- В момента протести май няма или поне аз не ги виждам. Ако имаше някакви срещу Слави Бинев, те бяха гилдийни и победата срещу Бинев скрива факта, че срещу други по-важни фактори нямаше победа. Така че протестът не е някакво перманентно състояние. Ако той се дължи на възмущение, както аз вярвам - възмущение от наглостта на определен тип "елити", то възмущението не е нещо вечно. То е, както казва Вазов за ентусиазма – искра, която пламва и гасне. Не е перманентно състояние – нито на човека, а още по-малко на обществото.

Протестите сами по себе си не са съществени, същественото е в това, че те изразяват някаква гражданска позиция и гражданска култура на преценка, на съждение, на отсъждане. Те са важни, защото са симптом на неумиране на гражданското общество в България и второ, дай боже, на неговото развитие.

Какво се случи миналата година (говоря за 2013 г. и ефектите и върху 2014 г.) от моя гледна точка: Протестите от 2013 година започнаха като протести на възмутените хора. Те се бяха възмутили от една конкретна наглост, да бъде назначен един човек на една длъжност, която не му се полага. Освен това тази личност е символ на всички мутренски и олигархични процеси в България. Тази символичност на фигурата предизвика спонтанността на протеста.

По-късно, с прави или без право, протестът беше раздробен на разнообразните позиции на неговите участници. Тези позиции бяха понякога манипулирани, както понякога се манипулира стачка, раздробява се стачната вълна и се работи с конкретни групи от хора. Имаше такива хора, които като мен твърдяха, че протестът няма идеи, а има минимална програма - програмата оставка, програмата на възмутените. Имаше други, които твърдяха, че той е манипулиран от партийни централи, трети твърдяха, че той е глупав и че не предвижда политическите последствия. Четвърти твърдяха, че той е част от световната вълна от революционни пролети, заляла целия свят. Във всички тези твърдения имаше по нещо вярно, но истината е, че хората на площада първоначално се бяха събрали заради минималния си консенсус, който се състоеше в това, че повече така не може и това правителство трябва да си подаде оставката.

Подаде си това правителство оставката, и то не поради протестите – събориха го не те, а една интрига на партията ДПС, която престана да подкрепя мнозинството. Правителството на Орешарски падна, имаше нови избори и дойде това, което всички знаехме, че ще дойде – едно нестабилно мнозинство с ГЕРБ начело. То беше изработено трудно, бавно, по един объркан, рисков начин, защото в него влезе Патриотичния фронт с идеи, които само при голямо напрежение на мисълта и волята могат да се нарекат европейски.

И се получи това, което се получи. Всички знаеха, че ако има нови избори вероятно Бойко Борисов ще ги спечели по този нестабилен начин. Затова бяха обвинени протестиращите, кой знае защо. Аз в един свой пост във "Фейсбук" казах ясно: не протестиращите са виновни за това, че Бойко Борисов е отново на власт, причина за това са неговите гласоподаватели, които са го избрали. Дори да си представим идеалния вариант за тези, които поддържаха правителството на Орешарски - то да остане на власт за всичките четири години на мандата си, най-накрая пак щеше да има избори и може би Бойко Борисов пак щеше да дойде на власт на бял кон, както и в другите случаи.

Тоест ситуацията е такава, каквато българското общество позволява, тя не надвишава равнището на обществото и на неговата гражданска култура. Едни съмнителни политически субекти, говоря за всички партии заедно, са заели мястото на народни представители, зад тях седят някакви избиратели. Това е законно, трябва да се приеме, за съжаление, и да съществуваме оттук нататък в тази ситуация. Което не означава, че от време на време няма да протестираме, ще протестираме, ако е наложи, ако има необходимост, за изключително важни неща. Лично аз протестирах срещу назначаването на министър Вежди Рашидов, намирам го за крайно неподходящо. Много по-малък проблем ми се вижда Слави Бинев.

Но, пак повтарям, не протестът сам по себе си е съществен, съществена е гражданската култура на гражданите и способността им да упражняват натиск над властимащите.

- Това не знам. Надявам се, че нараства. Всичките мои лични усилия са насочени към това да убедя хората около себе си и доколкото мога - по-далечни пластове на обществото, че те могат да въздействат и че това, което се случи последните две години доказва, че те могат да въздействат.

За първи път в историята на света ние се намираме в ситуация, в която гражданите могат да се намесват не само на избори. Благодарение на новия тип медии, благодарение на включеността на гражданите в интернет и в социалните мрежи, те могат непрекъснато да формулират мнения без филтрите на официалните медии. Ако събират достатъчно поддръжници, те могат да се превърнат и в улични протести, а могат просто да бъдат петиции или становища на големи групи от граждани, които упражняват натиск върху властта.

Според мен има прецеденти в това отношение и те трябва да действат въодушевяващо. Това е възможно и трябва да се прави - гражданинът е получил възможност да се намесва не просто в резултатите от един политически процес, на избори и после на следващите избори, а в самия процес – да участва във взимането на важни решения, когато се налага. Държави като Швейцария отдавна практикуват непрекъснати референдуми по важни въпроси. В момента това ми се вижда една смислена кауза, да се издигне нивото на тази гражданска култура така, че да има непрекъснати референдуми в социалните мрежи по тези въпроси. Дали и доколко те ще бъдат взети предвид е друг въпрос, но по-важно е тази енергия да не умира, да не престава.

Натискът на гражданите отдолу е най-важната придобивка от протеста – способността на гражданите да го упражняват.

- Не, според мен не говорят. Аз, разбира се, споделям протеста срещу Слави Бинев и не мисля, че той би могъл да определя каквото и да било в българската култура. Самият факт, че той е депутат, е срамен факт. Но протестът срещу Слави Бинев конкретно скри необходимостта от протест за много други неща и по-важното, той обърка гилдийните проблеми с проблемите на гражданска България. Двете не са едно и също.

Изкуствата са лакмус на обществото, аз самият се занимавам с изкуство, от както се помня, макар на теоретическо и историческо ниво, и не мога да бъда заподозрян, че не обичам изкуствата. Но когато става дума за граждански процеси, хората, които имат общо с изкуствата: творците, кураторите, импресарията, критиците, рецензентите и пр., са една малка гилдия. Нейните проблеми не трябва да се преувеличават и не трябва да заместват гражданските проблеми.

Интелектуалците и хората, които имат общо с изкуствата, имат една важна особеност – те са устати хора, понякога могат да бъдат и кресливи хора. Те знаят как да воюват за правата си, владеят инструмента на словото и го употребяват. Огромни пластове от населението нямат този инструмент и това създава една несъразмерна престава за ролята на интелектуалците и интелигенцията в структурата на гражданското общество. Те почти винаги се представят като водачи, като изразители, като такива, които говорят от името на някого. Никой не ги е упълномощил за това. Нека всеки да си знае мястото, нека всеки да бъде гражданин и после да бъде поет, както е казал Некрасов.

- Тогава виждах себе си по следния начин – имах големи научни претенции, а още не бях прочел много важни книги и трябваше по някакъв начин да отговоря на собствените си очаквания, за да се чувствам добре. Вероятно това беше основния мотив да замина - за да се почувствам академично адекватен, да разбера, дали представите, които имам за себе си като млад учен ще се окажат верни или не. Попрочетох доста работи там и придобих някакво самочувствие – това ставаше постепенно, аз пиша бавно. Тоест трябваше да изградя себе се като професионалист в своята сфера.

Тогава знаех, че това е тежък избор, други хора станаха политици направо. На мен много ми се участваше в тези процеси, но бях далеч. Само по време на ваканциите се появявах на разни митинги, малко страдах от това, че съм далече от България, където според мен ставаха интересните неща. Аз бях голям оптимист и бях убеден, че нещата ще станат бързо и лесно.

Не знаех, че интересните и мрачни неща стават и под равнището на видимостта и че там се формират едни групи, мрежи, кланове и групировки, които всъщност приватизират богатството на България и стана това, което стана. Тоест, живеех един малко наивен публичен живот и си мислих, че политическите процеси текат в публичното пространство. Сега мисля по-сложно за тези работи и ситуацията е много по-различна.

Впрочем като казвам, че никой не е упълномощил интелектуалците на представляват когото и да е, това не значи, че някои хора не могат да станат гласове на протеста, на някакво социално движение и че не могат да станат дори политици, включително професионални политици. Не, напротив, могат, стига техният глас да събуди достатъчно социална енергия, стига зад този глас, зад техните идеи, зад това, което те говорят, зад това, към което те призовават да застанат достатъчен брой хора, които да кажат: Да, ние мислим така. Тогава всеки, който говори има някакъв вид представителност, той представлява някаква социална позиция.

- Да, със сигурност и за съжаление продължавам да го казвам. Би било хубаво да кажа: Аз тогава мислех така, сега съм си променил мнението. Но не съм.

Проблемът за вината е сложен и изисква изследване, той се разпада на индивидуални случаи. Аз такова изследване не съм правил за конкретните български политици от моето поколение, които са участвали в управлението на България. Но казвал съм го и друг път и ще го повторя, нещо което надскачаше всички тях, беше абсолютната липса на компетентност в областта на политическото управление, партийното строителство, апаратните игри и способността да управляваш големи маси от хора отдалеч. Никой от тях нямаше тези компетентности. Те бяха принудени да ги учат чрез поражение. Докато други хора, които бяха специализирали в сферата на тайните служби и на партийната номенклатура, бяха доста добри в това отношение.

- Първо всеки се е провалял по различен начин и всеки е различно изхабен. Някаква обща формула в това отношение няма. И пак казвам: ти ако днес говориш и ако днес те слушат, ако днес застават зад думите ти, тогава си адекватен, няма значение какъв си бил в миналото. Ако хората, заради твоето минало или още  по-лошо, заради твоите идеи и думи, не те слушат, тогава си никой. По-добре да водиш частен живот, пиеш си ракийката със салатката.

Ако някои хора са дискредитирани така, че не стават за каквито и да е публични действия, те просто си отиват. Това е един естествен процес, може би за тях мъчителен, но за хората облекчителен. Ако пък стават, народа ги привижда като такива и застава зад тях. Не народа, защото това е твърде едро казано, но някакви конкретни пластове от населението.

- Ако моите студенти останат в България, аз ще бъда голям оптимист, но за съжаление те виждат малко шансове пред себе си и огромна част от тях напускат. Освен това аз не идеализирам морала на младите хора, това че те са млади, не значи непремено, че са чисти и морални, това е една романтическа илюзия. Има всякакви хора, и между младите и между старите.

Пред очите ми млади хора се корумпираха с невероятна лекота, така че младостта не е гаранция за нищо, тя е просто отваряне на хоризонт, отваряне на възможности. Понеже при нас тези хоризонти се затварят, а при тях се отварят и ние естествено разчитаме на тях повече, но това дали те ще се справят със своите морални и политически задължения, това ще видим.

- Младежта не е нещо единно, тя е социално разслоена по изключително сложен начин и повтаря с известни отклонения социалното разслоение на България. Съвсем сигурно е, че в определени райони на България гражданската култура е заменена с кланова култура на лоялности. Един такъв вид кланова и мрежова свързаност е тази, която те кара да бъдеш от своите против другите. Това е един късен вариант на патриархална култура, новопоявил се през 21 век, перверзно адаптиран към криминализирани мрежи и техните клиентелистки зависимости.

Много хора живеят в подобна среда и се държат по съответния начин - и стари, и млади. Други, които имат възможност да живеят различен живот, особено да попаднат на места извън България с други образци на по-индивидуалистично политическо, гражданско, академично и друго поведение, имат други възможности и вероятно други намерения – и те проявяват внезапно неподозирани свои способности. Лошото е, че тази група от хора изтънява, адски много хора от нея напускат България. Те просто обявяват, че тук няма никакви шансове и си тръгват. Когато си тръгнат, малкото шансове намаляват още повече и това е един много неприятен процес. Но те имат право да го направят. 

- Защото идеите трябва да имат отношение към действителността, а не към някакви образци. Те трябва да са адекватни в конкретния контекст, който има свои морални императиви. А той изисква справяне с едно тежко минало и неговото наследство, което продължава да има структурообразуваща роля в настоящето. Изисква осмисляне как в световен план големият ляв експеримент повече от половин столетие се провали и защо. Това е еквивалент на един психоаналитичен процес, който Фройд нарича работа на траура - преодоляване на болки, травми и проблеми, възникнали благодарение на 45 години социализъм в цяла Източна Европа и 75 години в бившия Съветски съюз, който е оставил непреодоляно наследство, неговият труп тежи в настоящето.

Младите хора често не виждат в каква степен настоящият живот е зависим от стари структури. В този смисъл техните леви идеи имат чисто теоретичен, абстрактен характер, те отговарят на изискванията на един скрит супер-Аз, който е поместен в някъде в престижните академични центрове  - и с това абстрактно поведение задълбочават вината на цялата марксистка левица на западните университети, която отказа да се справи с проблема на реалния социализъм. Това е дълъг, много дълъг разговор, който има академични измерения, тъй като там има опреден тип историография на социализма, но ревизионистка историография на социализма, която участва в процеса на нормализация на тази травма.

- Първо, те са различни хора. Някои от тях кресливо повтарят шаблони и неща, които са научили другаде и не се интересуват от контекста. Някои от тях са кариеристи. Има други задълбочени хора, които напротив, искат да бъдат леви, което в техните очи означава да са справедливи и аз уважавам това нещо естествено. Те искат да бъдат леви с цената на сериозен, тежък, академичен, и автобиографичен труд, имено по преодоляване на тези неща. Аз съм убеден, че дори те да останат леви, техните идеи няма да имат този книжно-абстрактен характер, който имат в момента.

Аз на 20 години бях убеден марксист - смятах че всички основни приципи на марксизма са верни, а това, което се случва у нас, е някакво тяхно извращение. Впоследствие израстнах много в това отношение и започнах да мисля отвъд определени клишета. 

- Потопени в нашите проблеми, често забравяме, че светът има собствени. Когато младите се завръщат от престижни университети, те внасят и скритите дефекти, които ги има и там – клишета, идеологии и разнообразни видове едностранчивост. Младите, които се връщат, са разделени на една доста активна и шумна левица и на голям брой хора, които са пазарни фундаменталисти и неолиберали. Между тях не тече никакъв разговор – те не се понасят, което е крайно непродуктивно. В България обикновено на ръководни позиции се назначават именно млади хора с пазарно, либерално-фундаменталистко мислене, които действат като министър Симеон Дянков. Той е типичен пример в това отношение.

Отсъствието на обсъждане на проблемите на реалния контекст, мисленето с готови шаблони – били леви или десни, не е нищо хубаво, естествено. Но понеже ние сме една провалена държава и култура, съответно, тези шаблони имат двоен авторитет – прави ли се някъде еди-как си, това е естествена легитимация. Трябва да се говори с възможни приложения на модели спрямо конкретен проблем.