Когато преди време се занимаваше активно с журналистика и филмова критика, името на Борислав Колев стоеше под най-безкомпромисните рецензии, репортажи, портрети и интервюта. Той създаде собствен стил, наложи естетическа тенденция, а сега прави същото в документалното кино. Като сценарист и режисьор вниманието му е все така ангажирано от мъжки истории без украса и илюзии.

Двата му документални филма досега –  "Стоичков" (2012) и "Салто мортале" (2015) – са като Горната и Долната Земя на българската приказка за недалечното минало. Те пресъздават една наситена и изключително емоционална картина на времето в България през последните 30-години. "Стоичков", най-гледаният български документален филм през последния четвърт век, бе прожектиран с успех по цял свят.

- Историята в "Салто мортале" е обратната на тази в "Стоичков". В "Стоичков" ставаше въпрос за човек, който от дъното достига до световния връх. И най-важното – задържа се там. Докато в "Салто мортале" героят извървява обратния път – от световния връх до дъното. "Стоичков" е преимуществено светъл филм – въпреки някои драматични моменти в него има кеф, има опиянение. Също и народопсихология – това го разбират хора, които гледат киното в дълбочина, а не остават на повърхността на разказа. Имам наблюдения от представянето му в много страни по света – навсякъде хората излизат с усмивка след прожекцията.

- Историята на Ангел Генчев плаче за кино. Тя е наситена с драматизъм, с обрати, с конспиративни теории, с триумф и падение. С копнеж  за завръщане в голямата игра, след като си се превърнал в аутсайдер, което си е класически доказано работещ драматургичен ход. А има и любов.

Ангел Генчев е изумителен талант, гениален спортист. Той е изключително противоречива личност, в която жестока битка водят светлата и тъмната страна. Ангел е в непрекъсната борба с вътрешните си демони. Мен ме привличат такива хора – силни, нестандартни.

- Аз обичам "Роки" – по-специално първата му част, преди да се превърне в конфекция. Но "Роки" е приказка. А "Салто мортале" е жестока реалност.  

Ангел е правил опити да се завърне в спорта и преди да започнем да снимаме филма. Но го е правил в по-млади години, при това с успех, но не за дълго – просто той така и не успява да преживее трагедията, която го сполетява в младостта му, когато е сбъднал мечтата си за олимпийска титла, а след това всичко се е срутило за миг. Дори и да постигне нещо позитивно в настоящето, той не успява да се отърси от призрака на миналото.

В нашия филм Ангел реши да се върне в елитния спорт на 46 години – нещо, което граничи с фантастиката в силов спорт като щангите. Реши го в началото на снимките. Аз му подхвърлих тази идея, без да предполагам, че той ще се съгласи. Просто си помечтах на глас, че ще е хубаво за драматургията на филма да се случи нещо подобно. Но Ангел страхотно се запали. И двамата започнахме да правим схеми как да се подготви, защото това не е лесна работа – изисква време, а и пари. Мнозина го смятаха за луд. Което пък него допълнително го стимулира да докаже, че може да побеждава и на тези години.   

- Не ми беше трудно да работя с него и с близките му, защото той беше изключително мотивиран да направим този филм и да разкрие своята гледна точка към събитията, които са преобърнали живота му.  

Беше му и много приятно да се снима, радваше се, че някой се е сетил за него след дългите години на забвение. И това си личи във филма. Ангел наистина е харизматичен, мисля, че е роден за кино. И, ако скоро, живот и здраве, снимам игрален филм, смятам да го ангажирам като актьор. Стига да не е в затвора.

Аз също съм бивш спортист, макар и не елитен. Познавам психиката на тези хора, ясен ми е техния манталитет, защото съм бил достатъчно в такава среда. Те нямат нищо общо с интелектуалците, имат си своя ценностна система, поведенчески кодове, начин на общуване. Аз лично се чувствам комфортно в тяхната компания, нямам приблем в комуникацията с тях. Вероятно и за това печеля доверието им и успявам да ги предразположа да разкрият пред мен неща, които не биха споделили с автор, чужд на техния свят.

- Нормално е да се чувствам по-уверен. В "Стоичков" бях абсолютен дебютант и в началото ми беше трудно да вляза в режисьорски ритъм, трябваше да се преборя със собствените си страхове. Защото вече бях си извоювал някакво име в българското кино, но повече като филмов критик и по-малко като сценарист. Безкомпромисните ми, понякога крайни позиции, особено в битието ми на критик, ми създадоха  немалко врагове. И със сигурност доста хора щяха да са доволни, ако се проваля като режисьор. И са ми минавали такива мисли през главата, особено нощта преди първия снимачен ден беше кошмарна. Но нямах много време за вътрешни терзания – снимките започнаха на 7 хиляди километра от България, в Република Южна Африка, аз трябваше да взимам бързо решения, да спечеля доверието на героя си и снимачния екип. Нямах по-опитен човек до себе си, на когото да разчитам. И се хвърлих в дълбокото. Филмът обаче имаше успех в България и по света. В българските кина реализира близо 20 хиляди продадени билети, което за такъв малък пазар е сериозен успех за игрален филм, а за документално кино си е истинска сензация. После има множество телевизионни излъчвания в България, стотици хиляди тегления (уви...) в интернет, беше продаден на доста чужди телевизии, включително на Canal +.  Спечели национални и международни награди. Нормално е всичко това да ми вдъхне увереност и да подходя с по-голямо самочувствие към втория си режисьорски филм. По принцип аз страхотно обичам да правя документално кино – там пълноценно съчетавам филмовите си познания с журналистическите си рефлекси.

Авторският си стил бих определил като хеви метъл – това е моята любима музика, страстен фен съм на Motorhead. В хеви метъла има агресивни, абсолютно speed парчета. Но има и прочувствени балади. Опитвам се да съчетавам тези неща в моето кино, плюс вкарването на хумор, когато това е възможно.  

- Не мисля, че нещата са толкова еднозначни и че той е бил като затворник преди 1989-а. В крайна сметка най-хубавите неща са му се случили тогава. Наистина, минал е през много тежки, дори жестоки във физическо и психическо отношение моменти, за да постигне професионалните си мечти. Но така е в елитния спорт – ако искаш да достигнеш световния връх, трябва да изтърпиш много лишения, за да подхраниш таланта си. И всеки спортист е наясно с това. В крайна сметка никой не те кара насила. Това е въпрос на твой личен избор. Ако не ти отърва, отказваш се и това е. Но, ако искаш да оставиш диря след себе си, приемаш правилата и точка. Впрочем така е във всяка област, ако се стремиш да си на световно равнище. На цигуларите например да не им е по лесно? Методите на пътя към върха са едни и същи и включват изтощителен, нечовешки труд. Различен е само инструментариумът, в зависимост от областта, в която се изявяваш.

Ангел е наясно с всичко това. Той не се оплаква колко му е било тежко. Описва мъчителното си всекидневие в спортното училище и по-късно в националния отбор по щанги като необходимото зло, ако искаш да си победител.   

Не мога да гадая как би се развил живота му, ако бе приел предложението за политическо убежище в САЩ по времето на конфронтацията на социалистическите страни със Запада. Подозирам, че пътят му едва ли би бил коренно различен. И там би имал проблеми. Защото всъщност основната битка при него е със собствените му бесове. Той печели спортните битки на подиума, но за съжаление не така стоят нещата с войната с демоните в него самия.

- Триумфът на българските футболисти на световното първенство в САЩ през 1994, показан и във филма "Стоичков", е единствения случай в новата история на България, когато хората се стичат масово по улиците, не за да простестират, а да празнуват. При това огромната част от милионите по площадите нищо не разбират от футбол, но са щастливи, че техни сънародници са постигнали успех в област, която в световен мащаб е много повече от спорт, тя е социален феномен. Така че тези успехи имат позитивен психологически ефект, водят дори до еуфория. Очевидно по някакъв начин те подхранват националното самочувствие и се превръщат в исторически събития с положителен знак. Което е хубаво.

- Въпросите, които ти ми задаваш, всъщност са и въпроси в моите два филма. Тук не искам да глобализирам, не знам как е по света, но мога да говоря за българския манталитет. В отговора на предишния ти въпрос споменах националното самочувствие. А сега ще спомена националния нихилизъм, който е много характерен за българите. Когато едни хора са им донесли радост, те празнуват. Когато обаче същите тези хора са претърпели неуспех или са показали някаква слабост, българите са готови да ги запокитят в калта и със садистичен ентусиазъм да изваждат на преден план и да преекспонират слабостите им. И това не важи само за спортистите, а за всеки успял човек.

Колкото до "лошите момчета" – те са благодатни за изкуството. "Отличниците" не са интересни. Поне мен не ме занимават.

- "Коледа" е включен в конкурсната програма Jameson на предстоящия София филм фест. Героят е възрастен библиотекар, който живее в самота, вече не може да чете любимите си книги, защото прогресивно губи зрението си, а заедно с него и смисъла да живее. Навръх Коледа обаче Съдбата му е подготвила подарък.

Реализирах този филм с екип, който включва някои от най-изявените професионалсти в българското кино. Те работиха срещу символични възнаграждения, практически без пари – само и само да ме подкрепят. Помогнаха ми изключително много в подготвителния период, по време на снимките и при постпродукцията. Разбрах какво означава колегионалност и професионална солидарност. Страшно съм им благодарен!

Ако е рекъл Господ, надявам се да дебютирам като режисьор и в пълнометражното игрално кино, работя по въпроса.

А документално кино категорично ще продължа да правя, защото то ми е голяма страст. Подготвям проект, който е за влиянието на българската рок музика върху промените в България в края на 80-те и началото на 90-те години. А това влияние е фундаментално по отношение на вътрешната свобода на хората. Разбира се, ще звучи много и здрав рокендрол, ще бъдат проследени съдбите на музикантите, създали революционни за епохата песни, някои от които дори са успели да надживеят времето и да продължават да бъдат актуални. Въпреки че героите този път не са спортисти, а музиканти, филмът, ако успея да го направя, ще бъде част от една своеобразна трилогия, заедно със "Стоичков" и "Салто мортале".  Героите са на същата възраст като Стоичков и Ангел Генчев, мои връстници (днес около 50-те, с повечето от тях се познавам лично), значими личности в своята област. Всички те са на кръстопът и имат забележима роля в граничното време, когато се сменя политическата и обществена система в България. А и в цяла Източна Европа след падането на Берлинската стена – преходът от тоталитарните режими към демокрация, с всички позитивни, но и негативни моменти, съпровождащи тази съдбоносна промяна.