Ивайло Христов, режисьор: За културата трябва да се протестира твърдо и постоянно
Филмът "Каръци" на Ивайло Христов взе голямата награда в Москва, наградата на руските кинокритици и на киноклубовете, наградата на публиката в Люксембург, влезе и в селекцията на престижните фестивали в Сан Себастиан и Варшава. У нас той е носител на голямата награда "Златна роза" и две отличия на българската кинокритика, а от 1 април тръгна по кината - в големите вериги из цялата страна, но и по-малки кина на местата, за които филмът разказва.
Българското кино не е за каръци - то е в невероятен подем, казва Ивайло Христов. Каръшко обаче би било да не се гордеем с него и да не се борим за културата изобщо, смята сценаристът, режисьор и актьор, който заедно с други преподаватели в НАТФИЗ наскоро учреди сдружение, загрижен за бъдещето на своите студенти. Пред "Дневник" той разказва за филма и за протестите в културната общност.
| "Каръци", България, 2015 Сценарист и режисьор Ивайло Христов, оператор Емил Христов, с Елена Телбис, Ованес Торосян, Деян Донков. Пламен Димов, Георги Гоцин, Ненчо Илчев и др. Историята се върти около група гимназисти в малък провинциален град. Коко (Ованес Торосян) се оправя сам с училище и с вечно изчезващата си луда баба, докато родителите му са на гурбет в друга държава; Елена (Елена Телбис) е в лоши отношения със самотната си майка и с многобройните й любовници, а съучениците й се плашат нея. Светлината в тунела е любимата им група "Кислород" (Деян Донков и компания), която идва в градчето за концерт. Естествено, никой няма пари за него, но Коко е обещал на Елена да я заведе... |
Рядко нов български филм има потенциала да говори на толкова много хора, да разкаже една история от провинцията, където уж не се случва много. Там има и все по-малък достъп до кино, театър, концерти... Това ли провокира историята?
- По-скоро темата за това, че младият човек в България няма кой знае каква перспектива. И, разбира се, съдбата на моите студенти, които също са изправени пред този проблем. Исках да направя филм, в който да ги събера всичките, за да ги видят режисьори и директори на театри. Но по-важното е, че исках да разкажа какво прави младият човек в България. А София не е България - в провинцията нещата са далеч по-сериозни.
На представянето на "София филм фест" разказахте, че много от епизодите са по истински случай - например вълнението, което сте наблюдавали около строежа на сцената за концерт на Д2 някъде из България?
- Голяма част от сценария е съставен от подобни случки... Например в началото, когато Елена изкарва приятелите си от час, за да им пусне музика - така една съученичка ни изкара навремето, за да чуем новото парче на "Пърпъл". Това беше Smoke on the Water преди вече много години.
Струва ми се, че в този филм има нещо от духа на старото българско кино.
- Предполагам, че това идва от черно-бялото. Но аз съм невероятен фен на българското кино - филми като "Оркестър без име", "Момчето си отива", да не изброявам. Като прибавим и любовта ми към чешката вълна - Форман, Менцел, прекрасното грузинско кино... Това са нещата, които са ме възпитали и формирали, така че вкусът ми се е насочил в тази посока. И сигурно има такива неща.
Е, героите в "Оркестър без име" също са каръци. Но както и там, във вашия филм има надежда.
- И аз така мисля. Струва ми се, че ясно е заявено във финала, където малкото момиченце тръгва по релсите. Разбира се, срещу нея идва влак... Дали ще я прегази, или тя ще го пребори зависи от нея. Но като я гледам как устремено е тръгнала, стискам й палци да успее.
Освен това България изглежда много добре във филма - дори когато кадрите трябва да излъчват атмосфера на изоставеност и безнадеждност. Къде е сниман "Каръци"?
- Е, това изключително е заслуга на оператора Емил Христов и неговия екип. За никого не е тайна, че той снима изключително естетски и умее да превърне грозното в категория - да не седи битово.
Филмът е сниман основно в Кюстендил, с няколко епизода в Ботунец и в Радомир. Още докато пишех сценария, знаех, че ще снимам предимно в Кюстендил, защото като малък прекарвах летата си там при баба и дядо. Даже мислех да снимам в къщата им, която беше точно на железопътните линии, но се оказа, че вече я няма
Но Кюстендил е един прекрасен град - освен че голяма част от детството ми е свързано с него, е много удобен за снимки. Всяка локация е близко, хората са изключително добронамерени. Получихме сериозна подкрепа от кмета и от цялата общественост, за което съм им от сърце благодарен. Това да затвориш централни улици за снимки и никой да не те псува си е шестица от тотото.
Има ли къде там да се види филмът? Имахте ли проблеми с разпространението?
- Тръгва по много кина, слава богу. По-скоро не беше трудно, разпространителите са млади, амбициозни хора, които искат да се занимават с кино..
В Кюстендил вече направихме една прожекция в театъра - всъщност първата. Салонът беше препълнен и беше много приятно - хората си познаваха местата, реагираха добре на приключенията на героите...
А със сигурност там ще го разпространим, защото директорът на театъра - той е много оправен човек, а има и роля във филма, играе полицая - е направил и киносалон. Старите кина в Кюстендил, в които ходех - взимах си една кутия "Таралежки" и сядах на последния ред да гледам, всеки ден - вече ги няма за съжаление.
Забелязвате ли подем, а и засилен интерес към българското кино след награди като вашата, като тази на "Урок" на Сан Себастиан?
- Страшно се надявам българския зрител да обърне внимание на българското кино, още повече че - твърдя - в България се правят много хубави филми. Имах възможността да бъда в селекционната комисия на наградата Jameson (конкурсът за късометражно кино на "София филм фест" - бел. ред.). Изгледах около 90 филмчета и имаше невероятни неща, на световно ниво. Да не говоря, че поне веднъж седмично на някой фестивал български филм взима награда. Това е абсолютна атестация - и под това се подписвам с две ръце - че българското кино в момента е в подем.
Трябва да е ясно на всички, че това изкуство ни представя пред света. Ние можем да се похвалим с него. Прожекциите на "Жажда", на "Каръци" в Сан Себастиан бяха пълни. Даже го снимах, защото първоначално не можах да повярвам - опашката за "Каръци" в Испания се виеше из целия площад. И хората задаваха много въпроси.
Какво тогава стои между киното и българската му публика?
- Има, разбира се, неща, които всички знаем - на първо място Законът за филмовата индустрия, който не е съвършен и поправките в него трябва да бъдат внесени и приети. За да се финансира по-добре българското кино, но и да се разпространява - един много сериозен проблем, който трябва да залегне в закона. За никого не е тайна, че нормални киносалони не останаха или почти не останаха. Така че собствениците на салони ще трябва също да направят реверанс за развитието на българското кино. Засега правилата в това отношение не са много ясни.
Какво ви питат на прожекциите в чужбина?
- Много различни неща. Освен въпросите от художествена гледна точка много често ме питат до каква степен историята е фикция. За перспективите пред младите хора у нас. Но, общо взето, от тези разговори се разбира, че и в Испания има каръци, и в Брюксел, и в Люксембург, и в Русия. Каръщината не е наш патент.
Там ли е надеждата - да се еманципираме от идеята, че каръщината е само наша?
- Не знам, дано. (Смее се.) Въпреки че аз на каръщината гледам по друг начин - не само като на човек, на когото не му върви. В нея намирам нещо симпатично, мило, талантливо дори. Става дума за хора, които не могат да се впишат в системата, неконформисти. Както е отговорила Йована (в ролята на малкото момиченце във филма - бел.ред.), като я питали карък ли е - да, почти всеки понеделник.
Заедно с други преподаватели и възпитаници на НАТФИЗ учредихте сдружение в името на бъдещето на театъра. Какво ще произтече от първата ви среща?
- Много хора дойдоха, а и много, които не можаха, ни писаха. Взехме решение за учредяването на сдружението. Важното е, че сега, вече по направления - млади актьори, художници, музиканти, режисьори, ще излязат основните, важни въпроси, за които ще се наложи да разговаряме с правителството, с Министерството на културата, с комисията по култура в парламента.
Защото вече трябва да се вземе някакво решение. 25 години културата е загърбена по един изключително неприятен начин - само когато споменеш цифри, ти става ясно. Културата в една такава малка държава като нашата трябва да бъде приоритет, както е във Франция и Германия. Те не са малки държави, но не смятат, че пазарът им е толкова голям, че да загърбят културата. И не само там. В Бърно има 43 театъра. Тук говорим как държавата не може да издържа 54. Да, ама Бърно е град, по-малък от Пловдив - дори не всички да са държавни, държавата е създала условия да съществуват.
Сдружението алтернатива на Съюза на артистите ли е?
- Не. Той е синдикална организация и се занимава с друг тип въпроси - например чудесната инициатива за помощ за възрастните актьори. Тук става дума за идеи, платформи. Убеден съм, че академията може да ги генерира и изкаже по по-добър начин, не само за театъра. Културата не е само театър.
В поканата за учредяването написахте, че студентите ви са обречени да изоставят идеалите си за театрално изкуство или да се маргинализират. Бяхте и на протеста по-миналата неделя. Къде точно е проблемът с театралната реформа - в новата методика, в принципа й изобщо?
- Така ще влезем в разговор, от който няма излизане. Няма как да говорим отделно за театър. Няма как, като го няма главното - платформа, идея, някакви по-малки проблеми да решаваш. В момента и ние, и министерството на културата преливаме от пусто в празно. Нещата трябва да се решат генерално.
Ние не искаме 54 държавни театъра. Искаме културна политика, каквато в момента няма. Тоест да се разберем - първо, държавата има ли нужда от култура? Ако няма, ако обичате, закрийте всичко, някак ще се оправим. Но да не симулираме, че имаме Министерство на културата, където някакви хора се занимават с това. С нищо не се занимават - единствената им задача е да разпределят 10 лв. между 100 човека.
Протестира ли достатъчно гилдията?
- Не! Трябва да се протестира далеч по-твърдо. Когато заявиш нещо и го отстояваш, няма как да не успееш. Така както шофьорите на таксита излизат и получават това, което искат, защо хората на културата да не го получим? Още повече че културата не ми е фирма. Тя интересува всички. Непрестанен протест, докато бюджета за култура не стане цяло число. (1% от БВП в сравнение със сегашните около 0.5% - искането на Пакта за култура - бел. ред).
| "Каръци" може да се види в кината от веригите "Арена" и Cinema City из цялата страна, както и в: "Синелукс" Видин, "Метропол" - Враца, "Лъки Пловдив", "Синемеджик" - Търговище, "Г8", "Евросинема", Дом на киното, "Одеон" и "Люмиер" в София, ФК Варна, "Синемакс" Благоевград, "Кинополис" - Габрово, Кино в театъра Кюстендил, "Роял" в Мездра, "Форум" в Ботевград, "Елит" в Ямбол, "Петър Слабаков" в Каварна, "Екоплекс" в Пловдив, "Парадизо" - Хасково, "Агликина Поляна" в Сливен, "Фейсис" в Пловдив |