Евгения Иванова: Освобождението не е политическо събитие, а състояние на духа
Евгения Иванова е от учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството преди смяната на тоталитарния режим. На няколко пъти е задържана от Държавна сигурност. Сега е доктор на науките и професор в Нов български университет. Нейни изследвания, като например за нагласите на мюсюлманите в България, са предизвиквали бурни реакции и самата тя е била дамгосвана като "заплаха за националната сигурност". Автор е на монографии, сред които "Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност", "Отхвърлените "приобщени" или процеса, наречен "възродителен" и "Българското дисидентство". Най-новата й книга излезе през ноември - "Ислямизирани Балкани. Динамика на разказите".
Освен етнолог и балканист тя е и белетрист. Автор е на романите "Фото Стоянович", "Оглушително бяло" и "Планът Константинопол".
Какво е за Вас 10 ноември? Коя е най-важната дата от последния четвърт век?
- В началото беше, разбира се, еуфория. Но тя започна преди 10 ноември. Може би на 3-ти – на онзи митинг на "Екогласност", когато за първи път хората гласно поискаха "Демокрация!". Беше опияняващо. После изтрезняхме, но Вие не ме питате за после…
Какво е най-ценното за Вас от дисидентските времена?
- Усещането, че вече не живея в лъжа. И усещането за щастлива общност, което твърде бързо се изпари.
Вие сте от учредителите на Клуба за гласност и преустройство, но като че участието Ви в политиката свърши с дисиденството и опозицията. Защо? Никога ли не сте се изкушавали да имате власт - бихте могли да я използвате за доста смислени неща?
- Не ставам за политика. И участието си в Клуба не възприемам като политика, а като невъзможност повече да се живее по "оня" начин – с изшушукано недоволство и самоналожена цензура.
Колкото до изкушението от властта – твърде бързо видях как тя променя хората от "щастливата общност", как ги превръща в зависими. Все още мисля, че най-умното решение в живота ми беше да не участвам във властта. Не съм сигурна в какво би ме превърнала…
Изследвали сте турците и помаците, сигурно имате впечатления от първите турски организации, както и от ДПС. Какво е ДПС - гарант за етническия мир, за евроатлантическата ориентация, или партия с обръчи от фирми, на ченгета и сделки на тъмно?
- Вероятно ДПС е всичко това. В началото изглеждаше (или се представяше?) като гарант за етническия мир. После все повече се чувстваше като владетел на етническия мир, по чиято заповед той ще бъде запазен или ще се срине. Така самият етнически мир се обезсмисли като ценност. Затова ДПС отдавна не е етническа, а най-обикновена олигархическа партия.
Какъв е във Вашите очи Ахмед Доган - проклятието на България, най-умният и прозорлив политик, човекът с най-много власт, амбицициозното момче от село, отмъщаващо на всички, които са се опитали да му дърпат конците?
- Българското общество като че ли проявява силна склонност към сатанизация: посочва се някакъв сатана и той е виновен за всичко. Така беше с Алексей Петров, така е сега с Цветан Василев. За съжаление, сатанизирането на Доган (и на ДПС) рефлектира върху турците и мюсюлманите изобщо. Може би е време да се проумее, че Доган е просто политик – малко по-циничен (поради което откровен) и по-умен от останалите. Вярно е, че зад философските му еквилибристики се подава "момчето от село", но колцина са българските политици (и предишни, и сегашни), на които това не се случва?
Има ли държавник от последните 25 години, който заслужава паметник?
- Ако има такъв, той би трябвало да се срамува от самата мисъл да се превъплъти в паметник. Иначе най-сполучливия паметник съм виждала в Радомир – на безименния бозаджия…
Освободихме ли се?
- Освобождението не е политическо събитие, а състояние на духа.
Срещу какво се борите днес?
- Би трябвало вече да съм се уморила от борби. Но все още не мога да понасям предразсъдъците, клишетата и простотията. И нагласата "от мене нищо не зависи". Изглежда, не съм се уморила за съжаление…
