Фредерик Бегбеде: Когато пишеш - редиш думи върху болката си. Помага, но не лекува лудостта
Броени минути преди срещата ми с един истински кумир - френския писател Фредерик Бегбеде, си мисля, че той притежава рядката дарба да реди думи върху болката - като игра на домино със съдбата, живота и историите, които ги обвързват в артистичен пъзел. Авторът на "Любовта трае три години", "Един френски роман", "Помощ, простете", "Уна&Селинджър", Windows on the World и последния издаден у нас в каталога на "Колибри" - "Романтичният егоист", е в София по покана на организаторите на фестивала "Синелибри" и лично неговият създател и двигател - Жаклин Вагенщайн. Докато се ръкуваме, ми е трудно да повярвам, че е тук сега. Всъщност това е неговата трета визита в България и в началото на разговора се разбираме, че ще си говорим само за хубави неща и ще се държим все едно сме приятели, които обичат Ал Грийн. Да чуеш смеха (и пеенето) на любим писател - това в моите представи се нарича истинско щастие.
В България сте, за да получите първата почетна статуетка CineLibri 2016 за оригиналния Ви и провокативен стил на писане. Какъв сте в истинския живот? Наистина ли сте толкова смел и ироничен?
- Не знам дали съм смел, не мисля. Смел е някой, който спасява живот, отива на върха на Хималаите. Това е смелост. Някой, който помага на хората, които умират, участва във война.
А Вие само пишете.
- Да, аз съм просто страхливец! (Смее се.) Нормален мъж, който се присмива на живота си. Ироничен, да, ироничен съм, защото винаги съм обичал да критикувам себе си и другите. Но на първо място себе си.
Това е нещо, което помага и спасява, така ли?
- Да, точно. Мисля, че иронията е начин да се оплакваш по лек начин. Не помага, но така можеш да се смееш на собствената си глупава съдба, да й се присмиваш. Така се чувстваш по-добре.
За малко...
- Да, след това си сипваш още едно и още едно и нещата се влошават. (Смее се.)
Видяхме премиерата на филма Ви "Идеалът" (с който се открива второто издание на "Синелибри" бел. ред.), на който освен автор на сценария сте и режисьор. Случва се за втори път след "Любовта трае три години". Къде се чувствате по-удобно - в киното или литературата?
- О, литературата е много по-удобна, стоиш си вкъщи, в стаята си, правиш се на шеф и всичко ти е разрешено. Когато си режисьор, е различно. За мен това е друг език. Първото, което правиш, е кастинг с красиви момичета, които се събличат.
И това не е ли чудесно?
- Прекрасно е, но не си сам! Имаш около 50 или 80 човека, които ти помагат да разкажеш историята си. И също така излизаш от стаята си! А това е фантастично. Но аз обичам да пиша. Ако можех да избирам, щях да избера книгите. Киното обаче ми даде шанс да поправя книгите си. Написах "Любовта трае три години" и десет години по-късно можех да я поправя. Да я променя, да разкажа същата история по различен начин. Същото е и с "Идеалът". Той е по книгата ми "Помощ, простете". По това време бях много мрачен, това е най-песимистичният ми роман. Много е тъжен.
Да, има от онова черно настроение на Ник Кейв.
- Да! (Смее се.) Когато всичко просто се разпада. И десет години по-късно, когато направих филма, той излезе комедия. По-скоро е карикатура на модната индустрия, на Русия, на моделките. Надявам се, че ще се хареса. Много по-забавен е от книгата. Продуцентите ми дадоха възможност да променя нещо в моите собствени представи.
Обсебен ли сте от контрола? Като режисьор?
- Налага се да си такъв, защото трябва да знаеш какво искаш. Или поне да се преструваш, че знаеш какво искаш.
Това се случва и в рекламата непрекъснато.
- Абсолютно, трябва да изглеждаш сигурен, дори да не си. Но що се отнася до контрола, мисля, че добрите режисьори са контрол фрийкс. С едно-единствено изключение - актьорите. Ако те предложат нещо, ти трябва да си отворен да го чуеш. Понякога във филмите ми най-добрите реплики и моменти всъщност не са мои. Актьорите започват да импровизират, забавляват се и се получава добре. Ако не даваш никаква свобода, ще им отрежеш крилата, а това е глупаво.
Най-добрата адаптация по книга?
- Знаеш ли, понякога проблемът е, че когато четеш някоя книга, ти създаваш собствен филм в главата си. После гледаш истинския и се разочароваш. Много пъти ми се е случвало. Мисля, че единственият път, в който бях доволен, беше, когато гледах "Катастрофа" на Дейвид Кроненбърг. Четох книгата като млад и бях шокиран. Тя е откачена! За това как автомобилните катастрофи са еротични. Писателят Джеймс Балард е гениален, но и много странен. И филмът те кара да се чувстваш по същия начин. Мислиш си: Какво, по дяволите, е това?! Но всеки път, когато гледам "Лолита", се разочаровам. Харесвам го, но книгата е толкова по-добра. Много ми допада идеята на фестивала CineLibri. Хубаво е, че можем да видим екранизации по известни книги. Сравнението винаги е интересно. Ти какво предпочиташ?
Книгите.
- Нормално е, отваря ти твой собствен свят, разчиташ на собственото си въображение.
Вярвате ли във вдъхновението? Прилича ли на вълна, която идва и те удря, или
може да се провокира?
- Ако бях по-млад, щях да ти отговоря с една дума: музата. Трябва да си намериш муза, която да ти помогне да пишеш. Всичките ми книги бяха за момичета и жени, които са ми помагали да остана вдъхновен. Сега, когато вече съм възрастен мъж, знам, че важното е дисциплината. Ако всеки ден пишеш по малко, но всеки ден, като Толстой. Той е истинският писател. Истинският писател трябва да пише всеки ден. Дори ако се чувстваш отвратително и мразиш това, което пишеш, трябва да го направиш. Затова си промених мнението. Вярвам във вдъхновението, но мисля, че дисциплината е по-важна.
Така твърдят всички големи писатели и артисти.
- Да, точно. Ако мислиш, че си поет и трябва да седиш на дивана, за да дойде Голямата идея. Пълни глупости! (Смее се.)
Пишете много за красотата и младостта. Младостта ли е единствената религия, както казва Буковски?
- Това е точно фокусът на "Идеалът". Надявам се хората да открият отговора във филма. Той е именно за младостта, за диктатурата на "младата красота". Всички искат да изглеждат като 17-годишна рускиня. (Смее се.) Това е история на момче, което се опитва да избяга от тази идеология. За първи път "Идеалът" се прожектира извън Франция. Там отзивите са добри, но не знам дали хуморът ми ще допадне на българите! (Смее се.)
Кой е най-големият Ви страх?
- Смъртта.
Само това?! След всички редове, които сте изписали за страха.
- Ако умреш, нямаш нищо друго. Нека помисля - най-големият ми страх. Дори не искам да си го помислям, но ще ти кажа. Смъртта на дъщерите ми. Това е по-лошо от моята собствена смърт.
Когато попитали Джони Кеш каква е неговата представа за рай, отговорил: Тази сутрин, с нея, докато пиехме кафе. Какъв е Вашият рай?
- Колко хубаво. Не го знаех. Тази сутрин с нея, докато пиехме кафе. Може би. (Смее се.) Не, не е хубаво. Няма да го кажа. Мисля си за лоши неща. Бих казал. (Смее се.) Не, ужасно е. Но е шега, не го мисля наистина: тази вечер без нея, да пия водка сам! (Избухва в смях.) Много е лошо!
Кажете ми нещо по-романтично!
- Добре, вдругиден, с нея, докато закусваме. Така има история.
Писането ли е Вашата терапия?
- Не, не е. Мислех си, че е така. Написах "Любовта трае три години", за да ми помогне след развода. И се чувствах малко по-добре. Когато пишеш, редиш думи върху болката си. Това помага, но не лекува лудостта.
Най-добрата песен за правене на любов? Знам, че харесвате Ал Грийн и Марвин Гей.
- Обожавам ги. Не обичам да слушам музика, докато правя секс, защото тогава се опитваш да следваш ритъма и може да стане нелепа ситуация! Предпочитам да говоря мръсни неща в ухото на партньорката си. Да й разказвам за всички ужасяващи мъчения, които бих й причинил, такива неща. И все пак коя песен?! Мисля, че What goes around comes Around (запява) на Джъстин Тимбърлейк е много секси. А видеото е най-добрият филм на Скарлет Йохансон!
Какъв съвет бихте дали на дъщерите си?
- Трябва да направите точно обратното на моя живот и ще сте щастливи.