За хартиената лодка, торния бръмбар и защо Лиза реши да се задържи в България
Закъснявам с 15-ина минути за срещата ни. С усмивка младата жена приема извиненията ми, и само след половин час ще ми признае, че закъсненията са една от особеностите на българите, които още не може да си обясни. Тя е от Австрия, и като се изключи всеобщия навик на неточност тук, смята че българите и австрийците доста си приличат.
И понеже откакто живее в София е свиканала да чака, Лиза Хайдингер винаги носи книга със себе си, за да запълва времето. Няма смартфон и не се вълнува от социалните мрежи и светските клюки. Трябват й само приключения - написани, нарисувани, татуирани, или преживяни някъде по пътищата на Европа.
Заминаващи
Лиза е на 25 години. Израснала е в малък град във винения район на южна Австрия - "австрийският Мелник", както тя го представя. Завършила е графичен дизайн и фотография в университета за изкуства в Линц. Сега работи по специалността си в малко студио за графичен дизайн в София и извън работата и пътешествията учи нов занаят - да татуира. Ако всичко върви по план, в края на септември Лиза и двама приятели ще отворят собствено студио за татуировки на "Пиротска".
В България се озовала преди 4 години по програма "Еразъм". Избрала да дойде тук, защото й било любопитно как изглежда в действителност тази страна, която в австрийските вестници се споменава само като пример за лоша икономика в ЕС.
Митовете за България веднага били разбити. Животът в София й се сторил страхотен. Бързо намерила приятели и даже се влюбила, обаче не била очарована от Националната художествена академия, където била на обмен.
"Тук системата още е много строга и несъвременна. Технически художниците, които завършват тук, са май по-добре от тези, които са завършили в моята академия в Австрия, но като философия на изкуството няма много обучение. Няма много лекции за смисъла, за мисленето, за откриването на собствения стил. В Линц е по-свободно, без много ред, хората не учат толкова много техника, но учат много философия и се опитват да открият нови пътища и стилове", разказва Лиза на прекрасен български, без запъвания и с фин акцент (но не благодарение на Академията, където отказали да организират курсове по български за чуждестранните студенти и "или не можеха, или не искаха да говорят английски"). Според нея колегите й българи нямали много амбиция да бъдат автентични, а упорито се движели по стъпките на старите майстори - точно както ги възпитава и Академията.
Пристигащи
След като довършила обучението си в Линц решила да се върне обратно в София заради едно момче - руснак, когото срещнала в Академията. Намерила стаж в австрийското посолство, и когато приключила и с него вече била убедена, че иска да остане. "Вкъщи нямах работа и тук нямах работа, но така или иначе вече бях тук – реших да търся и бях успешна", е простичкото обяснение.
Обича работата и екипа си, "като семейство". "Сцената на този бизнес е много малка. Има три огромни рекламни фирми и към десет малки студиа. Те нямат голям капацитет, затова съм голяма късметлийка че намерих това място. В малките фирми всеки прави всичко – копирайтинг, уеб дизайн, графичен дизайн. Докато в големите фирми всеки се специализира в нещо определено, което също е добре като обучение, но за мен е интересно да пипнеш от всичко", разказва Лиза.
Всъщност не е фен на големите рекламни агенции, защото не обича пропагандата. В малката фирма се занимава все с приятни задачи като дизайн на технически каталози ("което е много интересно, защото си нещо като преводач между инженери и клиенти") и с лога и цялостното визуално представяне на малки нови фирми.
В останалото време се наслаждава на българската природа. Понякога просто отива на гарата и хваща
следващия влак за където и да е
Не обича да планира, но обича да пътува. Много.
Вече много приятели и семейството й от Австрия са идвали на гости, и с тях е обиколила по-голямата част от страната. "Показах им Рилския манастир, места, каквито изобщо няма в нашия регион. Пирин е мястото, което най-много ми хареса", разказва тя и добавя: "Много ми трябва да съм навън, където няма лаптоп." В бягството си от технологиите е обходила и повечето страни на Балканите.
За София казва, че е
"като някаква стара гадна жена, която понякога е много мила"
"Има толкова много тайни места, трябва да я откриеш. На пръв поглед е малко мръсна и не толкова красива, но ако прекараш по-дълго време тук е много приятно място за живеене и ще я обикнеш". Прави й впечатление, че е много спокоен град като за столица. В другите столици хората са много по-изнервени и стресирани. "Е, карам колело, което си е голямо приключение. Вече се научих да карам с каска, защото таксистите са луди!", възкликва Лиза.
Парковете са любимата й част от София. ("Борисова е много чудно място – толкова огромно и с гора!"). "Много обичам и този район около джамията, което е странно защото знам, че много хора се страхуват от него, защото има много чужденци, бежанци, непозната атмосфера. Според мен няма нищо страшно тук. Всъщност има един футболен фен клуб – това май е най-страшното", разказва австрийката.
За три години е намерила своята среда и местата, на които се чувства комфортно. Според нея няма толкова много разлика между австрийците и българите, даже изобщо, ако вземеш да ги сравняваш с испанците, които са много по-отворени и топли хора.
Най-голямата разлика между живота там и тук е редът и мисълта за дългосрочния ефект. "Като карам колело и като има вече велоалеи - не много, но ги има... ами, те са много тъпи. Който ги е строил може би никога не е карал колело. Това ми е също много странно – правиш нещо, но не мислиш за бъдещето или за хората, които трябва да го ползват".
Друг пример - "Доктороската градина, до която живея, миналата година беше в ремонт, и сега е много красиво място. Обаче няма решение за тоалетни. Навсякъде има химически тоалетни, които страшно загрозяват, и са мръсни и неприятни. Как можеш да направиш концепция за цял парк и да не предвидиш тоалетни? Ако там (в Австрия) има такова недоглеждане, хората ще се оплачат и това ще се промени", разказва Лиза Хайдингер.
Но въпреки уредеността, все още не й се връща там. "Австрия е за пенсия, преди това трябва нещо по-различно". Влече я Южна Америка, но предвид че не обича да прави планове... засега няма други планове, освен да стане добър татуист и студиото да потръгне.
На борда на хартиената лодка сред големите вълни
С руснака Валентин (онзи същият) и с българина Наско това лято Лиза се заема да ремонтира и оборудва собственото им студио за татуировки в центъра на София. Всеки от тях има свой стил - Валентин е бижутер, а Наско е художник на графити и стрийт арт и прави "неповторими татуировки, които изглеждат като акварелни рисунки". Лиза обикновено работи само с черно или с един цвят, основно с линии и точки, не със сенки и обеми.
"Има много тату-студиа в София, но според мен нашият шанс е, че сме много различни от другите. Не само като стил, но и като атмосфера в студиото. Те винаги са тъмни и много агресивни, има агресивна музика. При нас – защото и тримата сме много меки хора – ще е по-отворено, по-светло и по-приятно", разказва младата жена.
Татуировките са нейна страст още от тийнейджърските години, а първата татуировка на тялото й е от 18-годишна. По-новите - по краката й са собствено дело, защото "какъв по-добър начин да се упражняваш?". "Това беше първата с много помощ, това беше втората - без помощ и много грешки, и третата вече технически е много по-добра, след много упражнения върху свинска кожа и върху моя учител", разказва тя и сочи колената си.
Торният бръмбар е последната. За Лиза той е символ на съзиданието - "Та той гради дом от екскременти! Може да вземе гадостта и да я преобразува в нещо готино".
"Искам и аз да съм като скарабей",
смее се австрийката и пак със смях добавя - "Мисля следващата да е хлебарка, защото само те ще преживеят атомната бомба". "Другата е опит за линии. Това беше моята ситуация миналото лято – когато бях като малка хартиена лодка в големите вълни - без план, дори без апартамент.".
Обичайният начин да се научиш да правиш татуировки е първо да можеш да рисуваш и след това да намериш учител с опит, който да ти покаже, разказва Лиза. В Австрия всъщност има и училище за татуисти, но е много скъпо и тя го намира за несериозно. Преди две години е попаднала на такъв човек, ентусиазиран да предаде знанията си и оттогава тече подготовката й. Вече има няколко доволни клиенти - предимно нейни приятели, а има и цяла опашка от чакащи да отвори студиото.
"Най-важното е да изгубиш тази граница да имаш страх от болката и от това да причиняваш болка на някой друг.", казва тя и добавя, че чувството е много особено. Освен това трябва да учиш много за кожа, дерматология, за хигиена и след това да се упражняваш отново и отново. Най-добра работа върши свинската кожа или прясна кожа от месарницата. "Има много хора, които се научават сами. По-скоро трябва да имаш много приятели, които ти вярват, за да започнеш да имаш клиенти.", допълва момичето.
Още от проектите на Лиза можете да видите в блога й - iwilleatyourcat.wordpress.com
Хигиената е на почит в съзнанието на Лиза и обкръжението й. Стерилизирането и подмяната на елементите за еднократна употреба са ритуал, който нито тя, нито колегите й не си помислят да пропуснат. В този ред на мисли, й се струва много неразумна модата по българското Черноморие да си направиш татуировка и да отидеш на плаж. "Свежата татуировка е рана, която не може да се излага на слънце. Има кръв, нехигиенично е. Това е бозотговорност към самия себе си", отсича тя.
Следващата, или може би най първата стъпка е смисълът на татуировката. "Никога не бих отишла в едно студио и да избера нещо от каталога. Никога. За мен това е нещо много индивидуално. Има студиа, които работят много бързо по готови модели, но това не е за мен". Задачата на татуиста е да реализира идеите на клиентите си, които обикновено имат само някаква концепция, но не и конкретния образ в главата си. За целта обаче е важно и те да познават стила на художника, за да знаят какво да очакват. Процесът по доуточняване и напасване понякога продължава дълго, но с гаранцията, че няма втора такава.
Лиза е убедена, че таутирането е нещо много естествено и лично.
"Това е много традиционна техника, навсякъде в целия свят има племена с такава традиция. В един момент сме изгубили това, поне в Централна Европа не е толкова известно и само подземните типове имат татуировки. Беше ми интересно откъде идва промяната в отношението – защо в Европа е нещо толкова лошо, само за престъпници и проститутки, а всъщност е нещо много човешко – практика, която хората имат от пет хиляди години насам", разсъждава тя.
Според нея обяснението е, че татуриовките са се използвали като стигма в много трагични събития - например през Втората световна война, за да се маркират евреите в лагерите. "Японците са направили същото с китайците – както се маркират кравите и свинете и овцете. Обяснимо е да има отвращение към тази част от история на татуировките, но не и като цяло.", убедена е тя. За нея татуирането е изкуство, а всяка татуировка - символ на различна частица от теб самия.