Юлиана Методиева: Мълчанието на политиците показва, че не владеят побеснелите коне на националпопулизма
София казва "не" на омразата е името на конференцията, състояла се на 15 февруари в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Тя беше организирана от сдружение "Маргиналия" в партньорство със Столична община и други организации. По този повод "Дневник" разговаря с Юлиана Методиева от "Маргиналия".
София като че ли не е най-добрият пример за това как се управляват движенията и настроенията, които излъчват омраза. Особено след 2013 година, когато започна т.нар бежанска вълна.
- През 2013 година София беше стъписана от мигрантската вълна. Тогава се появиха гражданските патрули, на които никой не възрази, че представляват доброволна акция за насилие на репресия над тези клети бягащи хора от войната. Знам за разкази на ученици, които споделят как в района на НДК е имало внезапни нападения на хора. Организацията на тези групи е била много добра, защото са успявали да избягат, преди да дойде полицията.
Така излиза, че центърът на София е бил свърталище на подобни прояви, не знаем какво е било положението в крайните квартали. Това са фашисти, в тяхната програма се съдържа прочистване на обществото от вредните. Те са градинарите, които гледат на малцинствата като плевел, който трябва да отскубят. Те търсят шоу ефект, за да ги запомним. Обществото придобива доверие към тях, защото ако хората не обичат роми, а те ги бият, то те са добрите. Този неофашизъм се изповядва и от хората, участници в поклонението на генерал Христо Луков, известно като Луковмарш, изповядва се и от екстремистки групи. Те са до голяма степен окуражени от своето поведение, защото и полицията бездейства срещу тях. Защото усеща, че расисткият тон на ние "белите", "добрите", "българите" срещу етнически другите се дава отгоре, от най-високото ниво, от политическата трибуна. Тази демонстрация на крайно дясното е изключително нараснала.
Не искам да бъда адвокат на Столична община, но знам, че се правят много усилия.
Има не само реч на омразата, но и една нетърпимост към мнението на другия, към този, който се осмели да постави под съмнение различната гледна точка. Как да се реагира на това?
- Имаме една институция, която много ни дължи, и това е прокуратурата. Ние като граждани и журналисти може да казваме своето категорично "не". Но трябва още мобилизация от компетентните органи. Към конференцията имаше засилен интерес от академичните общности, които досега много не влизаха в сблъсъка. Най-добрата новина е, че елитът усети проблема. Тази година всички бяха много щастливи и потресени едновременно от филма на Адела Пеева "Да живее България", което означава, че и документалистите започнаха да разбират, че вече има нова среда. Тя е качествено нова. Тази нетърпимост и омраза наблюдаваме вече навсякъде – и в парламента, в интернет, навсякъде. От словото до престъплението – крачката е малка и я виждаме към всеки акт на манифестиране на либерални убеждения.
Наказателният кодекс не е категоричен в дефиницията на престъплението от омраза, което може да бъде едно от обясненията.
Липсата само на категоричност в Наказателния кодекс ли прави полицията и прокуратурата безсилна. Преди време "Дневник" писа за инструкция на главния прокурор към прокурорите как да разпознават престъпления от омраза от тези по хулигански подбуди.
- Това е много интересна тема. От прокуратурата са ни призовавали да обучаваме прокурори. Но да погледнем към темата за Луковмарш. Защо има такъв голям дебат в обществото кой е генерал Христо Луков? Аз ще допусна най-оневиняващата причина за позицията на младите хора - че те не знаят. По същият начин всяка проява на антисемитизъм и ксенофобия може да отдадем на незнание. Толкова знаят и учителите, което означава, че толкова знаят и и прокурорите. Къде да се научи истината?
Периодът от историята, свързан със събитията от края на 30-те и 40-те години, не се преподава пълноценно. Образованието не се занимава с това минало и така се предпоставя апатия у хората. Така може да извадиш всеки генерал от миналото, стига да е бил храбрец и да буди патриотични чувства. И стигаме до университета, където, оказва се, че слепотата за миналото също битува. Именно заради незнанието и необразоваността всякакъв тип националпопулистки внушения виреят. Когато тези деца и млади хора от Луковмарш манифестират, те разчитат на вълната на хиперпатриотизъм. А тя отиде отвъд патриотичното. С демонстрацията на този изкуствен национализъм те установиха този ужасен тон на дискриминация към всичко. И това влезе във властта.
Отпор срещу това явление не трябва ли да са здрави медии?
- Медиите са същото нещо като обществото. То тъне в незнание и непрекъснати скандали, непрекъснат разлом между едни и други. Медиите са по-оправдани в поведението си. Защото обществото задава дневния ред и то трябваше да извиси на първа позицията образованието. А тази тема не влиза в дневния ред като точка първа. Медиите приличат на това общество. Те се правят от тези хора, завършили тези български училища и университети и те мултиплицират и озвучават недъгавостта на обществото по важните въпроси. По въпроса за медиите ще кажа нещо твърде банално – няма по-страшна медийна среда от тази в България. Твърдя го най-отговорно.
Последните примери са около текстове за Истанбулската конвенция – някои от тях, излезли в национални медии като в. "Труд", лъхат на хомофобия. А медиите, които успяват да запазят либералния тон, стават непрекъснат обект на обругаване и неизбежно попадат в позицията на самоотбрана. Която не е полезна за тях. Те не трябва да бъдат дефанзивни, те трябва да бъдат проактивни, да информират обществото, да ги извежда на друго ниво.
Все пак не трябва ли медиите да задават дневния ред на обществото, а не обратното? Ако те пишат по-често, ако правят разследвания...
- Във важните, електронните медии, които са националните телевизии, не може да кажем, че темата за образованието не е застъпена. И въпреки това обществото не смята, че това е проблемът. За него то се превръща в такъв при прием в детска градина и около разходите за 15 септември.
За справяне с речта на омразата доколко е необходимо по-изявено обществено и/или политическо лидерство?
- Политиката е в абсолютен дълг към обществото. Например не чух как ясно и спокойно български политик да каза какво мисли за Истанбулската конвенция. Скандалът, който се развива по тази тема вече втори месец, разбива стари консенсуси. И на този фон никой политик не се опита да модерира със спокоен тон това, което се изля. От министър-председателя до председателя на парламента никой не показа с позиция, че не може да има реч на омразата. Няма такъв модел. Като замълчиш, всъщност даваш шанс на говорителите на езика на омразата да се чувстват уютно.
Нямаше реакции и за изказването на вицепремиера Валери Симеонов за евродепутата Ска Келер. Единствено имаше разграничение от кабинета, разпространена през неговата пресслужба.
- Това ще бъде платено много скъпо. Това не е домашен проблем. Закъснелите или никакви реакции говорят за това, че ръководителите на държавата не владеят побеснелите коне на националпопулизма.
Говорихме, че политическото лидерство отсъства, но къде е общественото? Казвате, че елитът се е обединил, но дали той е разпознаваем?
- Работата на професорите е да бъдат в университетите и там да вдигат нивото на дебатите на образованието, на много ценните и автентични изворови знания.
Гражданското общество има своите лидерски функции и ситуацията с Истанбулската конвенция показа, че каквито и да са центробежните сили в гражданския сектор – някой с някого се разделил, някой не иска да си играе, то те се неутрализират в лицето на една по-голяма заплаха - много настъпателно поведение на този националпопулизъм. Ако медиите дават повече думата на лидерите, на тези, които са последователни в своята гражданска позиция и обществено мнение, общественото лидерство ще стане по-видно.