- Слабостта на моя баща ми даде силата да се доближа до тази материя. Ако той не беше в това безпомощно състояние, вероятно нямаше да съумея да пиша така радикално, смело и откровено. Така той разкри черта от своя характер, която не показваше публично. Казах му, че пиша тази книга, когато той беше в дома за възрастни. Той ми отговори: "Продължавай!". Но така и не успя да я прочете - почина, докато работих върху нея. Във всеки случай това ми даде възможност да го разбера по-добре. Много се занимавах с детството му и се опитвах да си представя как се е чувствал като млад мъж. Като дете баща ми е страдал от детски паралич и левият му крак остава по-къс. През целия си живот той ходеше с бастун и накуцваше.

- Неговата страст беше работата. Той влагаше цялата си енергия там. Когато се прибираше, просто беше изморен, а аз бях едно диво и непослушно дете и му пречех. Затова и темата за психиатрията беше много важна за мен. Интересуваше ме по какъв начин той е практикувал в България, в ГДР и във ФРГ. Той казваше, че тогава психиатрията в България е била "ад". Използваше точно тази дума. Пациентите са били връзвани по леглата, изтезавани са по различни начини, връзвали са им косите, не са излизали на чист въздух. Баща ми се е опитвал да проявява човещина, да се отнася с тях като с отделни индивиди, да им позволи да се разхождат в двора на клиниката.

След това са били въведени лекарствата за психичните заболявания. Те са били едновременно благословия, понеже са помагали, но и проклятие, защото правят хората зависими. Така психиатрията придобива едно по-човешко лице, въпреки че ефектът на тези таблетки върху определени части от човешкото тяло може да бъде унищожителен. После се появява електрошокът, който днес почти не се използва, но тогава е бил на мода. При хората, страдащи от епилепсия например, той се е прилагал масово. Има случай с един актьор в Източна Германия, на когото поради епилептични припадъци е приложен електрошок. Той забравя всичките си текстове, защото това уврежда мозъка. Тогава баща ми също е за електрошока, но използва и автогенен трениниг (бел. ред. - метод за релаксация, разработен от германския психиатър Йоханес Шулц).

Използва и терапия, която работи с ограничаване на съня. Липсата на сън по време на депресия влияе по специфичен начин на тялото, така че то може да се справи с депресията по-леко. Да се работи по този начин в Източния блок по това време е било смела крачка, защото тогава е била много сънната терапия на Иван Павлов, която се фокусира върху точно - повечето сън. Баща ми използва метода и върху себе си, тъй като той самият страда от депресия, вземал е медикаменти. И му действа.

- И в Германия е така. Битува мнението, че това са хора, които просто ти дават някакви медикаменти. В ГДР навремето това е била доста подозрителна професия. Смятало се е, че за да работиш с "луди", с хора с психични отклонения, трябва и ти да си малко луд. В училище съм била подигравана, че баща ми работи в психиатрията. А когато някой е изпадал в някакво психично отклонение - депресия, шизофрения, това не е трябвало да става в никакъв случай публично достояние. Но ние живеехме в малък град в Тюрингия (бел. ред. - днес федерална провинция в централна Германия). Беше наистина невероятно колко хора идваха при баща ми, за да ги лекува - учители, полицаи, офицер от ЩАЗИ. Но днес в Германия нещата са доста по-нормални - хиляди хора ходят на психотерапия и се опитват да се грижат за здравето си.

- Той определяше Фройд като "тълкувателя на сънищата". Наистина нямам представа защо изобщо не го приемаше. Смятам, че ако беше тръгнал в тази посока, може би щеше да се излекува - да наблюдава проблемите си, да ги почувства, да ги приеме. Беше табу дъщерята на психиатъра да ходи на терапия. Това просто не се правеше. Затова и когато им го казах, те сякаш паднаха от облаците. Но го преживяха.

- Не съм живяла в България, идвах тук със семейството си през летата. Но това, което видях, беше социализъм по български.

- Липса на свобода. На опашка за хляб с дядо ми. Нямаш право да пътуваш. Не можеш да казваш какво мислиш в училище или на улицата. Всъщност по такъв начин съм израснала и в ГДР. Това е някакво двойно съзнание - едно публично и едно, което е за частно ползване. Много рано научих, че в училище и на други места трябва да говориш по различен начин, отколкото вкъщи. Баща ми беше убеден комунист, но с течение на живота в ГДР стана антикомунист. Майка ми винаги е била срещу системата. В същото време тя беше изключително несмела в това, което правеше или казваше - не искаше да изпада в публични конфликти заради мен, дъщеря й. Вкъщи гледахме западна телевизия и се дискутираше много, но за това не биваше да се говори навън. Израснах в този конфликт.

Западът беше прозорецът на телевизора, през който виждаш свободата, но не можеш да я докоснеш. Виждаш книгите, които искаш да прочетеш, но до които нямаш достъп. Последва бягството на Запад - пълна свобода и същевременно загуба на родината, на корените. Нямаше кой да ти каже как да продължиш нататък, така че трябваше да се научим как да ковем собственото си щастие. Отношението към парите беше изцяло различно, отколкото на Изток, и това доведе до конфликти, които трябваше да реша сама за себе си. Но в общ план смятам, че да отидем на Запад беше добра крачка, защото това ни даде свобода и ние успяхме да я използваме.

- Мисля, че хората се страхуват. Смятат, че няма достатъчно за всички и се чувстват застрашени от чужденците. До такава степен, че не искат да ги опознаят. Когато гледам новини по телевизията, виждам, че тъкмо тези чувства, тези страхове биват поощрявани. Не мога да си обясня защо е така. Затова и не гледам новини.

- Нямам някакви рецепти за бъдещето, но не се чувствам добре с толкова радикално десни хора. Въпреки че разбирането на тези процеси може да помогне. Но с оглед на резултатите от изборите в Източна Германия виждам, че просто няма поле за каквито и да било аргументи, защото аргументите просто не достигат до хората. Дълго време писах за един берлински вестник и бях в женски комитет, който се занимаваше с бежанки - помагахме им да учат немски. Писах за това и получих изключително много критика, но и доста хора одобряваха това, което правя, и изразиха подкрепата си. Целта на тези статии беше да се опитват да редуцират страха. Може би това е един от начините за справяне със страха - човек да пише за своите преживявания.

- Да. Отдавна чрез писането успявам да подредя себе си и да разреша свои вътрешни конфликти. Благодарение на работата ми върху тази книга сега съм начисто с баща ми.