Вероника Димитрова: За хомосексуалните мъже през комунизма се знае повече, отколкото за жените
Хомосескуалността не е модерно явление и е позната на историята отдавна. Съвсем друг е въпросът, доколкото тази част от историята е изучавана и позната по света, а и у нас.
Изложбата "Хомосоц", която вчера бе открита в галерия "А Порт", прави един такъв дебютен скок в дълбините на миналото и изравя от архивите на комунизма какво е отношението на режима към хомосексуалните в България. В нея прочитаме и откриваме повече за жаргона, за най-популярните места, преследванията от властта, процесите, наказанията и дори за прилагани в действителност медицински практики за "лекуване" на хомосексуални мъже у нас.
Това е първото по-цялостно изследване на този период, фокусирано основно върху 50-те и 60-те години на ХХ век. То се основава на разнообразни източници – правни и медицински издания, съдебномедицински експертизи, разработки на МВР и ДС относно сексуалната разпуснатост в страната, архиви на затвори, анализи на престъпността.
Реконструкцията се оказва изключително трудна, защото често в документите темата се пропуска или се говори завоалирано. Архивите обаче ясно показват отношението на комунистическия режим към хомосексуалните мъже и става видно, че наказателните практики към хомосексуалните жени са изключителна рядкост.
"Дневник" разговаря по темата на изложбата "Хомосоц" с ръководителя на екипа, извършил изследването в периода 2018 - 2019 г. - Вероника Димитрова, асистент в катедрата по социология на Софийския университет "Св. Климент Охридски".
Колко време Ви отне това изследва, колко души общо участваха в него и можете ли да го оцените като едно от най-трудните, които сте правили досега?
- С темата се занимавам от около 3 години, когато случайно намерих документи по темата. Едно такова проучване отнема време, защото е свързано с работа с разнообразни източници: архиви, спомени, публикации по темата и пр.
Работата в архив е предизвикателство за всеки – не само поради трудния достъп, но и поради невъзможността да се предвиди на какво точно ще попаднеш и кога.
Определено това е едно от най-изискващите време изследвания, по които съм работила, тъй като в много от архивите се говори завоалирано и темата определено се крие. Тъкмо това е причината всяко откритие да си заслужава. В проучването участва също Доротея Стефанова, без която нямаше да е възможно да се обобщят медицинските публикации.
Какво Вас лично Ви впечатли и възмути най-силно от откритите данни?
- Едно от нещата, които най-силно ме впечатли и възмути, е процес, който е свързан с "декриминализацията" на хомосексуалните актове между възрастни от 1968 г. От публикувания нов Наказателен кодекс през 1968 г. лесно може да се заключи, че преследванията спират.
Всъщност това съвсем не е така. Изискванията на кодекса са за "дискретност" на връзката, а тя се интерпретира като знание на трето лице. Също така още по-възмутително е преследването на хомосексуални деца от Комисиите за противообществени прояви на малолетните и непълнолетните (които все още функционират). Хомосексуалните младежи се конструират като заплаха за обкръжението си и затова са интернирани в поправителни домове и трудово-възпитателни училища.
Изброените факти съвсем не изчерпват използваните мерки срещу хомосексуални. След 1968 г. например в престъпния състав за хулиганство влизат различни прояви на хомосексуалност (които всъщност не са хомосексуални актове) и пр.
Освен архивни документи, публикации и други писмени доказателства проведохте ли и устно проучване, срещи с лица, свързани с тези времена и практики?
- Личните истории са особено важни за едно такова изследване, тъй като чрез тях бих могла да проследя не само отношението на комунистическия режим към хомосексуалните, но и преживяването, промяната на жизнената траектория, вследствие на промяната на отношението на режима и т.н. За съжаление обаче имаме само няколко лични истории. Продължаваме да събираме такива. Разбира се, заличаваме всички лични данни и възможности за идентифициране. Затова се обръщаме и към публиката на изложбата да споделя своят собствен опит.
Имате ли данни приблизително колко обществено значими хора са били жертва на тези репресивни мерки, споменати в проучването?
- Не мисля, че има хора, които са по-обществено значими от други. Има известни личности, които са засегнати от груповите процеси срещу хомосексуални, тъй като основната им цел е сплашване. В изследването се интересувам не толкова от известните личности, колкото от практиките, прилагани срещу обикновените хора. Не мисля, че е възможно статистическо обобщение за всички преследвани. То ще е пресилено с оглед на обобщаването на статистическата информация от различните структури на държавата по това време. В изложбата се представят частични данни по отделни години за осъдените и лежалите в затвори по престъпния състав за хомосексуалност. Това събиране на информация все още продължава.
Каква е всъщност ролята и значението на сексолога д-р Тодор Бостанджиев за промяната в разбиранията спрямо хомосексуалните по това време? Има ли други застъпници или учени, изявили се в това направление или той е единствен?
- Сексологът Тодор Бостанджиев е един от застъпниците на декриминализацията на хомосексуалните актове в България. Разбира се, декриминализацията се случва и поради международните препоръки по отношение на наказателното право. От 50-те години на ХХ век започват и първите опити за "лечение" на хомосексуални в България.
Тук е важно да се отбележи, че сексологията в България се институционализира под шапката на психиатрията. Това означава, че хомосексуалността попада в нозологията на психичните болести и подлежи на лечение и корекция. Следователно ясно е, че това движение за медикализация на хомосексуалността не сменя радикално начина, по който се гледа на хомосексуалните. Напротив, поради широкото разпространение на павловската школа, върху която се изграждат и основните практики за "корекции" на хомосексуалните, те се конструират като заплаха или като "зараза" за социалистичесткото общество, тоест лечението служи и за изолация от околния свят.
Тодор Бостанджиев съвсе не е единственият учен, който работи по темата. Тук може да бъде споменат и сексологът Динчо Трайков, както и авторите на учебниците по съдебна медицина (Марко Марков, Ив. Попвасилев и Ст. Раданов), които имат доста по-консервативни позиции по темата.
Имате ли обяснение защо системата е преследвала много повече мъжете и защо случаите, свързани с жени, са по-малко?
- Всички чуждестранни изследвания по темата, които познавам, имат това ограничение. Много повече се знае за историята, биографиите и практиките на хомосексуалните мъже. По отношение на преследванията вероятно това се дължи на факта, че случаите на жени са по-трудни за доказване. Но това не е единствената причина.
По принцип преследванията и наказанията са по-тежки за пасивните хомосексуални, защото за тях се счита, че са приели противоположния пол. Тоест имат трайни изменения не само в сексуалността, а и в преживяването на пола. Активните са много по-малко преследвани и наказвани, поради простия факт, че в сексуалния акт играят ролята на мъж.
При жените е малко по-различно – за социалистическия режим самата репродуктивна способност е от значение и тъй като тя не е засегната, вероятно това е причината преследванията да са много по-малко. Разбира се, това е само хипотеза.
Изложбата "Хомосоц" се организира от фондация GLAS и ще бъде открита за посетители в галерия "Порт а" в София до 13 октомври.