- Не може да има недостатъци в управлението, когато такова на практика няма. Аз идвам с опит от корпоративния свят, където се очаква всяко управление да е активно и ефективно. А не само да се спазват процедури и инструкции, писани преди десетилетие, и то в някакъв чиновнически соц стил, архивирани в папки и класьори. Нагледал съм се на бездарно управление на всички нива. Защо това на парка трябва да е различно?

Аз не виждам управление на Витоша. Командно-административно да се плащат заплати на някаква дирекция, в която има 30 или 40 човека на щат, а не да се решават проблемите, за мен не е управление. Това не е ръководство, a номенклатура. Паркът не се управлява, а просто съществува.

Паркът не е на общината, а е държавен. Той е съществена част от планината, а към планината имат отношение няколко общини и области, което значи, че по много теми и като проблеми, и като решения е задължително участието на няколко министерства и държавни агенции. Паркът като география попада на територията на Столичната община, но тя има само задължения и ангажименти, не и реални права. Много от хората обаче очакват и настояват именно общината, кметът и общинският съвет да са виновните и отговорните за целия набор от затлачени теми и проблеми.

Когато се смесват проблемите в планината с липсата на управление на парка и липсата на достъп до него се смесват отговорности и се получават спорове и разминавания кой за какво отговаря и кой какво не е свършил. Резултатите обаче са толкова плачевни, че никой не е целият в бяло и никой не може да докаже, че си е свършил работата.

Задълженията на общината, през ресорните отдели, районните кметове и кметства в подножието на планината са за адекватен достъп, градски транспорт, поддържане и почистване на пътищата и т.н.

- Никакъв не е. Пътищата, които би трябвало да се поддържат от общината, отдавна имат нужда от рехабилитация. Начинът, по който до тях могат да стигат градски транспорт или автомобили, е далеч от оптималното. Фойерверки от сорта, че се пуска още един автобус или още една линия сезонно или експериментално, са само опити за нещо. Те са далеч от реалните нужди и възможности.

Алтернативни идеи за миниелектробуси или с екологични дизелови такива с достатъчно мощност също ги има, но липсва активното управление на всички нива. Това е големият проблем.

Достъпът до планината освен автомобилен трябва да бъде и велосипеден, и пешеходен. Това също е част от обща система за достъпност. Пешеходната и велосипедната връзка между планината и града е просто отрязана и прекъсната от околовръстното шосе.

Сега има намерение да се появят няколко пасарелки над Южната дъга. Те ще са по типов проект, който, ако се възприеме, ще може да се прави и по други места. Това ще е някакъв опит за компенсация.

Лифтове трябва да има. Най-нормалното нещо е лифтовете и влековете в парка просто да бъдат ремонтирани и да тръгнат. От всичките налични лифтове и влекове според мен и според специалисти, с които съм говорил нееднократно, има само един сбъркан и трябва да бъде сериозно преосмислен като трасе и траектория, и това не е кабинковият.

Но може би трябва да мислим и за въжени линии, минаващи над Южната дъга на Околовръстното. Градски лифтове има във всички туристически дестинации в редица столици по света и това не е никакво кощунство. Не става въпрос само за лифтовете вътре в парка, а за лифтове, които да осигуряват въжен достъп до зони в планината, които преди са се използвали, а сега - не. Лифтът е и си остава екологичен транспорт.

- Важно е, защото очевидно ще спре разговорите по темата и ще може да се започне истинската работа. Един от начините Столичната община да може да упражнява контрол и да работи по въпроса е при създаването на специализираните устройствени планове за зоните, които ще имат огромно значение за населените места в няколкото прилежащи района и кметствата в планината.

Там има добри идеи и примери за общи цели. Като например и кметът, и жителите на Бистрица се бориха за запазването на един от малкото ни биосферни резервати, който беше под въпрос дали ще запази статута си - Бистришко бранище. Имаше реална възможност административно да отпадне от списъка в резерватите, което е показателно за възцарилия се нихилизъм. Не може да се гордееш с природните си богатства, ако ги губиш.

Новата концепция на ООН за биосферните резервати дава възможности за управление на природните ресурси. И няколко други общини в България го правят. Истинско управление, развитие и надграждане, а не както досега - колчета с бодлива тел, но и двойни стандарти за свои хора.

- Това е откровено безумие. Да се увеличава зоната за застрояване, без да е ясно защо, с каква цел и дали отговаря на дългосрочната стратегия за развитие на общината, града и жителите му, и то на този етап, е нелепо. В този прословут план въобще не би трябвало да има поставени такива екстензивни цели. Освен ако някой преднамерено не ги е поискал в заданието за плана.

Да се възстановят съществуващите хижи и съоръжения е трудоемка, но полезна задача, защото след възстановяването им може да се окаже, че капацитетът им отговаря в огромна степен на оптималното потребление на парка.

Тази българска чорбаджийска страст да се строи на гола поляна, защото е по-лесно и по-евтино, е много вредна и за планината ще е пагубно. Това го виждаме на всяка крачка в кварталите в София. Целият европейски и световен цивилизационен строителен свят всъщност реновира, а не строи наново. Най-ценните и интелигентни примери за стопанисване на сгради, съоръжения и среда са, когато в съществуващата създаваш нов смисъл и съдържание. Нещо, което аз и мои колеги от професионалния ми кръг гледаме с болка и съжаление, защото на практика продължава да не се случва в София.

Актуализирането на плана сигурно ще даде възможности на общината да е по-активна и по-приета в преговори в процесите оттук нататък за развитието на цялата зона. Не само за ските или инфраструктура. Комплексно. Без него има лесен аргумент защо не се прави нищо, както често чуваме.

Може да се прави много и сега и без този план. Резултатите биха дошли на принципа на преговори, сътрудничество. Като се размахват нормативни документи и се оправдаваме с процедури, очевидно не постигаме нищо. Докато не търсим общия интерес, нищо няма да се промени. България е нормативно-номенклатурна държава, а не логическо-прагматична. Тук не се преследват цели и интереси на базата на някакъв устойчив win win модел.

Тук се гледа как е по закон, а че законите имат вратички, си го знаем само ние. Това е причината в България да няма истински чуждестранни инвеститори. Защото има назначени управници, които им обясняват, че има много начини едно нещо да не стане, но има вратички, които само ние си знаем. Затова сме опрели дотам частният интерес да се урежда с пролуки.

- Публично-частно партньорство на всички нива. Не спорове между страни. Истинско партньорство - както се прави по света. С правила и общи интереси. Не надхитряне с нормативни документи с изтекла давност и "концептуални" спорове от сорта частна собственост или обществен интерес.

Решението е в публично-частните партньорства, с които да се търси консенсус за общите цели и теми, и тогава съм убеден, че ще се намерят далеч по-добри решения от това, което сега двете или трите страни размахват като лозунги.