърпимо. Така че сега си отдъхнахме. Но извън тази конюнктура служебното правителство е доста ексцентрична конституционна конструкция. В една нормална парламентарна страна такава "президентска пауза" в управлението е ненужна и объркваща. Въпросът за правомощията му по принцип е неизясним, неподдаващ се на дефиниране. В България лошият ефект от служебното правителство е свързан най-вече с неоснователни свръхочаквания. Така между другото става и при директния избор на президент, който не съответства на властта на позицията. Но това е по-дълга конституционна тема.

Що се отнася до конкретния избор на г-н Плевнелиев, с две думи: президентът прави добри кабинети с неудачни премиери. Предишният му служебен премиер беше македонстващ националист в стил ВМРО и ще се запомни с това, че възстанови статута на агентите на Държавна сигурност (ДС) във външно министерство, направи недопустими сексистки изказвания, с каквито в западния свят кариерата ти свършва в същия миг ("тя, макар че е жена, става за министър", за вътрешната министърка), обяви отварянето на досиетата за "чалгата на прехода", накрая се самоназначи за посланик, не помня още какво.

Новият премиер е типична рожба на БКП/БСП, но обидена. Те нали са братство, "другари", та обидата е политически акт. Той е по-ляв от най-левите там с позицията си срещу плоския данък. Има множество антиамерикански изказвания в миналото и публични коментари срещу "Отворено общество" и "финансовия спекулант Сорос", взети директно от речника на Волен Сидеров. Две десетилетия вече се кълне в тази дефектна конституция, смята я за свещено творение, вместо да замълчи засрамено, че е участвал в създаването й. А щом встъпи в длъжност, започна да ръси бисери всекидневно - че "комунизмът е светъл идеал" и че трябвало да разграничим "свтлия идеал от тъмните режими". Поведе целия Министерски съвет да се черкува. Ами ако там имаше хора от пет религии, цял ден по храмовете ли щяха да прекарат като туристическа група? Обяви, малко в стил Путин, че "църква и държава трябва да вървят ръка за ръка". И това от конституционен юрист. Ден след като каза, че "протестът бил на власт" (едно неуместно изказване), реагира на критики срещу номинацията за министър за изборите с думите, "ако задкулисието ти скрои номер, трудно се овладяват нещата", визирайки не друг, а "Протестна мрежа". После пък тази фраза, че "ние в Министерски съвет се шегуваме, че на служебното правителство хубавото му е, че няма парламент". Тези и поне дузина други изтървавания само за три-четири дни. А иначе едно празно административно говорене. Чуйте му програмното интервю по БНТ, то става за главен секретар на Министерски съвет.

Но в самия кабинет има доста свестни попълнения. Христо Иванов, Велизар Шаламанов и Йордан Христосков са си находки. Както и предишния служебен кабинет, този също е президентска демонстрация към всички партии какви трябва да бъдат министрите във всяко правителство.

- По-правилно е да говорим за "второто правителство на Плевнелиев". Служебните правителства са една квази изпълнителна власт. Според констуционния си замисъл тази неудачна конструкция трябва да организира и гарантира честни и свободни избори и да осигури административния оборот на държавата. Не че има конституционни ограничения за актовете си, просто това е задачата му за два месеца и половина. Подобно на самия президент, обаче, служебното правителство се посреща с огромен интерес и нереалистични очаквания. Това създава контекст, в който всяко негово действие се вижда по-ясно, чува се по-силно, възприема се, оценява се и прочие. Това правителство не може да свърши нещо голямо в сферата на дългосрочните политики. Но, пак подобно на президента, то има шанса да бъде породи по-ново публично послание, от каквото много има нужда в момента. Нямам предвид да бъде бъбриво по медиите. Чрез самото си поведение, почтеност, откритост, отговорни действия то може да възстанови частично доверието на хората, че в сферата на политическото в България, може да се случват свестни неща. Такива са и сигналите засега от действията на министрите, които споменах.

Но конкретно, в сферата на автентичната изпълнителна власт успешният му политически, а не служебно-административен профил ще зависи от справянето с казуса "Южен поток". То трябва да събере смелост и да спре изпълнението на проекта, да го върне назад и да го прекара през законните процедури за търг. Засега, обаче, се чуват объркани и противоречиви неща.

- Това не е прост казус. От една страна, правителството има принципно конституционно право да отменя актове на министри. От друга, ако това право се практикува неограничено, ще настане произвол и хаос. Административното правораздаване се съобразява с този втори аспект. Така възникват два центъра в правната система и две алтернативни ориентации. Между тях се прави избор, защото има действителна дилема. Ако този казус се разглежда в англосаксонски контекст, няма да има никакво притеснение дилемата да се реши в полза на отмяна на прочутото разрешително за строеж около Варна, а и други актове на Министерски съвет от новото правителство. Ще се използва много простият аргумент, че разрешението на един министър е издадено в директно грубо нарушение на официално декларираната позиция на правителството. Орешарски има такава позиция пред най-високи органи на ЕС, както и пред Народното събрание, а накрая и широко публично. И предвид тези условия, може да се прибегне до конституционното положение за отмяна на предишен акт. В България обаче натежава аксиомата (или догмата) за формално-правната стабилност и континюитет. Това не е без основание, то е вкоренено в цялата традиция. Резултатът, обаче, е леко чудноват. С безусловното придържане към тази ориентация правителството се оказва отделено от собствената си роля на изпълнителна власт и политика. То нито може да отмени, нито да обжалва пред съда, с вързани ръце е.

Затова казвам, че се изисква доза кураж. Вместо да питат юристите каква политика е възможна, трябва да им се връчи задание да оформят правно решението за отмяна, спиране и пр. Или да изградят солидни мотиви за напълно нов акт на Министерския съвет, който трудно да се атакува пред административния съд. Политическата оценка на това правителство зависи от поведението му по този казус. Ако то иска да бъде буквално "служебно", един вид бюрократична подробност в публичния живот, може да повтаря, както досега, че няма право на това и няма право на онова. Отказът от действия по този въпрос ще остави отпечатък завинаги върху образа на "второто правителство на Плевнелиев". Надявам се да разбират това.

- "Южен поток" е по-видим казус, но Реформаторският блок има позиция по всеки съществен въпрос без изключение, всекидневно. Просто има разлика между това да имаш позиция и тя да има политически смисъл, да бъде политика. Аз имам позиция по много въпроси, но това не ме прави политическа сила, нали? За да стане някаква позиция политика, към нея трябва да с добави сила, мощ. Сила в демократична среда означава доверие и подкрепа на големи групи хора. Изпитанието, пред което е изправен Реформаторският блок, е дали може да набави това доверие и да бъде припознат като представителство на хора, които иначе споделят позициите му. Трагедията на десните сили в България е в това, че за тях не искат да гласуват хората, които са съгласни с политическите им позиции. Това ни връща към въпроса за "вглеждането в себе си". Подозрението, че твоите политически позиции са страна на едно нарцистично занимание е фатална за всяка партийна формация. Затова първостепенно важно е Реформаторският блок е не да развива тепърва идеи за нови политики – той ги има във формата на програмни документи, те са по сайтовете му – а да внуши публично, че това е неговата мисия и той неподправено вярва в нея. Това е въпрос както на талант и въображение, така и на вътрешна дисциплина и приличие.

- Възможно е под условието на силно лидерство и почтени отношения между партньорите в Блока.

- Като цяло процесът е здравословен и се надявам Блокът да навлезе в нова фаза на развитието си. За оставката, обаче, аз имам старомодно мнение. От една страна мисля, че оставката е екстремен акт и следва да се подава веднъж. От друга, смятам че пътят към автентичното лидерство не трябва да минава през оставки. Те се помнят и не се помнят с добро. Забравят се мотивите, но се помни действието. Иначе Радан е принципно прав да настоява за нов етап в обединението на Блока. И е прав да отказва да бъде говорител на силно децентрирана коалиция. Но оставката като публичен акт е леко несъразмерна спрямо мотивите си.

- По-добре е да имаш една партия, вместо пет или седем. Коалицията е неуправляема, непредвидима, заредена с повече безпредметна вътрешна интрига и пр. Но създаването на една партия от пет отделни е трудно изпълнима програма. Още повече по време на изборна кампания. Това е желателно, но е организационно нерешима задача. Така че един конгрес в средата на септември едва ли ще успее да породи единна партия и да разтвори различията между петте партии. По-реалистичната задача е да потвърди единството на коалицията, да излъчи нови общи органи, да създаде поста председател с ограничени председателски права, но не и да учреди нова партия. Просто не виждам технически такава възможност. Учредителен конгрес на партия има нужда от половин година подготовка, главно из страната, това не е семинар в центъра на София. Но ако направи това, което казах, и осигури добро единно излъчване в кампанията, бих казал, че е успешен.

 Защо от години десницата не успява да излъчи лидери (без да броим ГЕРБ и Бойко Борисов)?

- Едва ли някой може да даде практически полезно обяснение. Прагматично дясното има плитък корен в тази бедна и зле структурирана среда. В нея разумът е подозрителна инстанция, а безотговорно-разпищоленото поведение е адски секси. Но такъв тип твърдения са някак политически отвлечени, от тях нищо не следва. Видимо на повърхността е, че дясното се практикува като интелигентска позиция, която дава по-ниски шансове за силни партии и лидерство. Тя, грубо казано, дава превес на замислянето над собствената ти идентификация "кой си", "за какво си" и пр. над въображението, дръзките идеи и действия. Но това е неизбежно, защото т. нар. дясно не е идеология, а е разумната позиция. Тази нагласа се пренася в живота на организацията и го отравя с колебания, лашкания и вътрешни конфликти. Така отиваш на избори с чувство за истина, но с хартиена телесност. И печели Бойко Борисов, който е направил обратното. Той има поведение, което от гледна точка на традиционното дясно е парадоксално, но в крайна сметка по-успешно. Вместо да се мъчи над идентификационни въпроси като "кой съм", "какъв съм" и т. н. Борисов прави каквото му скимне, а впоследствие назовава това, което се е получило "дясно", най-вече защото другите названия вече са заети. Не е пример за подражание. Но показва, че като подмениш политическото въображение с размисъл, резултатът е такъв.

- Последните решения на Путин/Медведев за ембаргото върху вноса в Русия са доста любопитни. Всъщност Путин налага ембарго над самата Русия, каквото ембарго можеше да наложат западните сили. Но в по-общ план, аз се надявам поведението на Путин към Украйна да подейства пробуждащо на българските политически елити. С анексирането на Крим Путин разглоби завинаги пост военния консенсус от 1945 година, на който се градеше стабилността на най-съществения сегмент от глобалния международен ред (по оста Русия-Европа-САЩ). Този консенсус забраняваше – забележете, негласно, но безусловно – подобни спонсорирани референдуми и беше основа дори на т. нар. международно право след войната. Нарушаването му води до срив на доверие по цялата тази ос. Това е простият извод от акциите в Украйна и той ще промени необратимо отношенията между Русия и западния свят. На Русия на Путин не може да се гледа като на почтен и отговорен партньор, както Европа и САЩ опитват от 1991 година насам. А свалянето на гражданския самолет премина нова граница. Значението на Крим е разбираемо за по-тесен кръг наблюдатели на международните отношения. Замесването в криминално дело като свалянето на граждански самолет е понятно за всеки човек със непомътен разсъдък. Надявам се това да подейства отрезвяващо в България. След Украйна България пак е изправена пред избор от вида на този, който се налагаше да направи през 1999 година. Изборът "накъде?".

Победата на Ердоган няма такова пряко отношение към България, но има отношение към ЕС. Изглежда Ердоган ще промени основно конституционния модел на Република Турция. В момента правомощията на президента не са големи и в една нова конституция това вероятно ще се промени цялостно. ЕС ще трябва внимателно да преформулира политиката си към Турция, която е световна сила в момента, икономически, военно, с растящо влияние над целия регион. Досега на турското желание за членство в ЕС се гледа така сякаш става дума за поредната страна от Балканите. Това е нереалистично и недалновидно. Ердоган иска да повтори далекоизточните икономически феномени като Сингапур на границата между Европа и Азия. Това е много амбициозен проект и той налага по-разчленено и смислено отношение. Промяната ще бъде изпитание за основните сили в ЕС и интересен за наблюдаване процес.