Капка Касабова, писател: Най-много трябва да се страхуваме от история, разказана само на един глас
Живеещата в Шотландия българска писателка Капка Касабова е в България за представянето на последната си книга. "Граница" е едновременно мемоар, пътепис и история за районите, които някога бяха достъпни единствено за притежателите на открит лист, а днес са все по-обезлюдени; които някога спираха бегълците от Запад на Изток - или от Източния блок на запад, а днес са преграда за бягащите към Европа.
Касабова обхожда двете страни на южната Българска граница - с Гърция и Турция, където историята на траките се смесва с легендите за нестинарството и съдбите на поколения бежанци от различни травматични събития. Книгата бе посрещната с възхита във Великобритания, където се появи преди няколко месеца. Откъс от нея може да прочетете тук.
Капка Касабова е родена в България, но след промените семейството й емигрира в чужбина, първо в Нова Зеландия, където печели награда още с първия си роман Reconnaisance. Автор на пътеписа-мемоар "Улица без име",на романа "Вила Пасифика" и книгата "12 минути любов". Днес тя ще представи "Граница" в Историческия музей на Свиленград.
Казвате, че тази книга ви е променила много. По какъв начин?
- Има нещо специално в местата, през които минах и срещите които имах. Сякаш точно тези гранични срещи разкриха за мен един свят, който беше нов. Можем да го наречем Света на границата, а също така и Света на Източните Балкани. Защото в основата си книгата е за Балканите - място, което дълго време е било без граници и в естественото си състояние е родило една многопластова, космополитна цивилизация. Границата се опитваше и сега отново се опитва да създаде прегради между хората, които са не само физически - те са психически. Това е най-тежката цена.
Открих съвършено ново измерение в самата себе си.
Вчера я определихте и като книга за границите вътре в човека.
- Както става ясно от някои от разказите в книгата, понякога физическата граница се оттегля, но остава дамгосана в душите на хората.
Разказвате за срещите си с различни хора от двете страни на границата, включително с днешни бежанци. Как гледаме - българи, гърци, турци - един на друг, но и на бежанците днес?
- Има голям набор от хора, персонажи, реакции... Има хора със силни психически ограничения и предразсъдъци спрямо съседите си - това специално видях в България и Гърция. В Турция видях само добро отношение към българите, дори от страна на българските турци, които са били прокудени от родината си през 1989 г. Сякаш онези от тях, които са останали там, са успели да видят, че хората не са държавата. Продължават да пазят топли чувства и връзка с България, въпреки че тогава държавата ги е поругала.
Към чужденците най-добро отношение видях в Турция. Като това си обяснявам с ориенталския комплекс на гърците и българите - като се има предвид, че голяма част от новодошлите са мюсюлмани и турците нямат страх към тях.
Другото интересно е, че голяма част от хората, които живеят в граничните райони, са потомци на бежанци от Балканските и световните войни. Онези от тях, които не са облъчени от националистическа пропаганда, виждат паралелите между преживяното от техните деди и бежанците днес. Но има и други, силно белязани от психическата граница.
Част от историите, които разказвате - за убийствата на бегълци от Източния Блок по границата преди 1989 г., не са неизвестни, и все пак са обект на много малко внимание. Самата вие казахте, че за травматичното минало не си говорим - размишлявали ли сте защо е така?
- Именно заради психическите граници, набивани в главите ни от различните балкански национализми - всъщност един и същи национализъм, които ни карат да оглушеем и ослепеем за историите. Не само истории от другата страна на границата, но понякога тези на съседа или нашите собствени. Обяснявам си го със страх, защото много от тези неща не могат да бъдат изказани.
Може ли да се каже, че тук повече си мълчим от други места?
- Аз не обичам да обобщавам... Но! (Смее се.) Според мен българите сме много екстровертни и общителни. Но предпочитаме да говорим, отколкото да слушаме.
В едно много ранно ваше интервю покрай "Улица без име" казвате, че "няма такова нещо като културна идентичност" - в отговор на въпроса каква писателка сте, новозеландска, шотландска или българска. Още ли мислите така?
- Трябва да поясня, защото това звучи много категорично. Културата е нещо динамично. Само мъртвите култури и езици не се променят. Живата култура, ако е в добро здраве, е силно пропусклива и подвижна. А идентичността се употребява в смисъла на нещо фиксирано. За мен културната идентичност също трябва да е нещо динамично, любопитно и разностранно.
Разказвайки всичките тези истории - всъщност една история, разказана с много гласове - се надявам да допринеса по един скромен начин към тази разностранност, в която смятам, че е бъдещето на човешката цивилизация. Най-много трябва да се страхуваме от история, позната само от един разказ, в която другите гласове са заглушени. Това е най-голямата заплаха за една култура.
Не бихте ли казали, че тя вече има такъв принос във Великобритания - за нея се говори много, а и поглежда България и Източна Европа изобщо по нов начин.
- Не мога да говоря от името на читателите, но всичко, казано досега, показва, че читателите са силно развълнувани от историите в "Граница". Няколко души ми казаха, че искат да отидат на тези места, получавам и писма от читатели, които ми разказват своите истории.
Ние сме малка нация и сме много чувствителни към това как изглеждаме навън. Не се съмнявам, че ще има хора, които ще бъдат чувствителни към това как книгата рисува истории и героите си с всички багри на палитрата. Но все пак това не е пътеводител, нито реклама, а литература. Мисля, че подобни страхове нямат основание. Показвайки човешкото лице, цялата сложност на човешката съдба в граничните земи на Източните Балкани, е много по-запомнящо се от която и да е реклама. Многогласният разказ говори на читателите много повече, защото те виждат и себе си в тях.
Вие била ли сте обект на лошо отношение във Великобритания заради българския си произход?
- Не. Срещала съм само позитивно отношение навсякъде, където съм казвала, че съм българка. Но съм чувала оплаквания за подобно отношение във Великобритания, където също се надига един доста зловреден английски национализъм. А това отключва у хората низките страсти, които всички имаме, но някои успяват да удържат. Днес българите, румънците, иракчаните - всички сме се превърнали в "те".
След Брекзит, как изглеждат настроенията в Шотландия отвътре? Възможно ли е да се отцепи от Великобритания?
- Никой не знае. Но изглежда доста по-различно, отколкото по времето на референдума за шотландска независимост отпреди няколко години. Тогава имаше силно възбуден шотландски национализъм. Сега като че ли хората са уморени от непрекъснатите атаки на политиците върху тях. Защото постоянното призоваване да ставаш на крак, да развяваш знамена, е вид агресия върху хората, а колективната енергия се изчерпва. В момента мнозинството от хората просто иска правителството да си гледа работата, вместо да призовава за нов референдум.
Всъщност шотландците, които подкрепят Шотландската национална партия, подкрепят и Брекзит. Така че представата, че шотландците са симпатични либерали, които искат да отхвърлят оковите на британския империализъм, не е съвсем точна.
Как виждате бъдещето на районите, които посетихте в "Граница"?
- Много сложни въпроси. Големи. Не съм политически коментатор, но от това, което видях, единствената надежда са мостовете. Границите ни връщат назад. На Балканите споделяме много повече, отколкото ни разделя. А разказването е един вид мост.