- Никога не бях се замислял по въпроса, но се сетих за един сравнително малко известен момент от живота на един от кметове на София, който е бил по днешните представи милиардер. Със славата, която имат и днешните милиардери, ситуацията от гледна точка на общественото мнение е била все едно Васил Божков да стане кмет на София. Както е бил изключително богат, така е държал децата си изключително изкъсо и не им е отпускал никакви пари, докато не се е убедил, че и двамата му сина ще се запишат да учат инженерство в Германия, защото бил много притеснен да не се отдадат на "двете курви" - литературата и политика. При така зададения въпрос не виждам друг отговор.

- Никой няма да ми повярва, че четворката накрая не е паралел с Оруел, въпреки че наистина не е. Всъщност книгата е писана в периода 2002-2006-2007. Очевидно съм вкарал датата през 2004 г., с идеята, че пиша за след 30 години. Денят 1 април си е символичен разбира се. В България е доста популярна дата, като деня на лъжата, деня на шегата.

- Все така, за това е безсмъртен.

- Веднага. Когато се прочете романът, се вижда кога е завършен. Той завършва с един истински цитат от 2006 г. от вестник "Дневник". Така че към 2006 г. книгата е била с предговор и епилог в сегашния си вид. Единствено е ошлайфана и доработвана през 2017 г. Православната социална партия се появи от ден първи с идеята, че след БСП следва ПСП, това е една от основните нишки на политическата интрига в романа.

- Не. Политически прототип в книгата няма нито един. Умишлено се постарах по време на последната редакция да не вкарам, да не изневеря на това, което съм правил. Повечето прототипи са житейски. Това са комбинации от характери на хора, които съм познавал тогава преди 15-ина години. Парадоксално, повечето от тях са много симпатични хора, които са послужили за изграждането на негативни образи. Явно такава ми е била настройката, както на едно място в книгата споменавам, че всъщност тя има само един положителен герой, останалите са меко казано противоречиви. И положителният не е главният.

- Всички, с които се борим за общи цели. Но в българската политика стана доста трудно занимание да дефинираш изобщо цели и да се убедиш, че са общи. Това са два различни проблема, които, може би, в личен план ме държат на полусъединител в политиката. Единият е, че почти не се обсъждат стратегически цели. Говори се за неща, които са в рамките на дни и седмици напред или във вечното очакване на някакви предсрочни избори.

Политическите цели трябва да са 10-15 годишни, а не 3 или 6 месечни. Другото е, че многократно съм сътрудничил и продължавам да сътруднича с хора, с които имаме заявени общи цели, макар както казах да са краткосрочни. Твърде често се е случвало да констатирам, че тези цели са само публична заявка, а реалните цели са други – това е проблемът с доверието.

- Честно казано, мислих си го. Разговарял съм с приятели, защото мнозина очакваха, че след като издавам книга и видяха, че става дума за някакъв мастит кмет, имаше едно такова очакване за сатиричен образ на г-н Борисов, но това е много далеч от истината. Когато са писани повечето абзаци на тази книга, Бойко беше главен секретар на МВР и не правеше особено впечатление, освен може би с медийно присъствие.

Покрай тези въпроси се замислих, истината е, че много му липсва плътност, като човек, за да бъде сериозен прототип, независимо дали на положителен или отрицателен герой. Доста лек жанр би била книга, в която Бойко е главен герой, точно поради тази липса на плътност и устойчивост на характера - някакъв вид лека сатира, бурлеска, нещо такова. "Тартюф" ми е в главата.

- То и от вчерашна гледна точка не го оправда, не само от днешна, което не значи, че трябва да бъде еднозначно, по якобински осъден и гилотиниран.

Реформаторският блок беше много сериозен опит да бъде напълно обединено дясното извън ГЕРБ. И той не се случи именно поради недостига на воля за обединение. В този смисъл Реформаторският блок е опит за нещо правилно, но неуспешен опит. Който не се е опитвал, не е бъркал, и който не е бъркал, не е постигал. Така, че всички, които са влезли в Реформаторския блок с искрени намерения и с чисто сърце, имат пълното основание да се гордеят, че са участвали в този опит. Естествено, трябва да осъзнават, че е бил неуспешен, защото иначе е глупост. Ако не разбираш, че е неуспешен няма как следващия път да ти се получи.

Политиката е по-особено занимание, в него неуспехите се наказват сурово, то не е спорт. В спорта може да се провалиш 1000 пъти и да спечелиш на 1001-ия. В политиката се бориш за доверие, не за секунди. Доверие се връща много трудно. По тази причина не мисля, че лидери, които не са успявали във важни задачи имат лидерско бъдеще. Всеки има своето бъдеще в политиката, ако му се въргаля в тази кал.

Отговорът за историческия компромис има два аспекта. Първият е, че по пътя на този компромис се постигна много повече, отколкото ГЕРБ и БСП бяха склонни да дадат, защото този компромис имаше няколко участника. Но ключовите бяха ГЕРБ, ДПС и президента Плевнелиев, който до момента не е коментирал ролята си в него и по тази причина и аз не бих я коментирал, но не беше маловажна, без да давам оценка положителна или отрицателна. Основните играчи бяха Борисов и Местан. Първоначалните условия на компромиса бяха много по-тежки от това, което се постигна, дори и след провалянето му през декември, много по-лоши. Така че дори в този му вид, той допринесе за една малка, но съществена и необратима крачка, която да даде шанс да се промени съдебната система.

Шанс, който до момента не е е оползотворен. Не е оползотворен, най-вече от вътрешните фактори в системата. На последните избори за Висш съдебен съвет се видя, че те не са склонни на революции, меко казано. Дали са склонни на еволюция тепърва предстои да видим от дейността на новия съвет, особено от съдийската му колегия. Към момента и това не са доказали. Но, вратата която преди това беше затворена, беше отворена.

По-големият въпрос е струва ли си участието в политиката, ако ще правиш големи компромиси изобщо. Тук отговорът ми е категоричен, че демократична политика без големи компромиси няма. Ние влизаме в процеса на обединение на големия континент практически в обша държавна структура. Процес, който видимо ще е много труден, може би много дълъг, но става все по-ясен като посока. Той е съизмерим на това, което се е случило в Съединените щати в средата на 19 век. В периода между приемането на Конституцията и Гражданската война. Това е ерата на големите компромиси. Само който познава тази история, може да си представи колко големи могат да бъдат компромисите в политиката в името на основната цел – мира. Пак американската история от 19 век и безкрайно много примери ни учат, че в политиката цената на неуспешния компромис е войната. А демокрацията е създадена за да избегне насилието при смяната на властта, а не да създаде перфектно общество. Перфектно общество няма, няма да има и всеки, който се бори за него, рано или късно става злодей. Защото стремежът към рай на земята е изключително опасен. Като съзнаем, че демокрацията е преди всичко път да избегнем насилието вътре в обществото, а компромисите са път да избегнем насилието вътре в обществото и между държавите, тогава разбираме, че отхвърлянето на компромиса всъщност е пързаляне по много стръмна пързалка, което мнозина са правили с едни и същи резултати.

- Няма да дам отговор на този въпрос съвсем съзнателно. Не съм се оттеглил от лидерска позиция, за да решавам вместо лидерите. Има огромна отговорност, с която са се нагърбили Атанас Атанасов и Христо Иванов. Към момента изглежда успешно полагането на една основа. Този тип трудни решения са техни. Каквото имам да говоря по тези въпроси, го говоря с Атанас или с ръководството на ДСБ, но веднъж взето решение го подкрепям.

Степента на разширяване на едно такова обединение е задача и отговорност на лидерите, защото ако решението е лошо, ако се окаже твърде тясно или твърде широко, го отнасят те, а не някой друг. Това е важно да се знае. Иначе моето лично мнение е известно - ако една структура е достатъчно единна, тя може да смели много тела. Може да прави по-големи компромиси. Ако има ясно организационно единство, чуждите тела ще бъдат изхвърлени от само себе си, а острите ръбове ще бъдат загладени в общия храносмилателен тракт.

- И Синята коалиция и Реформаторският блок са лоши примери, че трудно се постига. СДС във втората половина на 90-те е известният добър пример, макар там цената да беше висока.

- Ако някой се занимава с това да трупа личностни обиди, да си ги трупа вкъщи. Няма място в политиката такъв човек.

- Според мен трябва да се преглътнат, трябва да се ограничат две много различни тенденции. Едната е чистото интересчийство, което е много солидно представено в политиката, дори и в много по-прилични държави от нашата. А в България е водеща мотивация на много хора, които участват в политиката, на цели партийни структури, които имат по-скоро бизнес характеристика, отколкото политическа. Трябва да се охладят страстите на хора, които влизат в политиката, за да печелят, защото те са склонни на недостойни компромиси, на компромиси с ценности в името на пари. Това е вече извън сферата на политическия компромис, да не говорим, че обикновено е и престъпление.

Трябва да се ограничи чувството за морална уникалност, което е характерно за различни групи в българското дясно. Така да се каже, това са едни взаимно изключващи се морални уникалности. Не може и аз да съм уникално морален и вие да сте. Иначе, всеки сам по себе си е уникален. Това до голяма степен е грях, който ние от ДСБ вкарахме в тялото на десницата в България.След нас същата логика разви Движение "България на гражданите" и не се коалира с никого по същите причини, защото някак си Даниел Вълчев се оказал уникално морален в българската политика. След това, за съжаление, "Да, България" подходи по същия начин. Общо взето когато всички, които сме си счупили главата, узреем, се появява следващият със същата логика и претенции. Това ще трябва да се преодолее иначе никога няма да има единство.

- В почивка - със сигурност, защото натоварването не може да се сравни с това, което беше точно преди една година. Почивка дотолкова, иначе аз се занимавам активно с политика, заемам висока позиция в ДСБ. Авансцена? - зависи как я разбираме. Мисля, че за твърде кратко време се качих твърде високо и доста бързо паднах, така, че не бързам да давам отговор на такива въпроси.

- Когато реши Бойко Борисов.

- Напълно непредвидим е и до голяма степен нелогичен или по-точно Борисов има собствена логика и интуиция за политиката. Така че който тръгне да го предвижда, със сигурност ще сбърка.

- Мен ме е страх да не изиграе много лоша шега на България. За него не ми пука, честно казано. Това се превръща в тенденция, международната обстановка е такава, че Борисов лека полека, но упорито, разголва степента на фалшивост на западната си ориентация. Как сложно се изразих - разкрива колко фалшива е прозападната му ориентация и разкрива очевидната му зависимост, която има от фактори извън ЕС и НАТО с голяма скорост. Страх ме е, че това ще доведе до македонски сценарий, в който западните партньори да признаят бившите комунисти за автеничната прозападна партия.

- И последиците не бяха добри за никого.