Данис Танович, режисьор: На обществените телевизии като Би Би Си вече не им стиска да правят остри филми
Две години след като представи "Епизод от живота на събирача на желязо", босненският режисьор и носител на "Оскар" за чуждоезичен филм Данис Танович отново гостува на "София филм фест" с филм с документален привкус - индийската копродукция "Тигри" с боливудската звезда Емраан Хашми.
Игралният филм по действителен случай засяга противоречивия начин по който големите корпорации - производители на бебешка храна рекламират адаптираните си млека за кърмачета в страни като Пакистан, където липсата на чиста вода и хигиенни условия за приготвянето им увеличава значително риска от детска смъртност. Филмът е правен в продължение на девет години, след като инициаторите му го изоставят заради риска от съдебни битки, разказва Танович.
Какво ви кара все да се връщате на "София филм фест"?
– Стефан. (Китанов, организаторът на фестивала - бел. ред.) Не умирам да представям филми, предпочитам да ги правя, но няма как. А и тук е приятно, има хубава храна, срещам приятни хора, стари приятели.
Аз мислех, че е от някакво балканско братство.
– Разбира се, не може да избягаш от него, огледай се (прави жест към кишата пред НДК). Дали си в Загреб, Прищина или дори в Гърция, е все тая. Има голямо кулинарно разнообразие, но е едно и също. Като в онзи документален филм "Чия е тази песен?", в който всички балкански народи твърдят, че е тяхна. Чувствам се много уютно, сякаш съм си у дома.
Киното от бивша Югославия сякаш създаде "балканското" като марка по света, в известен смисъл дори ни накара да си харесваме повече. Мислите ли обаче, че сме в капана на тази идентичност - включително че от режисьорите се очаква определен вид кино?
– Да погледнем назад в историята на югославското кино. Определено не може да сравняваме Душан Макавеев с Костурица. Режисьорите са различни. Не мисля, че има такова нещо като балканско кино. Все едно кажеш, че има южноамериканско кино - то има, но когато се вгледаш, филмите са много различни. Киното в Бразилия не е същото като това в Мексико или Чили.
А защо решихте да отидете чак в Индия с "Тигри"?
– Филмът по принцип трябваше да се снима в Пакистан, защото там се развива дейстивето. Ное доста трудно да заснемеш подобно нещо в тази държава, така че избрахме Индия. И защо не? Аз обичам да пътувам, плюс това историята е от тази част на света. За мен историята е водеща, важно беше да я покажем.
Вярно ли е, че трудно сте намерили финансиране заради правни заплахи от страна на компанията, за която става дума във филма?
– Не, нямаше заплахи. Но Би Би Си се отказаха, защото казаха, че "Нестле" ще ни съди и ще ни съсипят. И дори да спечелим в съда - защото ние имаме доказателства за всичко - ще струва много пари и накрая ще убие филма. Така че те се отдръпнаха, умно от тяхна страна. Но за мен е абсурдно, защото те са обществена телевизия и това им е работата. На тях вече не им стиска, крият се зад адвокатите си. Целият свят се страхува, всичко е в сянка.
А съдят ли ви?
– Защо да ни съдят, само ще си докарат ненужна публичност. Те са умни, опитват да минат между капките. А и не могат да ни осъдят, защото имаме документи и свидетели за абсолютно всяко твърдение.
Повлия ли правната ситуация на на сценария - затова ли преплитате историята на главния герой с разговорите му с филмов екип, който се колебае дали да заснеме филм за него, нещо като застраховка?
– Не, включихме собствените си премеждия в сценария, защото искахме да покажем как Би Би Си се отказа от филма, как никой не иска да говори за това.
Предният ви филм "Епизод от живота на събирача на желязо" ("Сребърна мечка" от Берлин) също беше на ръба на документалистиката. В него едно ромско семейство, непрофесионални актьори, повтаря пред камера случка от истинския си живот - как бременната жена носи мъртъв плод, но може да умре, защото няма здравна застраховка. Взе много награди на запад, а различно ли се прие на Балканите, където подобна история е по-позната?
– Не, а и не мисля, че историята ни е чак толкова позната. Колко хора изобщо са попадали в ромски дом през живота си? Виждаме ги да просят, да ни мият прозорците, но изобщо не знаем как живеят. 99% от нас изобщо не биха говорили с човек от ромски произход. Има много предразсъдъци - и да не се лъжем, много от ромите ги подклаждат с определено поведение. Но ако имаха равни шансове за образование и работа, ако не бяха отритнати заради произхода си, мисля, че животът им щеше да бъде различен.
"Събирачът на желязо..." промени ли живота на героите ви?
– И да, и не, за съжаление не само в положителен смисъл. Разбрах, че хората от това село имат по-добър достъп до медицински услуги. Но това не е достатъчно.
Самите герои изкараха пари, от които живяха две години. Но ми се струва, че след като получи награда на "Берлинале", главният герой започна да мисли, че следващата му заплата трябва да е като на Джъд Лоу. Което нямаше как да стане, защото той не е актьор и нещата не тръгнаха на добре. Постоянно му казвах, помни, че това е само един друг епизод от живота ти, а не целият.
Имаше предложение за две други роли, но ги загуби. После реши, че ще емигрира в Германия, но това беше лоша идея, защото там разбра, че трябва да научи езика и да работи, а и му липсваше родината… Върна се в Босна, сега дори не знам къде е, защото си смени телефона и загубихме контакт. Мисля, че му беше трудно, защото когато станеш известен в моята страна, започваш да си мислиш, че си богат, но не си.
Чувствате ли се отговорен за съдбата му?
– Не, изобщо. Не мога да бъда отговорен за 40-годишен мъж. Нося отговорност за собствените си деца и за това, което аз съм снимал и направил.
Не беше ли странно да спечели награда за най-добра мъжка роля в Берлин, при положение, че играе себе си, тоест не играе?
– То беше странно дори за мен, а какво остава за него - сигурно се е чувствал като Нийл Армстронг на Луната.
Питали ли сте журито за мотивите им?
– Всъщност доколкото разбрах те са искали да наградят целия екип, но не е било възможно. Беше много смешно, защото президент на журито беше Уонг Карвай, режисьор, когото ужасно уважавам и харесвам и чието кино е адски естетско. Въобще не бих помислил, че този филм може да му хареса, защото той прави съвсем различни неща. Бях очарован, когато се запознахме на фестивала. Но режисьорите харесваме колегите си заради собствения им стил, а не защото приличат на нас.
– Смятате, че филмът е спечелил по естетически, а не политически причини?
– Ами Уонг Карвай не е много по политическите теми, а и между другото филмът ми не е политически, а хуманистки. Самият факт, че да се застъпваш за човещината вече е политическа позиция показва в колко прецакан свят живеем.
Вие също сте били част от журито в Кан, на няколко пъти сте били сред кандидатите за чуждоезичен "Оскар" с филми за войната в бивша Югославия. Смятате ли, че има активистки, политически елемент в присъждането на кинонаградите?
– Ако говорим за "Оскар", регламентът за чуждоезичен филм се промени. Преди имаше комисия, която номинираше, а членовете на академията трябваше да изгледат всичките пет филма, преди да гласуват. Ако "Ничия земя" се състезаваше сега, нямаше да спечели. Много хора щяха да гласуват автоматично за режисьорите, които са им познати.
Ако ме питате дали одобрявам тази нова система - не, защото преди гласуваха малкото хора в Щатите, които си падат по европейско кино, а сегашните правила просто избутват напред известните имена. Така че не виждам грам политика тук.
А на европейските фестивали като Кан и "Берлинале"?
– Не ме разбирайте погрешно, но кой беше председател на журито на "Берлинале"? Дарън Аронофски - той ли е политически ангажиран режисьор? Сериозно? Не съм сигурен, че различава републиканци от демократи.
Малко преувеличавам и ставам зъл, но не мисля, че има каквато и да е политика в тая работа. Ако аз бях в журито всичко щеше да е много, много по-политическо.
Кой е любимият ви американски режисьор?
– Любимият ми американски режисьор днес е... Алехандро Гонзалес Иняриту.
Значи сте доволен от Оскарите.
– Да, удовлетворен съм. Всъщност смешното е, че "Бърдмен" не е най-добрият му филм. Като Скорсезе, който взе "Оскар" за най-слабия си филм.
Amores Perros винаги ще бъде високо, високо в класацията ми. Но се радвам за Иняриту, защото той е много добър човек, познавам го от години. Истински приятел. Един от малкото режисьори, на които завиждам.
Следващата прожекция на "Тигри" е на 22 март от 18.45 ч. в Културен център "G8"