- Положението на съвременните артисти никога не е било особено леко. Но в страните на Запад, включително в моята, има много възможности за младите - стипендии, ателиета, които могат да използват. Но ако до 35-годишна възраст не са направили кариера, не са станали разпознаваеми, те обикновено се преориентират към нещо друго. Всяка година десетки, стотици студенти завършват академията в Цюрих, а от тях се реализират по-малко от 10%. Рано или късно хората осъзнават, че се нуждаят от доходи, защото да живееш само от изкуство е много трудно.

- Гледам на тези процеси отвън, но смятам, че в средното образование не се обръща достатъчно внимание на процесите във визуалните изкуства - историята и развитието им в днешно време. В Швейцария това е част от учебната програма. От съвсем малки децата ги водят по галерии за съвременно изкуство, а тук е застъпено почти единствено класическото такова. В България трябва да има повече изкуство, което да те предизвиква. Да те кара да мислиш. Да променяш своите възприятия, политическото си мислене.

- Донякъде. България беше третото ми назначение като посланик - преди това заемах тази длъжност в Етиопия и Латвия. Правих го в Етиопия, въпреки че там нещата никак не бяха леки - имаше много строг комунистически военен режим. В Естония също беше сложно, но поради други обстоятелства. Комунистическият режим тъкмо беше паднал и още нямахме нито резиденция, нито посолство. Имаше чудесно латвийско изкуство, но нямаше как да го изложа в голям мащаб. След България отидох в Белград. Резиденцията там е доста по-голяма от тази в София. Организирах събития, основно за местни артисти, но моментът беше драматичен. Слободан Милошевич загуби изборите за пръв път и бях прекалено зает с политика, а изкуството изисква време - да го почувстваш, да го осмислиш.

- Етиопия беше твърде далеч. А и когато се намираш в държави, в които се развиват драстични процеси на промяна, като тези в Източна Европа, се привързваш към тях. Колебаех се между България и Сърбия, защото и на двете места бях създал много добри приятелства и контакти. Като пенсионер реших да се върна към хобито си - съвременните визуални изкуства. Обърнах се към приятелите си и в двете страни. И независимо дали ще повярвате, или не - българите реагираха по-бързо. Те бяха много положително настроени към идеята и мислеха конструктивно. Бяха наистина активни. В Белград бяха по-колебливи. Всъщност цялото нещо се роди за няколко месеца - сайтът и всичко останало.

В началото това беше един експеримент, защото нямахме никаква представа по какъв начин ще тръгне проектът в България. Представете си. Идва някакъв швейцарец, който, наистина, е бил известно време в страната и поема тази инициатива. Може би хората ще си кажат, че той е идиот? Но отзвукът беше наистина голям - първата година кандидатстваха над 200 артисти. С журито обаче следвахме определена линия и не проявявахме интерес към традиционното изкуство, защото в България вече имаше достатъчно от него. Артистичната общност бързо разбра какви са нашите критерии и следващата година кандидатите вече бяха около 100. Нещата останаха на това равнище, което беше напълно достатъчно. Артистите проявяваха интерес, а младите бяха ентусиазирани, защото всеки можеше да участва. Винаги съм чувствал, че те са на моя страна. Пет години по-късно се пренасочихме към финансиране на проекти. Междувременно голяма част от хората, които първоначално бяха скептични, вече ме бяха приели.

- На първо място е средата, защото тук има големи таланти, но те отиват да работят навън, тъй като там са по-успешни. Също и политиката на правителствата, която пряко се отразява в бюджета. Да, вие имате културно наследство, за което трябва да се грижите. Това струва доста пари и не бива да бъде пренебрегвано... Но са необходими повече усилия и за изкуството, което се създава днес. Вече засегнахме въпроса за публиката. Освен образованието тук има и друг фактор - по времето на социализма модерното изкуство, така да го кажем, е било унищожено и след това не е било възстановено.

Другото са колекционерите. Българите са преживели толкова кризи през последните 30 години, че са изключително внимателни къде влагат парите си. Инвестирането в съвременно изкуство е рисковано занятие. То не е безбожно скъпо, но хората си задават въпроса дали то наистина си струва парите, или, с други думи, дали ще могат да го продадат на някой по-късен етап. Големият проблем е липсата на достатъчно вяра, че в България се създава добро изкуство. Ако чужденците идват тук и купуват, тогава и българите ще си кажат: "О, щом те го правят, тук трябва да има нещо, така че ще го правим и ние."

- България влезе в крак със световните тенденции. Когато дойдох тук през 90-те години, можеше да си кажеш: "Това е типично българско". Усещаше се влиянието от социалистическия реализъм. Имаше типични черти - по-слабата абстрактност, характерни цветове. Днес това до голяма степен е изчезнало и българските артисти работят с всякакви медии - видео, инсталации, картини. Те вече са добри във всички сфери на изкуството и това е огромна крачка напред. Естествено, че аз разпознавам България. Но трябва ли изкуството да се разпознава като българско, швейцарско, латвийско? Не съм сигурен.

- Това е сбогуване с наградата "Гауденц Б. Руф" и с инфраструктурата покрай нея - имам секретарка, уеб сайт, работа по съдържанието, финансиране... Всичко това намира своя край, но това не означава, че ще обърна гръб на България. Имам прекалено много стари приятели, с който сме били заедно 25 години. Така че винаги ще се завръщам тук и сигурно ще да продължавам купувам. Въпреки че да си колекционер на моята възраст е малко рисковано, защото събираш неща, а все някой ден ще напуснеш тази планета и с тях трябва да се случи нещо. Преди няколко години изложих част от колекцията си в СГХГ и дарих половината от произведенията на галерията с ясното съзнание, че не мога да държа всичко в дома си. Така направих един жест, тъй като повечето пъти, за жалост, дарители са самите артисти, а не колекционерите. Артистите даряват, защото се притесняват, че работата им ще изчезне. За да бъдат в галериите за следващите поколения. А не би трябвало да е така.

В Швейцария това отдавна се е превърнало в традиция. Някои големи колекционери дори са толкова амбициозни, че строят собствени музеи. Това на пръв поглед изглежда чудесно, но проблемът е, че е по-лесно да построиш една сграда, отколкото да я поддържаш, а те в повечето случаи подценяват този фактор. Не осъзнават, че в дългосрочен план, когато няма вече да са на този свят, техните наследници, рано или късно, ще осъзнаят, че това им струва по десетки хиляди евро годишно - дори само финансирането на екипа. Тогава възниква въпросът кой да плаща сметките и парите изведнъж спират. В Швейцария има много истории за богати индустриалци, които наемат известни архитекти и вдигат впечатляващи постройки. След няколко години те осъзнават въпросните отрицателни страни и се обръщат към общината в търсене на средства. Но общината вече плаща за достатъчно музеи и за нея това е прекалено голям разход. И те са принудени да свият дейността си.

Има и друга причина, поради която се оттеглям. Вече съм стар човек, а днес общуването е различно. Със социалните медии и с това как нещата се популяризират и публикуват. Това е един нов свят, който не е моят. Не харесвам социалните мрежи, общувам си с класически имейли. Теоретично имам профил във "Фейсбук", но го отварям веднъж годишно и не отговарям на съобщенията. Но има младо поколение, което се ориентира перфектно в този свят. Може би спонсорството трябва да бъде предефинирано по някакъв нов начин. Но тук нещата не опират до мен, а до представителите на по-младите поколения, които могат да използват пълноценно техническите възможности на времето.

- Моето послание е: това беше експеримент. Тук дойде един чужденец, който поживя няколко години... Той говори малко български. Може да разбира и да чете, което е единствената му гордост. Това, което той правеше, изискваше средства и те не бяха огромни като количество. Но става дума за пример, който аз дадох и който може да бъде адаптиран към нуждите и възможностите на днешното време. И някой трябва да го направи!