- В началото на 90-те чух тази случка - за момче, което се намира в младежки полувоеннен лагер в Южен Израел и един ден му е наредено "да се завърне веднага в къщи за погребението". Но не му казват кой е починал – майка му или баща му.

Тази история така и не ме напусна. Размишлявах за човешката жестокост – как ако поне един от възрастните наоколо му бе казал кой е покойният, скръбта му би поела по естествения си път. Вместо това той прекарва едно дълго пътуване – 4 часа - в незнание и неизбежно започва да мисли кого би предпочел да запази жив – мама или татко.

Ужасяващо е да причиниш това на едно дете, на което и да е човешко същество. Безразличието е една подмолна форма на жестокост. Съвсем безкръвно можеш да причиниш огромна болка, ако затвориш очи за страданието на човека пред теб.

- Точно така. Комикът постоянно ги подкупва с вицове, макар че накрая почти всички забягват. Често си мисля колко сме щастливи ние, хората на изкуството, че накрая в залата винаги остават поне няколко човека. Всъщност всички обичаме да надзъртаме в чуждите рани, изпитваме гъдел от сензационното – мисля, че половината онлайн медии по света разчитат на това. Но само да надзърнем, без да вникнем, да се обвържем. Малцина си позволяват да се обвържат. Благодаря на бога –по своя атеистки начин – за тях.

- Не знам, но обикновено съществува изкушението всяка история да бъде подравнена до една плоскост. Като писател вече съм наясно, че зад всяка човешка история има още една, и после още една, до безкрайност. Добрата книга съдържа в себе си подобна археология.. Не разбираме всичките пластове, а и не е нужно – достатъчно е, че те са там и ни въздействат, хващайки ни неподготвени.

Обожавам когато в началото книгата ми е трудна, или героят - антипатичен, изведнъж да се озовава в магнитното поле на разказа и да не мога да се откъсна.

- В този смисъл аз не принадлежа на запада, а на юдаизма, който има много силен и подкрепящ ритуал на скърбене, шива. Означава "седем" – седем дни, в които семейството прекарва вкъщи (има много обичаи като покриване на огледалата или носене на специални обувки, които само религиозните хора спазват), а приятелите на човека, когото си загубил идват у вас и говорите за него за два-три часа. Това е много добър начин да се справиш с шока на първите дни.

Забелязах, откак преживяхме това със загубата на сина ни Ури преди 11 години, че има разлика в начина, по който ние и хората от други държави скърбят. Сякаш те не знаеха как да бъдат с нас. "Не се обадихме, защото не искахме да ви безпокоим" – струва ми се, че това е извинение, за да не се изложиш на болката на другия. Мисля си, че този подход към скръбта е едно от много хубавите неща в юдаизма.

- Епоха на обидата? (Смее се.) Не само, не съм съгласен. Романът започва с обиди, но мисля, че Довале преживява трансформация, в която ще възстанови връзката с един от приятелите си от детинство, съдията. И на второ място, разказвайки историята си на глас, макар и пред другите, той я чува за първи път и успява да почувства тъга за онзи, когото е загубил. Отървава се от вината, защото през всичките тези години дълбоко е вярвал, че с магическата си мисъл е убил този родител. Понякога вината е още едно извинение да не чувстваме нищо. Ако си позволиш да чувстваш нещо друго освен вина, ще откриеш много по-богат си спектър от емоции. Изведнъж не си защитен, наистина си жив, без граници и задръжки. Чувстваш цялата болка от това, което си причинил, но накрая – и облекчение.

- Довале казва доста обидни неща, които, надявам се, също са смешни. Той тества търпението на публиката си и читателя.

В Израел, а и в Щатите стендъп комиците могат да бъдат доста остри, но почти винаги ми се струва, че си го спестяват. Угаждат на публиката си твърде много, когато би трябвало даже да прояват малко бруталност. За мен стендъпа е изкуство на предателството, комикът трябва да предаде публиката си. Когато тя си мисли, че плува в познатите води на злободневни шеги, обединена от споделени препратки той се обръща от другата страна и я захапва с нова гледна точка.

Повечето комици обаче нямат инстинкт на убиец и предпочитат да се къпят в любовта на публиката, избягвайки противоречиви теми като политиката.

Довале така или иначе е в залеза на живота си, не му пука. Конкретно на въпроса, всичко може да бъде обект на хумор, това не значи, че непременно трябва. Довале се шегува с холокоста. Свободата на словото трябва да е свещена и не бих спорил с никой, който се шегува с холокоста. Но смятам, че е нетактично и не само жестоко, а на ръба на садизма.

Довале обаче има това право, защото животът му е бил белязан от холокоста чрез историята на майка му. Както е отбелязано на едно място в книгата, да се смееш е да дишаш. Това е неговият начин да диша.

- Харесвам Луис С. К., Сара Силвърман и дори Ейми Шумър, в Израел Ади Ашкенази. Впрочем не съм бил никога на стендъп представление на живо, има достатъчно по телевизията.

Обичайно правя големи проучвания, понякога пътувам до другия край на света за един цитат. В случая нямах усещането, че е необходимо. Освен това Израел е много малък. ако се бях появил на шоуто на някой от нашите комици, той щеше да реши, че книгата е за него. Забавното е, че седмица след като романът излезе вече ми се бяха обадили четирима от известните ни комици, които се припознаха в героя. Предложиха и да я превърнат в шоу.

Гарантирам ви, че не е нито един от тях. Освен това им казах, че тя не е материал за стендъп комик, а за истински актьор, който играе стендъп комик. Сега е поставена на сцената от един от най-забележителните ни артисти, Дро Керен.

- Да, след наградата има голям интерес. Преговаряме за филмовите права, догодина ще се появи и на сцената в Европа на няколко езика.