Ние имаме изнеженост за това какво представлява истинският живот. Това, че са ни били спестени много работи, ни е направило лесно уязвими. Хората, които са преживели бомбардировките на София например, гледат на това по-трезво.

Този опит ни калява и ако има положителен ефект от него, той е, че ни придърпва към реалностите на живота. И колко трудно този живот е бил отстояван във вековете преди нас.

Наложи се да се разделим по логиката на библейската притча - в първоначалното райско състояние конфликтът стана смъртен, стигна се до ритуално убийство. Оформиха се две крайни гледни точки - ние вече не можем да съществуваме без конфликти. Имам чувството, че като общество имаме нуждата да бъдем в постоянно пререкание.

Рано или късно трябваше да се стигне до ситуация на преосмисляне на това много имане. Ясно е, че от десетилетия това трупане отнема от нещо друго. Навлизаме в ситуация, когато човешкото производство променя земята, променя климата, тоест започваме да вървим срещу себе си с голяма скорост.

През пролетта самотността създаваше усещане за общност. Докато сега може би това никога няма да ни се случи и след време ще изпитаме носталгия вероятно към тези първи месеци на карантината, колкото и те да бяха страшни, защото не знаехме кое е това, което ни чака.

Вече е ценност "да не цепиш басма", да не се съобразяваш. Ако се опиташ да видиш света в нюансите му, в сложността му, ще те заклеймят: "Какво го усукваш?!"