Николай Грозни, писател: На всички твърде много им пука, през цялото време
Трудно е да опишеш Николай Грозни. Роден е в София, но е сменил местожителството си 35 пъти. Свири пиано в столичното Музикално училище през 80-те години, приет е с пълна стипендия в музикалния колеж "Бъркли" в Бостън, САЩ, впоследствие става будистки монах в Дарамсала, Индия, а по-късно - и писател. Този опит намира място в книгите му като мемоарната му "Крака на костенурка" (2008) и романът "Вундеркинд" (2011), по преживявянията му в музикалното училище от 80-те години, откъдето е изключен. И двете излизат първо на английски в САЩ, а у нас - с известно закъснение, като "Вундеркинд" се явява едва миналата година. Но за него Пати Смит пише: "Искрящата и проникновена проза на Николай Грозни се разгръща като музика, сякаш си е служил не с пишеща машина, а с роял."
Срещаме се в сенчеста градина на ресторант в центъра на София по обяд. Грозни говори, както пише - непринудено и искрено. Не дава банални отговори и не се страхува, че някой ще се обиди. Пред "Дневник" той говори за автоцензурата, консервативното мислен, революцията на джаза и будизма.
Как работите като писател, който е бивш джазмен и будистки монах? Това минало пречи ли Ви?
- Мисля, че пречи, да - това, че съм се занимавал с будизъм. Живеем в малко пуританско и консервативно общество с възход на Православието след падането на Берлинската стена. Липсва космополитизъм.
Но това са нещата, които ме вълнуват. Селинджър е писал 40-те, 50-те години в Америка и спокойно е цитирал "Свещените книги на Изтока" на Макс Мюлер , първите издания от началото на века, с текстовете на Бхагавад Гита и Упанишадите, будитски сутри и така нататък. Изтокът е бил нещо нормално, когато битниците са писали, и никой не се е замислял, че това е нещо външно. Било е част от културата, част от цвета на това ново поколение писатели и музиканти.
Джон Колтрейн, например, се е интересувал и от Упанишадите. Жена му, Алис Колтрейн, се занимава с хиндуизъм. Това не е довело до някакъв остракизъм, въпреки че става дума за чернокожи хора по време на сегрегацията. Колтрейн хваща малко и след този период, макар че това е чисто условно в Америка, расизмът в негово време е бил гигантски. Той е прекарал целия си живот в брутална сегрегация, но това не му е пречело да има един космополитен поглед за целия свят, за всички философии, религии, за всякакви мирогледи. Никой не е казал: "Колтрейн е хиндуист" или "Колтрейн се занимава с будизъм."
Имам чувството, че ние сме доста провинциално село в това отношение и всеки, който мисли малко по-различно от шопската салата и от поповете общо взето няма място в България. Когато преподавах магистърски курс по тибетски език и философия в Нов Български университет, една студентка каза, че не иска да пише есе, тъй като аз съм преподавал неща, които нямат нищо общо с България, а ние сме юдео-елинистична държава. И аз много се учудих, казах ѝ, че никой не я е карал насила. Това е курс по избор, за да си вземеш някакви "кредити" и да завършиш.
Накратко, да, имам чувството, че, като писател, има някаква дискриминация към мен. Аз не се боря, защото не се усещам като писател, който прави кариера, не ме интересуват такива аспекти. Но има някакво отношение. Един вид: "Е, да, това е Грозни, той пише за говорещи крави или за някакви индийски неща." Аз не проповядвам никаква религия, аз съм видял и преживял много и просто давам своята гледна точка.
Мисля, че в българската литература има едни търсени патетизми - някакъв Вазов, Ботев, с удивителна, който да е истински български писател, по възможност православен. В което няма нищо лошо, ако това се харесва, но не съм част от това по никакъв начин.
В "Перото" казахте, че, за да напишете "Вундеркинд", сте свирили на пиано. Това така ли е и с другите Ви романи?
- Не, за другите романи не съм свирил, за да ги пиша. Примерно, за "Крака на костенурка" непрестанно слушах Колтрейн. Когато попаднах в Хималаите след "Бъркли", нямах никаква музика. Купих си малко, скапано касетофонче и единственото, което намерих бяха касети на Колтрейн - My Favourite Things, A Love Supreme, няколко албума. Сигурно съм ги преслушал един милион пъти за 4 години в Индия. За да мога да се включа на тази вълна обратно към хималайските ми години, слушах Колтрейн през цялото време
Какво взехте от будизма и от Индия, и какво оставихте там? Ето, не сте религиозен, например.
- Будизмът не е религия, затова не мога да кажа, че съм религиозен. Това е светоглед и философия. Това е все едно да кажеш, че си сократист или питагореец. Не включва някакъв авторитет, който е на небето или на земята.
Последните думи на Буда са били, че всеки трябва да търси истината сам за себе си, в крайна сметка. Той не оставя наместници, не поставя свои последователи, които да основават църква. Напротив, казва, че всеки трябва да бъде маслена лампа сам за себе си по пътя и да не се подчинява да чуждия авторитет. Изначално се приема, че истината трябва да се преживее лично, субективно и да е нещо, което всеки сам намира независимо от външен авторитет. От някаква гледна точка това е може би най-антисистемната философия. Тя смята, че за нея системата винаги е срещу истината.
Забелязах, че сте усмихнат само на снимки от Индия. Защо е така?
- Не знам. Мисля, че това беше най-щастливият период от живота ми. Просто, защото нямах абсолютно никакви отговорности. Бях се отказал от всичко, а това е изключително освобождаващо. В един момент става проблематично, но в този отрязък от време беше много освобождаващо.
Идеята, че трябва да правиш неща - трябва да имаш план за бъдещето, трябва да се качваш по някаква стълба или да следваш някакъв определен път, за да направиш правиш пари, семейство, къща и така нататък... Това е програмирано в нас, софтуер, който дори да не мислим за него, работи. И ако не го изпълняваш, се депресираш, че твоите връстници са напред, а ти си изостанал, защото си правил други неща, направил си грешки по пътя.
Това надбягване на плъхове е изключително пагубно. В нашето хиперконсуматорско общество целият ти живот може да мине по този начин - да се опитваш да догонваш хора, които си мислиш, че са по някакъв начин твои "колеги". Възможността просто да захвърлиш абсолютно всичко (и то на ранна възраст, аз бях на 22 години, когато станах монах), да престанеш да правиш планове, да престанеш да мислиш за бъдещето и просто да си тук, сега с това, което е... Беше изключително освобождаващо. Особено след Америка.
Това, което видях в Щатите бе изключителната екзистенциална невроза на едно общество, където от теб се очаква да постигнеш нещо, за да се докажеш - или да бъдеш смачкан. Това за мен е пагубно на духовно, и на човешко ниво. Америка не е сама, това е целият свят.
В "Крака на костенурка" разказвате как местата се променят с времето. Как се е променила София от заминаването Ви в САЩ?
- Има страхотна промяна. Аз продължавам да виждам в София неща, които са тук още от онова време, което за мен е изключително ценно. За мен това прави София град, в който искам и обичам да живея. Живял съм на много места, но тук продължавам да виждам свобода, и в отношението между хората, и въобще в живота.
Дори тази градина тук сред, някакви блокове. Това, че можеш да се разхождаш с бира в ръка из "Кристал", а не да бъдеш ударен в гръб от полицай и арестуван за 24 часа, както ще бъде в Америка, ако тръгнеш с бира в ръка. Не казвам, че трябва да вървиш с бира в ръка, идеята е, че имаш тази опция.
Хората, които са израснали тук, не го оценяват и взимам това като метафора за много неща. В много западни страни малко по малко правилата променят мисленето и се създава подсъзнателна автоцензура за това какво може. Тя е изключително дълбока. Невъзможно е тя да не прокърви в изкуството - една квадратност, една механичност, от която цял живот се опитвам да избягам.
По време на комунизма тя се опитваше да бъде наложена чрез чисто комунистически пуританизъм. Спомням си от дете, ако ритнеш някакъв боклук в парка, винаги се намираше някоя баба или дядо, които да ти кажат, виж какво работническата класа за теб, а ти какво правиш. Имаше някакъв морал. Работническата класа беше доброто и всеки, който мисли или действа по различен начин я обижда и е враг на народа. Това се опитваше да влезе като софтуер и да се наложи тази автоцензура, която, в крайна сметка, си личи в изкуството, в романите и поезията, които са писани.
Не говоря за свобода в политически смисъл - да можеш да казваш всичко, каквото си искаш за политиката. А за емоционалната свобода, да изразяваш себе си, което, за мен, при едно строго форматирано консуматорско общество изчезва - за да може да съществува, то е обословено от съществуването на автоцензурирани консуматори. Ако консуматорите си задават прекалено много въпроси и чувстват, те не са добри купувачи, нито пък са добри консуматори. Колкото повече въпроси си задава човек, толкова по-малко консумира.
Това се отразява в изкуството. Джазът, всъщност, за мен, е точно взривяване на една система на автоцензура, налагала се дълго време. Неслучайно тръгва от чернокожите в Америка. Самото естество на джаза е невероятно интересно като социален феномен.
Те взимат разни песни, които се пеят по това време от белите в бели барове, бели ресторанти, бели театри, белите танцуват на тях - като My Favourite Things и други стандарти, които са, нека си кажем честно, бози! Писани са като комерсиални бози, за да могат се запомнят, танцуват и така нататък. И това, което чернокожите правят, еманципирайки се духовно и емоционално, е, че взимат тези бели бози, изнасилват и ги правят напълно свои, те ги счупват. Създават цяла вселена от музика, която е продукт на свободата, желанието да счупиш оковите и да взривиш системата.
Естествено, след това джазът става напълно систематизиран, тъй като загубва първоначалния си, революционен заряд. Както и рокендролът! Той се движи паралелно с джаза, носи същото, но от гледна точка на белите - те също счупват собствената си парадигма, като приемат черната музика.
И в един момент тези две традиции се срещат и се олицетворяват от Майлс Дейвис, за който се твърди, че е създал най-великата рок банда на всички времена - Pangaea, Agharta, всичките му албуми! Има един период от 7-8 години, в които той свири нещо, което наричат "джаз-рок", а то си е рокендрол. Той е харесвал рокендрол и той е искал да свири рокендрол, но не е имал вокалист. Ако чуеш внимателно Agharta, концертните му албуми, барабаните свирят чист рокендрол, ритъмът е такъв. Те се срещат в това нещо и се обединяват.
Те взимат автоцензурата - доста иронично наречена "стандарти", и го счупват по изключителен начин. Това, което Колтрейн прави е просто космическо.
В интервю с "Капитал" казахте, че не намирате вече нови автори, които да Ви харесват. Автоцензурата в ли е причината?
- Мисля, че да. Автоцензурата е това, което те потиква към конформизъм, тя е другото му название. Цензурираш се, за да намериш място в някаква система и това убива изкуството. Пишеш неща, които са имитация на нещо, което ти си мислиш, че публиката би искала да прочете.
Почти всичките ми любими автори са били хора, които аз лично смятам за искрени емоционално. Към себе си и към преживяванията си. Като Томас Бенхард, например. "Племенникът на Витгенщайн" или "Крушенецът" - това са феноменални книги. Но той е доста брутален в перцепциите си за австрийското общество и лицемерието му.
Бернхард има автобиографична книга, в която разказва как в края на живота му го награждават, с каква неприязън взима наградата и започва да се подиграва на всички в залата, които цял живот са се държали с него като към неавтор. В завещанието си, доколкото знам, е сложил клауза, че няма да му се издават книгите в Австрия, като последно отмъщение към родната му страна, която той искрено ненавижда. Това е човек, който не крие чувствата си, за да напише един патетичен роман, който да го превърне във великия австрийски писател. Такава смелост почти винаги липсва.
Чарлс Буковски! Къде е Чарлс Буковски днес? Кой би дръзнал да напише и пет реда като Чарлс Буковски? Никой! Просто на всички много им пука, всъщност, през цялото време. Няма как да създадеш нещо ново, да се еманципираш от някакви парадигми, когато през цялото време се самоцензурираш. Вълкът и агнето няма как да са на едно място. Въпрос на избор е.