Не мисля, че става дума за конкретна "история". Той пътуваше много, беше наистина скиталец – пеша, с мотор, с каквото позволява терена. Обикаляше като журналист и кореспондент кажи-речи цялата страна. Имах чувството, че познава всеки камък, всяка река и всяка махаличка по чукарите. Беше обсебен, слят с българската земя по един наистина първичен, страстен начин. Бродеше по незнайни краища, като се върнеше от командировка, винтягата му  странно миришеше на дим и безсъние… Тефтерите му бяха пълни с всичко, което е срещал по пътя си – думи, лица, случки, имена на хора и на местности. Мисля, че героят на "Калуня-каля", Калуньо, е своеобразен автопортрет на баща ми – той е описал своето бродене по белия свят, своите бели и черни дни, своята светлина и своята сянка, извикал е своите огромни въпроси към Бога, ако щете. И към тази основна тъкан са се преплели много други истории.

- Казвал ли е и как си обяснявате, че е избрал такава гледна точка към Априлското въстание? 

Не бих казала, че в романа изобщо става дума за Априлското въстание. Историческата рамка е доста условна, просто фон, върху който тече един човешки живот, но тече не в линейно време, а "по вертикала". Основният проблем всъщност е далеч по-фундаментален – баща ми обичаше да цитира любимия си Кант: "Няма нищо по-дълбоко от звездното небе над мен и от човешката душа в мен".

Та това е истинската тема на романа: човекът, съотнесен към света. Не историческите събития – много по-дълбоко поставен е въпросът за смисъла на човешкия живот, за мястото му, за принадлежността му към доброто или злото, за изборите, за стойностите, за корените и дълбината на човешката природа.

Много по-вярно би било да се каже, че това е един философски роман, в най-чистия смисъл на думата екзистенциален роман, в който, както се казва, "приликата с действителни исторически събития е случайна". Ако все пак е избран определен исторически момент, то е заради изключително драматичния му потенциал да постави човека пред съдбовни  въпроси. Но това е моят прочит.

Калуня-каля означава "кулата на Калуньаа" (Калунь ага) – кулата, която човек цял живот се стреми да съгради. Мечтаната бяла кула, "бели сарае".

Баща ми бе завършил философия в Софийския университет. За да се издържа, работел е на Сточна гара като хамалин – намерихме тефтерчето му, в което всяка вечер описва деня: "Вторник. Труден ден. Три вагона кюмюр. Два вагона ламарина. Сряда. Още по-труден ден."… Докато е работел, от джоб в джоб прехвърлял листчета с немски думи.

Когато завършил университета, владеел пет езика. Интересуваше се от социология, етика, естетика, история на изкуството, литература, краезнание… Огромната му библиотека съдържаше книги на руски, английски и френски език (чрез Народната библиотека си изписваше книги от Париж), а също и на италиански и на испански. Не мога да ви опиша колекцията му от речници!

В края на живота си започна да учи турски език. Беше се задълбал в турската история и култура и често казваше с възхищение, че турчинът като нрав има в себе си изключителна мекота и благородство. Бродеше по родопския край (казваше: "Тръгвам из помаклъка"), губеше се със седмици, беше по някаква причина, не знам  каква, особено привързан към този район. Сега си мисля, че може би го е вълнувал дълбокият трагизъм на помашката душа, това верско и етническо раздвоение, тази генетично унаследена историческа рана. Но не съм сигурна…

Колкото до невероятния му език – едва ли мога да дам определение на нещо, което е от рода на необяснимото, мистичното. Дар. Талант. Мисия на писател. Научил се е да чете и да пише още преди да тръгне на училище. Съвсем малък, в отделенията, си е водил дневник – това са няколко сиво-зелени тетрадчици – които след четвърто отеление подарил на учителката си по литература. Жест на писател – да предоставиш творбата си! Години по-късно тази много възрастна вече жена, пазила ги през всичкото това време, обратно ги подари на семейството ни.

Не сме говорили у дома за Талев. Нямам представа дали го е харесвал. Но за Йовков, за Вазов говорехме.  Говорехме много за Иво Андрич. За Иван Бунин, изумителния руския писател-емигрант.

Беше журналист с много остър език, който често му навличаше неприятности. Безкомпромисен във всяко едно отношение – никакви реверанси, по никакъв повод, никаква отстъпка от собствено зададените му стандарти. Без каквото и да било чувство за самосъхранение и "оцеляване". Режеше като бръснач – никой не можеше да му наложи нито тема, върху която да пише, нито пък да пипне и ред от вече написаното.

Като млад журналист му поръчали да напише рецензия за един писател от плеядата на социалистическите величия (не знам дали днес някой помни името му). Написал смазваща рецензия! Е, след много години именно този другар, като прочел очерка му в "Септември" за българите, хвърлени  в съветските концлагери, пръв се обадил на съветския посланик в София – и машината задействала.

Мисля, че не е имал никаква представа, че е нагазил в абсолютно забранена зона. Мисля също, че и до края в него остана някакво недоумение за целия шум, който последва. Това беше един много добър очерк, той просто си беше свършил работата на писател. Политическият взрив му бе чужд и неразбираем.