На 10 ноември бях на турне в Севлиево със Сатиричния театър, където работех като сценичен работник. Това е една от датите, на които всеки си спомня къде е бил.  Аз почти не съм ходил на първите митинги, защото бях на работа точно по времето, по което се провеждаха. Но когато вече трябваше да се свалят, бях там.

Атмосферата, както всеки ще ви каже, беше леко наивна еуфория, защото никой не знаеше какво точно иска да се случи. Всички знаеха само, че не искат предишното. В последствие се оказа, че сме си го представяли по различен начин - едни искаха държавата да се запази като някакъв хегемон, втори искаха точно обратното, трети гледаха да откраднат нещо... А основната маса според мен бяха четвъртите, които не знаеха какво искат. Затова мощната първоначална вълна се отече в десетки други.

Аз съм активно свирещ по рок групи от 1989 г., през 1991-92 г. се създаде Herman's Wolf Band, но не съм участвал в първите протести като музикант. Около 1995-96 г. свирихме по общи концерти за СДС. Но не сме били активно ангажирани с разни кампании - други бяха.

Ще започна малко по-отдалеч с историята на рока. Малко преди падането на комунизма се създадоха няколко знакови групи, които бяха извън системата. Нарочно няма да казвам имена, защото ще забравя някой. В първите години - от 1991 до 1994 г., с появата на първите частни студиа, стана нещо като взрив. Изникнаха много музиканти и много стойностна музика, особено около клуб 113+ в университета, музика, която беше съвсем в крак със западните тенденции. А хората с пари тогава по-лесно ги даваха за записи с идеята, че правят нещо - че биха спечелили и те някаква популярност, например. Това, разбира се, се оказа химера.

В един момент стана така, че хората с пари поискаха да чуят някъде това, в което са инвестирали. А освен "Радио Тангра", което нямаше национално покритие, много силните национални държавни медии бойко се окопаха, вдигнаха бетонни стени и се оказаха неприкосновени за тази вълна.

Навсякъде на запад тогава се слушаше рок като Лени Кравиц и "Алис ин Чейнс". Националните медии обаче неглижираха това и нас за сметка на една по-безобидна попмузика.

Общо взето това е свързано с развитието на държавата.  По времето на Филип Димитров цареше оживление. До 1994-95 г. някъде все още ни владееше първоначалният импулс от 10 ноември и се бяхме втурнали да записваме по студиа и студийца. Когато започна западането, 1995-97 г., всичко отиде в киреча. После през 1998 г. отново имаше възраждане, започнаха да се организират различни фестивали като Берковския... И после пак, ръц - назад.

Мога да го обясня по-скоро социологически. България е изпуснала трите най-активни десетилетия в музиката и цялото изкуство на XX век - 50-те, 60-те и 70-те години. Между 50-те и 80-те години се случва една генерална промяна, това, в изкуството, са разбира се, трите декади на рокендрола.

През това време тук има спорадични опити за рок, някои от които доста добри, но като цяло изтикани встрани от основната партийна повеля за безполова безобидност. Чак в края на 70-те и през 80-те българските групи започват да звучат и да приличат на западните образци, но дори тогава бяха филтрирани през изискванията на държавните комисии.

Всичко останало беше естрада - нещо огромно, което се лееше денонощно от всички възможни радиоточки, радиостанции и телевизията. Представата за популярна музика на хората, живеещи отвъд областните центрове, които в края на краищата са мнозинството, беше формирана на тази база.

А тази музика беше толкова ялова и постна, че това принуждаваше хората да въртят антените и да ловят сръбското. В ранния сръбски турбофолк инструментариума беше като на рок група. Хората го търсеха, защото в него имаше повече енергия, отколкото в цялата продукция, която вървеше по нашето радио. Това и фактът, че сръбската музика е по-близко интонационно до нас от някаква си съветско-италианска естрада, доведе до сегашния попфолк.

След промените търсенето определи предлагането. Първоначалният взрив на българска рок музика постепенно се сблъска с една медийна стена - при нас например беше, защо пеете на английски? Беше невъзможно да преминеш отвъд локалната популярност без националните медии.

Herman's Wolf Band доби някаква популярност само защото неизвестен за мен режисьор в телевизията беше харесал клипа на песента ни Keep on Rocking и го въртеше през цялата 1994 г.  Впоследствие други групи се ориентираха много добре към вкуса на нацията и в леко модернизиран вариант завладяха овакантената от естрадата ниша, а отговорните лица в медиите ги приеха без никакъв проблем.

Е,  задължително е тези хора да са хора на протеста. Тази музика беше отрицание на целия соц - той затова толкова се страхуваше от нея. Много инстинктивно разбираше, че в тази музика има свобода, която няма нищо общо с неговата версия на свободата.

Все още смятам, че една от най-големите грешки на тоталитарния режим беше пускането на филма "Коса". Те, с тъпите си полирани мозъци, си мислеха, че това е антивоенен филм, а той всъщност е филм за свободата. И ние изведнъж видяхме разни хора, които ходят насам-натам, търкалят се по тревите, без милиционерът да ги арестува... Този филм даде много голям импулс на хипарията тогава. София се напълни с едни шарени хора.

Та най-нормалното беше малцинството, което някога слушаше западна музика, да тръгне към политическата сила, която в някакъв смисъл го олицетворяваше. Един запад, който беше много мъгляво понятие, защото почти никой не го беше виждал. Повечето май си го представяха като същото, но с корекоми, малцина си даваха сметка, че това означава друга икономическа система, сериозна работа, инициативност. Свобода, ама истинска.

Не, това беше недоглеждане според мен. Освен това те си бяха повярвали, че са победили. Когато видяха, че Америка загуби Виетнамската война, развързаха леко примката. А децата на партизаните бяха израснали в западен лукс, така че им беше ясно, че официалната версия е някакъв булшит.

Това, което раждаха "Коса" и музиката, беше едно неосъзнато пасивно неприемане на системата. Но на никой от нас не му е минавало през ум - а и да е, не го е вярвал - че тази тежка конструкция някога ще рухне.

Затова отговорът бе едно вътрешно отхвърляне - привидно се движиш по правилата, дремеш по комсомолски събрания, ходиш по манифестации, ако те накарат... Но вътрешно нямаш и грам идея да строиш социализъм. Идеята ти е да намериш някоя по-хубава работа, ако може и по цивилизацията да мръднеш, да си купиш тая плоча на Led Zeppelin...

Да, търсиш да си различен. Това е супер банално - че комунизмът потиска всякаква индивидуалност, че създава едноизмерни хора по Маркузе. Нашето не беше порив за смяна на системата - поне за мен и хората около мен. Отхвърлянето беше вътрешно, а не на идеологическо ниво, не е било интелектуална съпротива, както може би сред някои от по-големите от мене. Ние чуехме ли марксизъм-ленинизъм, автоматично ни падаха клапи на ушите и преставахме да обръщаме внимание. Говорете си, ние ще си слушаме "Ролинг стоунс".

Но всъщност това беше много силно. Защото онова, което им счупи системата, е че хората спряха да вярват в нея. Особено това, че нашето поколение и онова преди нас, което точно навлизаше в активната си възраст, абсолютно не вярваше в нея, направи разривът по-бърз. В крайна сметка всяка система на обществени отношения се крепи на доверие.

Ние затова сме в такава кочина в момента, защото никой на никого не вярва.

Групата е сформирана през 1992 г., издадохме първия си албум през 1993 г. и съществува до 2002 г., когато фронтменът ни Духи почина. Не сме имали много участия в предизборни кампании, освен ако не се лъжа в няколко сборни концерти за Петър Стоянов.

Но, пак да кажа, ние твърдо си пеехме на английски. А това не върши работа, защото повечето хора искат да чуят нещо разбираемо, с ясно послание, на български. Така че и там не се вписвахме с нашия твърдо западен рок.

Ако става дума за СДС -  основно по убеждение. Но финансовият интерес беше много сериозен. Тогава изборите бяха доста сериозен вулкан на предизборни средства и партиите даваха доста пари. За една кампания на Александър Томов - в някоя от многото конфигурации, забравих кога, се разнасят легенди в това отношение.

Каквато дойде. Може би на принципа за всекиго по нещо. Накрая задължително излиза Валя Балканска или някоя друга балканска. БСП също викаха рок групи, може би с наивната идея да привлекат младите, а по-вероятно с идеята "дай да оправдаем едни кинти", защото с парите за кампаниите е голяма каша.

Свиреше се по всички флангове, но това тогава беше най-сериозния доход за музикантите. Така че в известен смисъл те най-много се радваха на предсрочните избори.

Това нещо с многото пари обаче умря още през 1997 г.

За да продължим с историята на групата, през 90-те клубния живот много рязко умря. Появиха се местата за тъй наречен "норвежки репертоар", скъпи барове, където трябва да свириш редовните три Бон Джоуви-та, двете на "Кис" и така нататък... Ние не искахме да станем такава банда и се разпръснахме по други формации.

Донякъде това е така. Макар че в момента сме част от света, а аз не мога да се сетя за добро рок парче в световната култура изобщо през последните 10 години. Едно от парадоксално хубавите неща в началото на 90-те тук беше липсата на музикална индустрия и мейнстрийм, която на запад ограничава и се опитва да те сложи в някакъв калъп. Все пак ние направихме 30-минутно парче във втория си албум.

Аз мисля, че свободата не е изчезнала. Става дума за смяна на поколенията. Мисля, че нашата държава, макар и бавно, се нормализира. Отварянето към света, дори напускането на младите към чуждите университети - защото те не могат всички да останат навън - ни бута към по-добро. И мисля, че това ще се върже и с музиката.

Аз вече не съм от най-младите, но виждам, че музикалният ентусиазъм не спира. Има много нови групи - макар и да се профилираха към по-тежкия звук, който си има обособена публика. Това, което много трудно ще умре, е тази генетично вкопана естрада. В България дори голяма част от рапа звучи като нея.

Като цяло са аполитични. А и тази аполитичност беше набивана много успешно в главите ни през последните 25 години - това беше много умен стратегически ход от страна на БСП, да внушава, че всички са маскари.

Но едно ще ви кажа - никой от тях, при никакви обстоятелства няма да гласува за БСП. Рок почитателят може да не гласува, но ако гласува, ще е в десния спектър. Това разделение между ние и те продължава да съществува, каквито и усилия да са правили, за да ни приобщят.

Евгени е краткосрочен оптимист, за разлика от мен. Не мисля, че ще стане толкова бързо и лесно. Но твърдението е вярно за пасивната съпротива срещу режима, за която говорихме - след 10-ти тази свобода се изля в огромна гражданска енергия и въпреки загубата на първите избори, мисля, че създаде нещо, което те не очакваха.

Не очакваха такова отрицание. Те си мислеха, че ще си стиснем ръцете и цялата власт ще остане в тях, за да продължат да крадат. Репликата на Петър Младенов за танковете е именно това - не сериозен призив, а ужасната изненада, че хората освиркват него, дето уж им е дал свобода. Това се дължи и на този дух на свободата, който е есенцията на рокендрола.

Не съм съгласен с такова сравнение, защото това са две абсолютно различни неща и аудиториите им изобщо не се припокриват. Те не звучат и по едни и същи медии и в това отношение дори трябва да признаем, че поп-фолкът се явява леко дискриминиран. Не че ми липсва.

Хората, които слушат чалга, никога няма да прослушат рокендрол. С това не искам да кажа, че нещо им има. Всеки трябва да може да слуша каквото си иска - това е много важно и абсолютно базисно.