- Отидох на 1 февруари 2016 г. на паметника на жертвите на комунизма. На този ден отдаваме почит на тяхната памет. Беше леден ден. Самото стоене на едно място беше изпитание в минусовата температура. Нямаше нито едно официално лице, нито един представител на държавата не произнесе слово, като че ли това беше частна панихида, организирана от роднините. Като че ли нямаше жертви, нямаше убийства, нямаше хиляди изкривени и неосъществили се съдби. А с това неглижиране и нехайство към паметта им като че ли повторно ги убиваме. Това ме подтисна неимоверно. Казах си, че и аз – като писател – съм допринесла с нещо за това, защото не съм написала роман за тях. От тази ледена февруарска сутрин знаех, че ще пиша.

Писах романа в продължение на четири години. Не съм търсила специално съвпадение между 75-годишнината от преврата и премиерата. Просто го свърших в началото на лятото.

- В житейски план поразени са убитите, изселените, лежалите по затвори и лагери, станалите сътрудници на ДС, хилядите хора с премазани, изкривени, задушени съдби, които не са могли да осъществят предназначението на живота си, а са били натикани в прокрустовото ложе на тоталитарната идеология. Всички ние сме всъщност поразените, както каза проф. Михаил Неделчев на премиерата на романа. Така както аварията в Чернобил засегна всички ни, така поразата на режима се е просмукала в жилите, съзнанието и душевността ни, тя се предава на следващите поколения невидимо, без да искаме.

Но в духовен план е друго. Пирамидата там се преобръща кардинално. По-добре е ти да бъдеш убит, отколкото да посегнеш на човек. По-добре самият ти да страдаш, отколкото да причиняваш страдание. По-добре е ти да поемеш най-голямата тежест, за да може другият да си поеме дъх. Запазваш честта, достойнството си, убежденията си, смисъла на живота си.

Слушах разказ наскоро за човек на изкуството – продал душата си и живота си, и убежденията си, направил десетки компромиси със съвестта си, получил приживе слава и почит – а нещастен. Неудовлетворен. Не в мир със себе си. Това, изглежда, е голямо наказание. В края на живота си да не си постигнал мир със себе си.

- Близо една година четох исторически книги за този период, документални, мемоарни, издадената литература е огромна. Изслушала съм десетки разкази на хора, чиито семейства са били засегнати пряко или косвено. Прочетох книги, които не са широко популярни. Нямам прототипи. Използвала съм документални случки, детайли. Героите ми са представители на интелигенцията и на средната класа – именно тези прослойки честни, предприемчиви и работливи българи са били двигателя на развитието на България преди преврата. Именно те са набедени за врагове на новата власт, убивани, изтезавани, изселвани, тормозени. На тяхно място идват знаем кои, знаем с какво образование.

Романът би могъл да бъде много по-голям по обем (както е модерно напоследък), но предпочетох да се концентрирам върху трите си главни героини и детето.

- Женската чувствителност се отличава от мъжката и не само в смутни времена, тя винаги е различна. Райна, една от главните героини, проявява почти животинска интуиция за онова, което предстои да се случи с нейното семейство. Осигурява визи, паспорти, за да могат да напуснат България. Но мъжът й я възпира – та какво лошо е извършил той? Защо трябва да бяга? Работил е честно, никому не е навредил, защо трябва да напуска Отечеството си? А Райна не може да му обясни защо, тя се води най-вече от интуицията си. Това е много тежък и трагичен епизод. След един месец съпругът й е арестуван, измъчвам, впоследствие и убит.

- Точно това е учудващото – как при наличието на толкова много историческа литература, която изследва и описва събитията около преврата на 9 септември, ние така и не успяваме да имаме обща (бел. ред. - акцентът е на Теодора Димова) памет като нация. По напълно различен начин се развиха процесите в другите страни, където беше наложен комунизмът. Там травмите от комунизма се излекуваха по-бързо и бяха преодолени препятствията за развитието на обществото. У нас първите години на комунизма са били най-жестоки, а през следващите десетилетия бяхме най-верният и послушен сателит на Кремъл и може би това е убило достойнството и историческата памет на много хора. Или трябва да си направим много нелицеприятни изводи за нашия народ, или разделението между нас си остава неразбираемо, почти мистично явление.

- Това въстание е наредено от Коминтерна (бел. авт. - комунистически интернационал), който по това време е нещо като външно министерство на Съветска Русия, което трябва да налага имперските й стремежи под благовидния лозунг за всеобщо равенство и братство. И преди, и след въстанието комунистите са получавали завидни субсидии, за да се борят срещу властта и да прокарват тези интереси в България. Но независимо от това убийствата на отделни представителни на интелигенцията не могат да бъдат оправдани. Но съпоставката на убитите през 1923-25 години и след 1944 г. е достатъчно красноречива. През 1923 г. са пострадали хора, които са излезли с оръжие срещу властта, а тези, които не са били въоръжени, са били съдени според законите на сраната, докато след 1944 г. без съд са убивани мирни граждани, които нямат никаква вина, отвеждани са от домовете им през нощта, разстрелвани са на големи групи в затънтени места и телата им са хвърляни в пропасти. Не мога да оправдая никое убийство, но не мога да не правя разлика.

- Каквото и да отговоря на този въпрос, то ще бъде хипотетично. Но събитията от десетоноемврийския преврат също не са описани в художествената литература. Те са не по-малко интересни и не по-малко съдбовни. Разликата е, че го няма онзи трагизъм от 1944 г. Има и една принципна разлика – все пак 10 ноември слага край на една тоталитарна система. Не се случи това, което наивно очаквахме, но и ние не бяхме борбени и последователни в борбата за истинска демокрация, мнозинството от хората се приспособиха към новата система така, както се бяха приспособили към предишната.