Стефан Командарев, режисьор: В България отказваме да поемем отговорност за съдбата си
Новият игрален филм на режисьора Стефан Командарев ("Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", "Пансион за кучета", документалните "Градът на жените баданте", "Азбука на надеждата" и др.) "Съдилището" вчера получи голямата награда на кинофестивала "Златна роза" във Варна за най-добър игрален филм. Той ще излезе по българските кина на 21 ноември и разказва за Митьо (Асен Блатечки), шофьор от беден родопски район, който в опит да избяга от немотията и разпадането на отношенията със сина си започва да работи като каналджия на хора на българо-турската граница - същата, на която преди 25 години е бил въвлечен в злокобни събития.
По-рано през годината "Съдилището" предпремиерно откри 18-ия "София филм фест", където получи наградата за най-добър български игрален филм. Дни преди представянето му на фестивала "Златна роза" във Варна и световната му премиера в конкурсната програма на престижния кинофестивал от категория А във Варшава на 16 октомври "Дневник" разговаря с дипломирания лекар и психотерапевт Стефан Командарев за избора му на теми от близкото минало, как се справяме с него на фона на предстоящата 25-годишнина от падането на режима и състоянието на българското кино.
"Съдилището" е основано на истинска история. Скалата, което дава името на филма, доколкото разбирам, също е реална. Разкажете повече за това.
- Филмът е по много истинска история. Историите са много, истински и различни - резултат от няколкото години, които изкарах в района на Ивайловград, снимайки документални филми, по време на които се сблъсках с много интересни персонажи. Всеки от героите има реален прототип със същото име. Освен главния - неговото го променихме по причини, които бих нарекъл политически. Отне доста време и 12 варианта на сценария тези истински истории да бъдат драматизирани.
Мястото е също реално - една скала на юг от Рудозем. То е уникално, с огромна пропаст, но беше много трудно да се снима там, затова си намерихме друго подобно над Ягодина.
Напоследък се говори доста за опитите за бягство на жители от социалистическия блок през Българияи за лобните места по границата. Знаехте ли за действителното "Съдилище" преди филма?
- Знаех го, да. Eдин мой приятел, Момчил Методиев, който се занимава с такива неща, ми беше показал немалко документи и снимки. В един от началните етапи на проучванията го посетих, говорих с местните хора, събирах техни спомени и мнения. Това помага, когато искаш филмът ти да изглежда по-реалистичен. Актьорите се запознаха с реалните си прототипи, а Асен Блатечки прекара известно време, карайки цистерна с мляко из Родопите, както прави героят му във филма. За малките роли във филма взехме местни хора, натурщчици. Искахме да изтрием "жълтите павета" от създанието си, за да направим един по-реалистичен филм.
Прототипите на героите нямаха ли проблем да говорят за случилото се? Например човекът зад образа на Мики Манойлович, който склонява Митьо да прекарва хора през границата?
- Това е процес. Докато снимах предните си документални филми, съм прекарал месеци и дори години там, в които хората постепенно си отварят сърцата и душите пред теб. Включително прототипа на героя на Мики Манойлович. Той си беше истински човек и трябваше да изпия много водка с него, за да ми разкаже историята си.
Разглеждали ли сте архивите на ДС в процеса на проучването?
- Не чак толкова. Само извадки, които Момчил ми е давал. Но това е само една от сюжетните линии във филма, по-важното е какво се случва в днешния ден, защото това е същата тази граница, на която в момента е проблемът с бежанския проток.
Едно време тази граница хората са се опитвали да пресекат оттук навън, за да избягат от социалистическия блок, а днес се опитват да я преминат в обратната посока за да влязат в ЕС. Това беше едно от нещата, които първоначално ме грабнаха в историята. След няколко дни (на 16 октомври - б.а.) филмът ще бъде част от конкурсната програма на престижния кинофестивал във Варшава и един от мотивите на селекционерите беше именно тази двойнственост на мястото, което преди 25 години е било граница за едни, а днес - за други. Филмът е поканен и на още доста фестивали, но за нас е много важна срещата и с българските зрители.
Кое свидетелство в процеса на проучването - от архивите или разговорите с местните хора, ви направи най-силно впечатление?
- Специално с тази линия, това, което ми разказваше един човек близо до Рудозем, където е истинското Съдилище, скалата. Горе на нея е България, долу е Гърция. И хората са ги бутали отгоре. Човекът разказа как често слиза долу, понеже е ловджия, още могат да се видят обувки, дрехи, дори кости.
Има много неща, които не се знаят от близката и не толкова близка история. Да, тази история е истинска и я има във филма. Но е важно да кажа, че действието във филма се развива в днешно време. То се развива в "другата България", както я наричат хората от селата там, в "България оттатък Арда", но все пак - днешна България. Нас ни интересува много повече въздействието на това минало върху живота днес - какво се случва с онези, които тогава са били млади, които са по-близко до моето поколение, и това, което е още по-важно - какво се случва с техните деца.
Всички знаем примерите от Германия - колко време им е трябвало след Втората световна война да преживеят травмите, срама и вината от нацизма и да зададат въпросите за тях. Смята се, че в общи линии е необходимо горе-долу едно поколение време - колкото да порасне първото поколение, родено след войната, което да попита родителите си "Ти къде беше?" и "Ти какво прави?". За това важна роля във филма играе Ованес Торосян като сина на Митьо.
Този процес в нашия случай движи ли се в нормално време?
- Не, в никакъв случай и за мой ужас дори започва да затихва. Лошото е, че в резултат на това обществото затъва все повече и повече, като много истини остават скрити. Правим се, че ги няма и резултатите са навсякъде около нас. Ние неслучайно сме най-бедната държава в Европейския съюз, най-недоволната и най-пасивната - защото отказваме да поемем отговорност за съдбата си.
Тоест и икономическата ни съдба е резултат от дълбоки психологически процеси?
- Да, и те имат влияние, но това е дълга и много широка тема. Накратко, това, което се случва в България в днешно време не е някакъв резултат на това, че видите ли, някакви много лоши хора имат пъклени планове за нас като държава и общество. Ние сме си виновни.
Изборът ви на теми в игралното кино - като бягството на родителите на Алекс от Народна република България в "Светът е голям..." и "Съдилището" сега - като някакъв вид обществена терапия чрез истории?
- Тези теми ме интересуват най-вече защото аз живея тук и тук растат двете ми деца. Интересува ме в какво общество ги отглеждам и дали те ще останат в него. Това е причината да не съм пасивен. А и иначе за мен това са важните теми - по важни от това не се сещам кои са.
Вашите деца питат ли ви "Ти къде беше"?
- Дъщеря ми - да, тя е вече на 12 години. Синът ми е по-малък и е още далеч от тези неща. Но с дъщеря ми сме си говорили много за времето на социализма. Една от книгите, които ни помагат за този разговор и често сме разглеждали, е "Инвентарна книга на социализма" на различни изследователи в съавторство с Георги Господинов.
От картиките в нея постепенно стигнахме до историята за майка ми, преподавател по френски и преводач, която боготвореше за френската цивилизация, но три пъти й отказаха да посети Франция заради ненадеждния й произход. В уроците си тя трябваше да говори постоянно за френската култура, която на живо не беше и помирисвала. Затова и години след това много харесах пиесата на Юрий Дачев "Пансион за кучета", по която беше първият ми игрален филм, където има почти същата съдба.
Говорили сме си с дъщеря ми за това как имаше само една детска паста за зъби, как бананите бяха събитие, че нямаше свобода да се пътува, за това кое можеше да се говори и кое не, за вицовете От тези дребни неща постепенно се стига до големите истории.
Като член на инициативния комитет "25 години демокрация в България", който планира различни събития за отбелязване на годишнината, сега се опитах да обясня именно това - че за младото поколение, особено за по-малките, не само че не е подходящо да се държат лекции на тема "Колко беше гадно", но не е и полезно. Трябва да се намери правилният подход към тях и да им се разкаже какво се е случило и какво е било през нещата, които са интересни за тях.
Какво може да ни помогне да се справим с миналото на този етап?
- Не е нужно да откриваме топлата вода. Ако погледнем световния опит, необходимо е най-вече да се създаде достатъчно адекватен и благоприятен контекст за свободно обсъждане и анализиране на миналото и за свободна размяна на мнения. Разговор без предзададени рамки това е добро, а онова - лошо. И да не се мълчи и отрича.
Това си е като психотерапията при индивида.
Това обаче може да стане и когато имаме общество на достатъчно високо ценностно и културно ниво. Защото резултатът от факта, че с години наред сме на последно място в Европа по пари, които се отделят за образование и култура, започва да се наблюдава все повече и повече. Например за култура отделяме 0,5% от БВП, което е нелепо, при положение, че в Европа е едно цяло и кусур. Виждам го и като преподавател в Нов български университет. Тези целенасочени усилия вече дават плод.
Дължи ли държавата на гражданите нещо във връзка със справянето с травмите на миналото? Или по-добре да разчитаме на личните истории като тази в "Съдилището", на изкуството и общуването?
- Това е комплексно. От една страна са индивидите и тяхната отговорност - 52% отказват да отидат да гласуват, т.е. да поемат отговорност за съдбата си. От друга - държавата казва да, за нас е приоритет да даваме много пари за полиция, а за образование, култура и науката - не, ние сме окей да сме на последно място по тези показатели.
Това не се променя със смяната на правителствата, т.е. има консенсус между всички политически сили, че образованието и културата са второстепенни. Ето сега и ние се опитахме с "Пакт за култура" (инициатива, която изиска политиците да се ангажират с незабавното увеличаване на бюджета за култура на 1% от БВП от бюджет 2015 - бел. авт.) да проведем предизборен дебат...
Така че отговорността е споделена между граждани, политици, а и интелигенцията, ако мога да използвам тази стара дума, която е длъжна по някакъв начин да просвещава, тя трябва да повдига важните въпроси, а не да ги оставя скрити.
Затова аз се опитвам да правя филмите си и с идеята за гледаемост и зрителски потенциал на ум. Може да си достигнал до грандиозни проникновения в своя филм, но ако не го видят зрителите, в това няма смисъл. Смисълът на един филм е да бъде видян. Едва тогава може той да предизвика размисли и промени в каквото и да е.
Предполагам, че често ви питат за връзката между психиатрията, медицинското ви образование и кариерата в киното?
- Често ме питат, факт - завършил съм медицина, исках да стана психиатър и през цялото си следване съм работил като санитар в мъжкото психиатрично отделение на 4 километър. Освен това съм взел редица придружителни курсове и съм дипломиран групов психотерапевт. Още веднага при завършването си на медицина започнах работа в Детска психиатрия към Медицинска академия и започнах да специализирам психиатрия. Неочакваният и за мен завой се получи, когато получихме монтажен пулт, магнетофон и две S-VHS камери, с цел да снимаме психотерапевтични сесии за обучение на студенти. Понеже бях най-младия лекар, работата с тази техника се падна на мен и така постепенно проявих интерес към киното. В последствие завърших НБУ, където сега преподавам.
Предвид това документалното или игралното кино повече ви влече?
- И двете, чарът е различен. В документалното харесвам, че съм много по-независим и свободен - един такъв филм можеш да заснемеш сам или с двама души. Много често се получава кино, което е не по-малко, а понякога и много по-качествено от игралното. Там кефът е да успееш да хванеш момента и да си близък с героите си, да си успял да ги спечелиш на своя страна. При игралното чарът е, че ти създаваш реалността. Лошото там е, че са необходими много повече пари, чака се много повече време, екипът е по-голям. На снимките на "Съдилището" имаше в моменти над 120 човека - особено покрай сцените на скалата и в реката, където работеха по 30-40 алпинисти и каскадьори. Снимахме по безумни места и не можехме да правим компромис със сигурността. Но когато видиш на малкото мониторче, че нещата се получават и филмът придобива душа и сърце, удоволствието е огромно.
Как решавате дали да развиете дадена история като игрален или документален проект?
- В случая със "Съдилището" направих и двете - първо разказах тези истории в документалните филми, а после в игрален.
Защо филмът не беше в надпреварата за българското предложение за чуждоезичен "Оскар"? ("Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е единственият български филм, попадал в една от по-кратките листи за номинация за наградите и една от най-награждаваните в чужбина български филми - бел. авт.)
- Защото има изискване филмът да е бил разпространяван поне седмица в държавата си преди края на септември, а ние още от май бяхме предвидили световната му премиера за октомври във Варшава. Не можем да пуснем кинодистрибуцията преди тази премиера.
Видях, че други филми направиха нещо като "фиктивно" разпространение - само в един салон в рамките на седмица, единствено, за да спазят изискването на Филмовата академия. Което не е прецедент, това се прави. Но ние предпочитаме филмът да има своя фестивален живот, да има нормално разпространение във всички кина и един ден, когато дойде нашият ред, да кандидатстваме и за това.
Със сигурност ще ни е по-лесно, защото "Светът е голям" остави доста спомени в тази надпревара. Един известен щатски критик ми каза, че след този филм вече в Академията няма да ни бъркат с Боливия.
Какво е отношението ви към неприятните конфликти в киногилдията напоследък - спорът около българското предложение за "Оскар", около сесията за игрално кино, за законовата рамка?
- На това също отговарям често и винаги еднакво: Има един реален скандал и той е, че от създаването на Закона за филмовата индустрия през 2004 г., той е бил спазен само веднъж - през 2008 г. (Единствено тогава са били отпуснати предвидените по закон средства за правене на кино в България в пълен размер - бел. авт. )
Това означава, че държавата погазва собствените си закони, в резултат на което българското киното е на това дередже - едни хора, които са на път да си забравят професията. Защото когато кандидатстват 50 проекта, а има само пари за 3, какво става с останалите, зад които има години работа труд, усилие, надежди, човешки живот?
Обещанията за създаване на фонд "Кино" също отидоха в трета глуха. Понеже нас ни обвиняват - и даже един бивш министър на финансите каза, че сме били тунеядци, че чакаме пари от държавата, ние предложихме както в други нормални европейски страни да се направи фонд "Кино", в който да постъпват проценти от хазарта, рекламата и други подобни бизнеси.
Естествено, това не се случва, тоест има целенасочена политика българското кино да бъде държано в полугладно състояние. Нищо, че след няколко месеца става на 100 години. Между хора, които са изнервени и уплашени от факта, че не могат да практикуват професията си, много лесно се инициират скандали. Насажда се постоянно клишето "поредния скандал в българското кино" и отказваме да видим онова, което се случва в Европа - и факта, че като член на ЕС България е поела едни ангажименти за културата си, но не ги спазва.
Когато съседната нам Македония прокара закона за фонд "Кино", директорът на техния филмов център ми каза: "Това беше делото на живота ми, защото сега вече няма значение чия е властта". Очевидно това плаши нашите управници - самостоятелен механизъм за финансиране, който да работи и да има пари независимо дали министърът на културата е киноактьор или скулптор.
Тогава няма да има случки като онези, в които наши дипломати ми звънят притеснени и ме питат, "Излиза македонски антибългарски филм, кажи какво да правим?" На което аз отговарям - освен да легнете пред салона, няма какво друго. Защото там са си дали сметка, че киното може да е механизъм, свързан с политиката. В цяла Европа киното е част от културната идентичност и държавите са приели, че трябва да го дофинансират.
Да не говорим, че българските пари в моите игрални филми са около ¼ и - тоест държавата влага минимални средства, а ние като продуценти правим огромни усилия, за да привлечем външно финансиране. Както за "Съдилището", в което немски, хърватски, македонски и европейски пари са влети в български филм и работни места тук. Това са реалните проблеми.
Какво се случи на предизборния дебат, който "Пакт за култура"* инициира по тези теми и какво очаквате от евентуалното ново правителство? Кой дойде и какви ангажименти се поеха?
- Бяха поканени партиите на първите шест места по популярност според социологическите проучвания. Дойдоха пет. Доколкото разбрах от Диана Андреева от "Обсерватория за икономика на културата", ДПС - една от шестте, традиционно не посещавала тези срещи.
Общо взето останалите пет присъстващи партии поеха на думи ангажименти да се работи в посока 1% от БВП за култура. Да видим. Аз имам спомен как предишни управления се опитаха да променят Закона за филмовата индустрия посредством Закона за държавния бюджет, като към текста "държавата финансира минимум еди-колко си филма на година", искаха да добавят "при възможност". Все едно според други закони гражданите не трябва да убиват или да крадат само "при възможност". За щастие Конституционният съд го отмени.
Какъв е следващият ви проект?
- Следващият проект е по "Македониjа", първия разказ от сборника "На изток от запада" на Мирослав Пенков. Взели сме правата и в момента работим върху него с българския сценарист Димитър Стоянович и румънския Богдан Муресано.
Защо този разказ? От всичките в книгата той като че ли е най-некинематографичен - един човек, който лежи в старчески дом и си спомня. И от време на време чете.
- Ще стане. На въпроса "защо" като цяло ми е трудно да отговарям. Питали са ме кога съм решил да правя "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" - ами когато прочетох книгата и се разплаках на финалния епизод, в който бабата прегръща внука си. Със сърцето си разбрах, че това е моята история.
По същия начин реагирах, когато прочетох "Македониjа", развълнувах се и започнах да си представям сцените. Най-важно е нещото да те е докоснало. Иначе ако тръгнем да теоретизираме, много обяснения можем да извадим.
Имате ли вече представа кой ще изпълни главните роли?
- Още не. В момента се опитваме да го преведем от литература на киноезик, което е съвсем различно нещо. За втори път играя тази игра - със "Светът е голям" ни отне 17 варианта на сценария.
По принцип литературата и киното са адски различни. Учили са ни, че киното до голяма степен произлиза от разказвачите на истории по средновековните панаири. Те трябвало да разкажат историята увлекателно, за да им хвърлят монети накрая. И тук е огромната разлика - книгата можеш да я оставиш и после да се върнеш към нея, а един филм трябва да може да задържи вниманието ти за един или два часа.
Има още един кинопроект по творба на Мирослав Пенков - по разказа "Снимка с Юки".
- Миналата събота имахме много хубава вечеря с Мирослав Пенков, всички, които искаме да снимаме по негови разкази - Димитър Стоянович, Богдан Муресано и аз, режисьорът на проекта "Снимка с Юки" Лъчезар Аврамов и един от най-великите живи писатели Майкъл Ондатджи, автор на романа "Английският пациент", по който е сниман едноименният филм. И говорихме надълго и нашироко за това как се превръща литература във филм.
Преводът на този разказ от книга към филм - както и от английски към български, който авторът сам е направил, е специфично начинание. Естествено, ние променихме заглавието.
Първата причина е, че намерихме друго, което пасва много по-добре на историята - заглавието "Другият", с което Мирослав е съгласен. И второ, по геополитически причини - нашето кино, по принуда и необходимост, е много свързано със всички европейски механизми за финансиране като програма "Медиа" и други.
Да не би иначе филмът да трябва да се казва БЮРМ?
- Ами не мисля, че гръцките представители в "Медиа" биха били много щастливи, когато получат проект със заглавие като "Македониja". Или македонските представители в "Евроимаж".
По какви политически причини сте сменили името на главния герой в "Съдилището"?
- Историята е малко майтап, но все пак истинска - прототипът на главния герой, който се играе от Асен Блатечски, се казва Бойко. Това беше името на главния герой в началото на проекта. След като един от първите варианти на сценария, правен в рамката на полската програма за развиване на сценарии Scripteast през 2010 година, беше номиниран за една награда в Кан, се оказа, че там имало една българска журналистка. И впоследствия бях информиран от домоуправителката в нашия вход за следното заглавие във вестник: "Командарев прави филм за Бойко".
Решихме, че след като още на ниво филмов проект има подобни странни аналогии, по-добре от самото начало да ги прекратим и сменихме името на героя. Това е една забавна, но също истинска и поучителна история.